Имаше едно време...
Тя и Аз.
Любов - тегава и мъчна.
Нейна и едностранна.
А аз, глупакът, летящ нависоко с евтини девойки.
И как се случи, че сега сам-самичък съм си?!
(Като вълк-единак.)
Заслепен от пари, опиати и „жени".
Само дето, сега горчиво съжалявам.
Че не Я обичах още оттогава.
И приказката се превърна в драма.
Тя ме преживя. И познайте - аз нея...не успях.
Нейната любов е лудост. От емоции и чувства.
Тежи ми, но ще плащам.
Па макар и късно, поне се научих.
Да обичам.
И да тача най-ценното.
Каквато и да е цената.
Жалкото е, че няма на коя да се докажа.
Стигнах дъното преди време, а сега дори и на върха да съм, „победата" ми ще е горчива.
За нея и невъзможното бих направил. Само, за да си я върна.
Но, уви, такава вероятност няма.
Но има нещо, което чувствам.
Тя ме обича (през омразата от сърцето ѝ към мен), под една или друга форма.
Дори само като спомен.
Пак ще ме топли.
Зная, зная. Любов като Онази няма да получа.
Не, защото не заслужавам (заслужавам го естествено), а защото никоя друга няма да е в състояние да ми я даде.
Един единствен път бях обичан (а аз не раздадох любовта обратно), както никога и това ще е наказанието ми.
И краят на приказката е избран.
И не, ще е от ония, които завършват пагубно за „главния герой".
С три удивителни знака, без запетаи и многоточие, гласяща :
„И в края на краищата Той се самоуби. От любовта, която получи, но не върна."