В началото Нина си помисли, че беше длъжна да се отбранява, да предпази това, което беше сътворила върху скицника, но после се зачуди от какво всъщност повече се страхуваше - от това, че щеше да разкрие част от душата си пред един напълно непознат, или от това, че по този начин щеше да потвърди съществуването на историята от рисунката пред себе си? За миг съжали, че изобщо беше започнала да рисува точно това. Всяко следващо докосване на молива до листа я връщаше назад към спомени, които искаше да заличи, но истината е, че животът не беше графит и нямаше гумичка, с която да можем да изтрием част от него. Той полепваше по тялото и ума ни и оставяше невъзможни за изчистване петна.

Настоятелният начин, по който Шарл гледаше притиснатия към Нина скицник обаче, все пак успя да прекърши крилете ѝ на надеждата, че щеше да се размине, без да се налага да разкрива недовършената си рисунка. Сърцето ѝ запрепуска в див галоп, когато леко отпусна хватката около скинцика, който несъзнателно беше леко намачкала от стискане, и позволи на французина да хвърли бърз поглед, колкото поне да го накара да спре да я притиска.

Шарл зърна рисунката буквално за части от секундата, но се постара да запечата колкото се можеше повече детайли от нея в главата си, за да може после постепенно да си направи заключение за това какво се криеше зад изобразеното. Нина затвори скицника, сякаш, че се опасяваше от възможността още мякой друг да види какво се спотайваше в него и постави двете си ръце отгоре му като допълнителна защита.

Гледката на самия площад "Сан Марко" беше способна да вдъхнови и художници като Нина, и писатели като Шарл, стига да можеха да уловят подходящия ъгъл и момент, който после да пресъздадат под формата на изкуство. Цяла сутрин французинът се беше опитвал да открие онова зрънце от Венеция, което да разбуди музата му, но така и не му се беше получило. Предполагаше, че художничката обаче беше успяла и рисуваше поредната красива подробност от площада, до която окото ѝ се беше докоснало. Това, което беше върху скицника обаче, нямаше нищо общо с площада, нито дори с града. Доколкото беше успял да забележи, рисунката показваше обикновена къща. Нина беше скицирала по-голямата част от нея с точност на архитект и няколкото пръснати на пейката молива му подсказаха, че скоро щеше да започне да я оцветява. Не биваше да се изненадва, че всички четири от тях бяха отново в предпочитаните от Нина студени цветове. Къщата от рисунката изглеждаше уютна и Шарл предположи, че някой топъл нюанс би ѝ отивал много повече.

- Не е нужно да се притесняваш, рисунката ти е повече от прекрасна - предупреди я мило, но дори и грам от насъбралото се напрежение в Нина ме успя да бъде свален. - Според мен доста хора биха се избили да я купят, ако я изложиш в магазина си. Въображението ти все още ме изумява.

Последните две изречения блъснаха Нина в лицето като гореща вълна и едва не я събориха от пейката. Знаеше, че французинът се опитваше просто да бъде мил с нея, но той не беше наясно с фактите, които съпътстваха реалността ѝ. Магазинът ѝ загиваше, а вдъхновението не спираше, което означаваше, че все повече и повече картини се трупаха и оставаха да събират прах. Беше само въпрос на време кога отливът на клиенти щеше да остави магазинчето пусто, а тя и старият Антонио щяха да загубят всичко, за което се бяха борили през годините.

Завладяна от тази до болка позната тъга, която често я караше да започва да се съмнява в себе си, Нина отпусна рамене и въздъхна:

- Благодаря, но не е нужно да се преструваш - каза му, защото не можеше напълно да повярва на искреността в тона му, макар и такава да имаше.

Шарл присви веждите си, сякаш се опитваше да се сети за отговора на някоя гатанка.

- Да се преструвам ли?

- Че ти пука - поясни Нина. - За картините ми, дори за изкуството като цяло.

Младата художничка беше усетила достатъчно от горчивия вкус на разочарованието. Колкото повече влагаше в творчеството си, толкова повече пропадаше в черната дупка на душата си, щом осъзнаеше, че почти никой не си правеше труда да оцени работата ѝ. Туристите на Венеция предпочитаха да обикалят магазините за сувенири, които печелеха ежедневно от продажбата на магнитчета, а тези за истинско изкуство, какъвто беше на Нина, оставаха на заден план. Превръщането на хобито в истинска професия си имаше винаги своите рискове, а италианката беше приела предизвикателството. Когато обаче никой не отвръщаше на смелостта ѝ и не забелязваше тежкия труд, който полагаше, вече ѝ ставаше все по-трудно да вярва, че някой ден щеше да получи уважението, което заслужаваше.

- Фактът, че съм тук и имам интерес към това, с което се занимаваш, доста обезсмисля тезата ти, не мислиш ли? - отвърна ѝ, горд, че я беше оборил успешно. Едва се сдържа да не се ухили сам на себе си. - А и кой ти каза, че не се интересувам от изкуство? Не ме подценявай чак толкова.

- О, така ли? Тогава би ли изброил кои са най-известните венециански художници за всички времена?

Въпросът хвана Шарл неподготвен и се почувства все едно беше обратно в гимназията, когато учителките му го питаха нещо относно материала, а той беше прекалено разсеян, за да отговори правилно. Не можеше да прецени дали Нина искаше да му се подиграе, или да го хване натясно.

В опит да се престори, че мисли, французинът се почеса по главата и звучно изпуфтя, подсказвайки за трудността, в която Нина го беше хвърлила. Незнайно защо, но на нея това ѝ се стори забавно.

- Пикасо? - изпробва късмета си Шарл, а Нина сбърчи нос неодобрително.

- Той е испанец - поправи го веднага и врътна очи.

- Добре, добре, признавам, спипа ме - призна поражението си и се постара да демонстрира тъга, макар и отвътре да го палеше на смях. Напомни си, че трябваше да разучи и Венеция и откъм този ъгъл - на наследството, което бяха оставили нейните предишни жители и творци. - Може да не помня имената на... - Нина го погледна в очакване да се поправи, - добре, може изобщо никога да не съм знаел имената на вече утвърдилите се художници в историята, но познавам някого, който би бил бъдещето на изкуството на този град.

Многозначителният поглед, с който Нина беше удостоена, трябваше да я поласкае, но тя изпита единствено необуздана паника. Никога не се беше смятала за велик художник, може би и никога нямаше да бъде. Беше виждала творбите на свои връстници, които можеха съвсем спокойно да се мерят по талант дори и с най-великите творци от тази сфера. Бъдещето беше в техните ръце и тя беше сигурна, че скофро щяха да жънат успехи след успехи. Това обаче не важеше за нея. Славата ѝ стигаше до затънтената уличка, през която никой не минаваше. Не можеше да си представи, че някой ден ще направи собствена изложба в някой музей и ще очаква посетителите да се тълпят пред входа му, за да зърнат картините ѝ. Мечтите бяха безплатни, но не и реализацията им.

- Технически, не ме познаваш наистина - отвърна му, но после ще замисли. Самата тя познаваше ли се изобщо? - А и никой тук не ме знае като истински художник. Просто съм поредният човек на изкуството, който има прекалено големи очаквания за себе си и прекалено малки възможности, за да се докаже. Не е честно.

- Вината не е твоя, а и кой е казал, че на този свят има нещо честно? - Французинът изцъка неодобрително с език. - Времената се менят, хората също. Интересите им се променят всеки миг, нищо не е такова, каквото е било преди секунда. Динамичният ни живот обаче невинаги ни тласка към по-добро. Тъжно е, че бездарници печелят милиони с глупостта си, а такива, които наистина заслужават да са на върха, остават в сянката им.

Шарл се беше нагледал достатъчно на отчайващата действителност, с която се сблъскваше в родния си Париж. Ролите бяха тотално сгрешени в обществото ни - в политиката, в медиите, в институциите, дори и в изкуството. Издигаха се тези с пари и арогантност, а истинските хора, кипящи от ентусиазъм и надежда да покажат на какво са способни в различните области, тънеха в забрава и се оставяха на реалността да ги съсипе.

Макар и да остана за кратко безмълвна, Нина мислено се съгласи с изказването му и даже леко се учуди от това колко еднакво мислеха двамата.

- Говориш така все едно знаеш какво е да си на дъното, но не ми приличаш на такъв човек.

Нина мразеше да бъде толкова мнителна за всеки когото срещне. Точно тази нейна черта често отблъскваше останалите.

- А на какъв ти приличам?

- На поредният турист, дошъл да изхарчи парите си за глупости, без дори да оцени Венеция.

Нина вече не можеше да прецени дали и за какво беше ядосана. Разговорът ѝ дотягаше и искаше да бъде оставена сама, за да може да довърши рисунката, която и без това ѝ носеше предостатъчно емоции.

- Е, и тук мисля, че си в грешка. Хората са загадки, а ти явно не си добра в разгадаването им.

- А да не би ти да си експерт в това начинание? - озъби му се и припряно погледна ръчния си часовник, молейки се да е станало време да си ходи към магазина. Антонио сигурно вече я чакаше там.

- Харесва ми да търся - призна Шарл. Любопитството се беше превърнало в негова страст още от малко дете. Макар и вече да беше пораснал, в себе си все още пазеше онова палаво момченце, което иска да се докосне до целия широк свят и да го сграбчи в шепите си. Неслучайно се беше влюбил в пътешествията из непознатите кътчета на Земята. - Разбира се, понякога тръгвам на път без да знам какво точно искам да видя или преживея, но впоследствие, щом го усетя това, от което се нуждая, всичко си идва на мястото и смятам, че търсенето ми е било успешно.

Макар и Шарл да говореше хем буквално, хем метафорично, Нина осъзна, че тя не беше изследвала дори самата себе си, какво ли оставаше пък за външния свят. Душата ѝ беше един безкраен лабиринт с множество задънени улица и капани, смъртоносни пропасти и райски поляни. Нямаше знаци, нито карти, които да я упътят, само тя и интуицията. Опитваше се да подреди вечния хаос в сърцето си и да балансира връхлитащите я чувства, които я бутаха ту към светлите части от душевния лабиринт, ту към тъмните, но вихърът винаги надделяваше и я отнасяше в непознати земи, където започваше своето търсене отначало.

- А какво търсиш тогава тук?

Отговорът беше прост - работа. Където и да отидеше, тя го следваше по петите като малко кученце. Щеше да посети разни места, да наблюдава хората и накрая да излее всичко в статията си. Но защо започваше да си мисли, че Венеция щеше да му даде нещо повече от рутината, с която беше свикнал?

- Ще ти кажа, когато разбера.

- Тогава приятен престой във Венеция - пожела му Нина, вече прибирайки скицника заедно с моливите си в окичена отвън със значки чанта, която преметна през рамо. - Дано намериш необходимото за теб тук.

Ставането на италианката от пейката върна Шарл отново към настоящето. Тя трябваше да върви в магазина си, а той - да посети някои от забележителностите. Но след кратко сравнение между обиколката из архитектурното наследство на Венеция с група от още петдесет туристи и неусетното минаване на времето в компанията на художничката, осъзна, че второто му се струваше доста по-примамливо. Тя беше местен жител, можеше да му даде повече информация за града. А чарът на Венеция не беше само в грандиозността на постройките и величествените канали. Той беше и в обикновените места, магазинчета и улички, които не се отбелязваха на туристическите карти. Макар и от вестника да го бяха предупредили, че трябваше да обърне внимание на вече всеизвестните на всекиго по света венециански забележителности, Шарл все още смяташе, че това не беше напълно достатъчно. Предпочиташе да пише за неща, които не бяха познати на хората. Той търсеше голямото в малкото, така правеше в който и град да стъпеше.

С бърза крачка Нина го беше подминала и оставила зад гърба си, когато дочу гласът на Шарл да се извисява над шумните разговори на поредните скупчили се на едно място туристи:

- Чакай! - изрече, а тя се спря, въпреки че си повтаряше, че трябваше да не се обръща назад. - Всъщност целта ми е да опозная Венеция. Но не тази Венеция, която туристите гледат да запечатат с обективите на камерите си. Знам, че зад нея се крият малките неща, които правят един град уникален сам по себе си.

- И?

- И се нуждая от чужда гледна точка за това, от някой, който има различно, артистично виждане от останалите венецианци.

Изведнъж вдъхновението да започне статията го беше поразило като светкавица. Макар и Шарл да не беше напълно сигурен, Нина наистина можеше да разкаже прекалено много за Венеция. Тя беше също като него, но вместо в разкази, превръщаше впечатленията си в картини. Колкото и понякога Шарл и Нина да бяха обзети от порива на въображението си обаче, никога не можеха да устоят на това да грабнат част от битието на обикновените хора пред очите си и да го запазят като уж ненужен, но в действителност прекалено ценен спомен. Защото и двамата виждаха скъпоценностите не в блестящите диаманти, а в невзрачните камъчета, покрити с прахоляк и кал.

- Аз съм просто художничка - отвърна Нина, макар и вече да се усети, че беше споменавала това в началото на разговора им. Тя не беше нищо повече от раздрана душа, опитваща се да се излекува чрез картините си. - А не екскурзовод. Разказвам истории само чрез допира на четката до платното.

- Именно, аз търся точно това - заяви категорично Шарл. - Бих искал да науча тези истории. Малки, големи, незначителни, важни, каквито и да са. Ще ми позволиш ли?

Шарл искаше от нея само да разкаже чуждите истории, чуждите светове през очите си на човек на изкуството, който виждаше нещата от различна страна. Но това, което ужасяваше Нина, беше, че имаше опасност нейната собствена история да изплува на повърхността.

А това щеше да я изпепели...отново.