И войникът сам си е войн.
Ние всички сме.
Армия от енергия.
И войникът никога не изоставя другарите си. Бие се рамо до рамо с тях. До края.
До последния си дъх. Без страх.
Тласкан от любовта към страната си. Към народа си.
Към приятелите, близките и семейството си.
Тласкан от надеждата, оная сила, която винаги гори в него.
Никога не умира.
Дори тялото да лежи мъртво на земята..душата е жива. Освободена.
Дерзае.
Войникът никога не скланя глава. Никога не затваря очи.
Ала и никога не спи.
Сънува с отворени очи.
Вижда отново и отново всички сцени на насилие. Омраза. Злост.
Преживява накуп всяка частица история. С лошото и хубавото.
Обвинява се за смъртта на всички тачени братя, обвинявайки себе си за края им.
Нейде из забравените пущинащи.
Войникът и сам си е войн.
И сам преживява цялата помия на тоя клет свят.
И сам шие раните от пустите загуби.
И сам на себе си не вярва, че е с всичкия си. След толкова отнети животи. От неговото оръжие. От неговата ръка.
И сам преглъща всичко.
И сам се изправя, когато е паднал.
И сам продължава напред, подтиквана от опустошителнит си емоции и чувства.
И...ако е имал щастието да преживее всичко това, си казва:
„И защо по дяволите ни е нужна тази тирания, Войната?!..."