Събудих се. Странно, тази сутрин главата не ме болеше. Сигурно е добро знамение. Днес щях за първи път след инцидента да се срещна с останалите от групата. От две години не съм ги срещал. Не помня какъв точно беше инцидентът. Разказвали са ми, че съм подпалил кухнята, докато съм готвел. Може и да е вярно. Имам някакви откъслечни спомени за ужасна горещина. След инцидента, съм излизал от апартамента само за един месец, и то беше заради някакви съобщения, които трябваше да изнеса. Другите ги нямаше. Затова им пращах имейли. На Джонг изпратих имейл от Венеция. Весел. И който нямаше връзка с реалността. Която беше грозна. Описвах му как се разхождах с гондола и пеехме кантонети с гондолиера. А всъщност лежах на пода в банята и се взирах в тавана, мъчейки се да подредя ужасно сложния пъзел, който беше моят живот. Сигурно сте нареждали пъзели. Е, моят живот беше сложен като пъзел от 2000 парчета, а картината, която се откриваше, щом го подредиш, беше нарисувана с много подобни цветове. От две години се мъча да напасна парчетата. Но все някое придобиваше нова форма точно когато съм решил, че съм намерил мястото му. Имаше много малко парченца, на които знаех местоположението. От две години се мъча да намеря поне обкръжаващите ги. Винаги започвах от най-сигурната информация. Повтарях си:
-Аз съм Ким Кибум, роден съм в Дегу, Корея...
И после млъквах, защото дори мои бебешки снимки не успях да намеря. Така че не съм и сигурен откъде съм. А когато исках помощ от мениджъра за получаването на цялостната картина, той замълчаваше и отпиваше от поредната бутилка соджу...
Пътувахме в мълчание с мениджъра. Той отново беше с убийствен махмурлук както всяка сутрин и не беше особено приказлив. На мен не ми се говореше просто.
Аз се оглеждах неспокойно наляво-надясно. Отдясно ни вървеше с изправена глава един старец джудже, който буташе количката на парализираната си съпруга. Полицаи, отиващи на работа, се усмихваха горчиво един на друг. Униформите им бяха чисти, но захабени. Индиговосиният цвят беше се превърнал в турскосин. Личаха умело направени кръпки, а платът беше почти прозрачен. Високите сгради и небостъргачите се издигаха зловещо над нас, светейки със студена бяла светлина. В района, в който бяхме, беше толкова тихо, че стъпките ми отекваха надалече и бавно заглъхваха. Скоро мениджърът обяви, че сме пристигнали. Слязох от колата. По прозорците на огромната сграда пред мен имаше скрежни цветя, а слънцето ги даряваше със нежна и смъртоносна целувка. Те бавно се топяха, а останките им се стичаха надолу по стената, докато не паднеха в калните локви. Тази сграда не си беше на мястото. Имаше нещо сгрешено в нея. Поседях още малко така, взирайки се в нея. Като че ли преди не беше в такъв вид сградата... Да, не беше. Това беше по-модернизирана версия. Дори не си беше и на старото място. На мястото на старата сграда имаше само пепелища.
Огледах се в огледалните врати. Изглеждах ужасно. Подпухнали очи, следи от сълзи по бузите ми, тъмни кръгове под очите. Приличах на задгробно същество. Ще ме познаят ли останалите? Джонг, който бе моя любов, моя опора... Темин, който порасна пред очите ми и който чувствам като роден син. Ще ми прости ли, че така го оставих за две години? А Мино и Джинки? Те как ли са? Още ли са заедно?Сега предстои да науча. Поех си въздух и влязох в сградата.
Отвътре тя беше богато украсена, но сякаш направена, за да бъде неудобна. След върволица от коридори и стълбища намерих нашия дорм. Връхлетях вътре, не обръщайки внимание на вратата. Заварих Джонг да гледа телевизия със главата на Темин в скута си. Двамата се усмихваха един на друг, но дремеше в очите им скръб. А тишината беше като разяждаща ушите ми киселина. Преди инцидента, при нас винаги се чуваше глъчка, смях, винаги беше шумно. А сега всички мълчаха и ми се усмихваха горчиво. Никой не говореше. Нищо не се чуваше освен телевизора. Отговаряха на въпросите ми само с кимания, сякаш бяха неми. А хладилникът беше празен. Нямаше нищо. А преди беше винаги зареден със пресни продукти.
След два дни отидохме на пазар. Тогава се сетих, че всъщност Джонг не беше чел имейлите ми. Попитах го. Той поклати глава, което означаваше, че наистина не ги е чел. Когато се нацупих и питах защо, той просто сви рамене. Когато се върнахме, му връчих лаптопа си. Той ги изчете и ме погледна въпросително. Все едно искаше да каже:
- Нима наистина ти е било толкова весело, че да пееш?
Аз потвърдих, а той поклати глава, казвайки ми с поглед:
- Тогава защо тъгата се просмуква от всеки ред?
Хванат в лъжа, аз наведох глава и му разказах как наистина е било. Той ме погледна със съжаление, а аз му се сопнах:
- Хич недей да ме съжаляваш! Недей разказва и на другите за това! Защо ли изобщо ти го казах, та вие все едно сте с отрязани гласни струни! Нито дума, нито звук, нищо!
В замяна получих само един тъжен поглед...След седмица Темин се разболя. Но другите не ми даваха да го заведа на лекар и се оплаках на мениджъра. Но разговорът ни не беше особено успешен:
- Мениджър хьонг, на Темин не му е добре, а другите отказват да го заведат на лекар!
- Мога да ти кажа, че Темин в момента си е много добре. Лежи си и ни гледа, момче.
Този отговор беше изключително странен...
Един ден ми писна да стоя в тази убийствена тишина. Игла да паднеше, щеше да се чуе. Темин не се подобряваше и се тревожех за него. Накрая просто излязох, за да чувам поне далечния шум на градския трафик. Терасата ни гледаше към останките от старата сграда. Към пепелищата. Стоях и ги гледах съсредоточено. Навявяха ми спомени, които не стигаха напълно до мен. Съсредоточих се. Изведнъж пареща горещина ме лъхна в лицето и си отиде така внезапно, колкото и дойде. След това започнах да чувам крясъци в главата си и виждах пред себе си горяща факла. Човешка факла. Скоро разпознах и лицето на факлата. Това беше Джонг. Той гореше. Но не, той беше до мен, макар и променен. Той си беше тук. След това видях в главата си и останалите от групата да горят. Спомени как заливаме старата сграда с бензина, източен от микробуса ни. Как намерихме запасите от алкохол на мениджърите и се напихме. Спомени. Те ме заливат. Ужасни спомени, напомнящи за грешни решения.
Всъщност инцидентът не е бил никакъв инцидент, а просто умишлен палеж. Ние, групата, бяхме подпалили сградата на компанията. Нарочно. Искахме да отмъстим за начина, по който ни третират. За безкрайните диети. За постоянното експлоатиране на гласовете ни. За всичко и всички, третирани по този начин. Един ден, след концерт, се напихме. И решихме, че това ще е перфектното престъпление. Ще накажем всички виновни, а невинните щяха да останат живи и свободни от тираничната ръка на компанията. Всички групи бяха на концерт. Само ние бяхме приключили с нашия. Източихме горивото на микробуса ни и заляхме цялата сграда с него. След това аз драснах клечката кибрит и я хвърлих в бензина. Но всичко се обърка. Както винаги, всичко се обърка, защото ние се правехме на богове.
Избухна неконтролируем пожар. Във въодушевлението си за отмъщение бяхме забравили, че има още една група освен нашата, която беше в сградата, защото всички бяха тръшнати от грипа, който върлуваше тогава, както и обслужващият персонал. Скочихме да загасяме пожара, но вече беше късно.
Тази нощ Джонгхюн, Темин, Мино и Оню се сбогуваха с животите си. Аз се отървах само с белези от изгорено и частична амнезия. Компанията беше прикрили нашата издънка, която имаше катастрофален завършек, с пожар, който беше предизвикан от газов теч в отоплителната система. А аз, докато съм готвел, съм запалил всичко, защото съм оставил печката работеща и съм излязъл навън. Доста налудничаво, ако питате мен, но явно е свършило работа. Но нямаше значение. И в двата случая моите ръце бяха оцапани с кръвта на най-близките ми.
Свих се. Бях отвратен от себе си. Та кой бях аз, че да си играя на Господ?! Кой бях аз, че да разполагам с правото да наказвам?! Вече виждах кръвта на членовете на групата ми по ръцете си. Аз бях убиец. Аз ги убих. Убих ги с прибързаното си решение. Въпреки че всички участвахме във вземането му, аз предложих тази лудост. Дали са ми простили? Аз не бих си простил. Не го заслужавах.
Усетих докосване по рамото. Обърнах се и видях четиримата, скупчени около мен.
- Вие сте призраци, нали?
Кимане. Този път придружено със топла усмивка. Сякаш бяха доловили нежеланието самият аз да си простя. Краката на Темин започваха да избледняват. Сигурно затова не са искали да го видя без одеало.
След минута мълчание, попитах:
- Простили ли сте ми? И ако не, мислите ли да ми простите някога? Защото не го заслужа...
Пръстът на Джонгхюн, поставен на устните ми, ме накара да замълча. С другата ръка показа цифрата едно и кимна. Сигурно ставаше дума за първия въпрос. След това всички кимнаха и се усмихнаха още по-топло, а Джонгхюн ме целуна. Целувката беше топла и нежна, показвайки любовта му. Как е възможно още да ме обича, дори след това, което извърших? Но нямах време да се чудя, защото това сякаш беше сбогуване, защото скоро изчезнаха...
Името ми е Ким Кибум. Роден съм в Дегу. Бях айдъл. Бях в SHINee. Запалих сграда и станах причина за смъртта на поне четирима, които изненадващо ми простиха. Доскоро бях с амнезия. Понасям главоболия със силата на мигрена. Не понасям глупаци. Обичам да си играя с думите. Пъзелът започна да се нарежда бавно. И съм хем благодарен, хем не. Благодарен съм, защото поне знам кой съм със сигурност. Не съм, защото раят, който невежеството ми даваше, изчезна и на негово място се появи ад, изграден от вината, която изпитвах. Не знам дали някога ще си простя, а и не го заслужавам...