Единственото за което никой не спореше, беше, че трябва да се направи тоалетна. Арет смяташе, че от шока временно не бяха усещали естествените си нужди, но един по един всеки пожела да изпробва изобретението на Дейвид и Мъжът. Двамата бяха избрали най-отдалечената стая, номер 22, която бе разположена противоположно на редицата, която използваха и където се бяха събудили. 

 - Има четири свободни стаи в нашата редица, ако не искаш да си в редицата с тоалетната. - настоя Арет - Защо не си избереш някоя, Лейн? Или ти, Дарси? Може би една от вас предпочита да следи другата по-отблизо. А може и двете да сте съюзници.

Дейвид отново каза, че подозренията му са безпочвени, а момичетата вече нямаха сили да спорят.

 - Интересно. - каза Сибил, докато с дългите си нокти преправяше числото 22 на 00, за да означи тоалетната - Стаите, в които се събудихме нямат изолатор. Чуваме когато някой почука, за да събере всички в коридора, чухме и когато Мартин блъскаше по стената си отвътре. 

 - Колкото удобно. - промърмори Арет - От самото начало са знаели колко стаи ще се използват и не са сложили изолатор. Може би това е експеримента. Искат да видят социализацията ни и това как ще се справим в подобни условия. Нямаме изолатор, за да е по-лесно да се събираме и никой да не изпуска нищо. Тогава обаче защо са решили да изолират останалите стаи. А защо изобщо има други стаи?

Мъжът в черно тъкмо щеше да спре поредния му порой от мънкащ монолог, когато Дейвид, сещайки се нещо, го прекъсна вместо него:

- Вероятно са искали да сме само седем, а после са решили да добавят един. Затова и момичетата са заедно. 

Арет не каза нищо.

- За да може всеки да бъде в стая без изолатор. - Настоя Дейвид. 

- Разбрах те. - сопна се той - Но това не означава, че не мога да ви подозирам. Не познавам никой от вас. Всеки един може да...

Силна мелодия се разнесе из коридора, толкова мощна и вибрираща, та не можеше да се установи от къде идва. Единствено Марко не я чу, понеже ползваше тоалетната.

Мелодията спря, отеквайки застрашително в помещението, а никой не смееше да помръдне.

Последва сух, непознат мъжки глас, идващ сякаш от нищото.

 - Здравейте.

Някои започнаха да треперят, други да се оглеждат, но напразно. Гласът нямаше източник.

- Нямате представа колко се вълнувам! - продължи гласът - Извикайте Марко, за да мога да продължа.

Съвсем бавно, сякаш всяко тяхно движение им причиняваше болка, те се спогледаха. Безмълвно се разбраха учителят да извика мъжът от тоалетната. Страхът беше единственото нещо, което познаваха и в този момент помежду си бяха чужди. Дори двете момичета, които деляха стаята си, не потърсиха утеха една у друга. Дейвид влезе при Марко, който тъкмо вдигаше джинсите си. Поведе го без думи в коридора, нехаейки за недоволството и съпротивлението му. В обикновена ситуация, без адреналина, залял вените му, вероятно Марко щеше да го надвие. 

- Какво ти става? Пусни ме веднага! - Марко се откъсна от Дейвид и се огледа невярващо - Защо стоите така? Това някаква от шегите на Мъ...

 - Здравей, Марко. - Отново този мощен, сух глас. Марко се хвана за дръжката на вратата и застина.

- Как само се гордея с някои от вас! Арет, още със събуждането си вече разплиташе загадки. А ти, Марко, веднага пое инициатива и стана лидер, водач! Не съм и очаквал нещо различно от теб. От други съм разочарован, но има време да се изявите. Обещавам ви. Стига съм говорил празни приказки и да минем на важното. Вероятно сте забелязали, че нямате храна. Не бих ви оставил гладни, разбира се. Дарси, мила, защо не отидеш в 21 стая. Тази срещу чисто новата ви тоалетна.

Дарси с нищо не показа, че го е чула, макар Гласът му да изпълваше не само пространството, но и цялата й същност. Бе успяла да задържи очите си отворени, но през тях не виждаше нищо. Молеше се наум да посочи някой друг да отиде до стаята.

- Не бой се, Дарси. - продължи Гласът - Няма нищо страшно. Просто влез в 21 стая, вземи това, което съм ви оставил и се върни с него.

Бавно, толкова бавно, че Дарси си представи как зелената корона на дърво окапва, тя се размърда. С всяка секунда дървото се оголваше, с всяка мимика падаше по едно листо. Вцепенението й се превърна в ужас. Погледна Лейн умолително, ала тя отмести поглед. Рязко всички листа окапаха и настъпи зима. Трябваше да отиде в 21 стая. И никой не би излязъл от шока си за да й помогне.
Когато си отмести кракът, почувства тежест, сякаш подът бе осеян с лепкави дъвки. Крачка подир крачка, виждайки почти само бели снежинки пред себе си, Дарси се изправи пред вратата с номер 21.

Гласът бе заглъхнал. Като че ли никога не беше проговарял. Тишината бе тежка и не по-малко оглушителна.

Писък прониза покоя, по-истински, по-свестяващ дори от Гласът.
Дарси вече бе в стаята и крещеше.