Шарл отпи от току-що поднесеното му италианско кафе отпи бавно от чашата си. Предпочиташе да го пие чисто, без излишни подсладители, за да усеща трапчивината след всяка глътка. Имаше нещо приятно в разтилащата се из всичките му сетива горчивина, с която беше свикнал да се събужда сутрин. Истинският вкус на кафето беше точно този - неподправен, наситен, неподражаем.

Седнал на една от малкото свободни маси отвън на местното кафене, той извади от раницата си дебел тефтер и карта на града. Макар и кафето да му беше подействало ободряващо, шумотевицата от туристи от различни части на света не позволяваше на французина да се концентрира, но се наложи да си напомни, че все пак времето му във Венеция беше ограничено, а той имаше да спазва срокове. Внимателно се взря в картата, върху която бяха изобразени подробно различните улици, канали, както и задължителни места, които трябва всеки човек, дошъл тук, да посети. Беше му все още трудно да се ориентира, но се надяваше, че ще да опознае града сравнително бързо. Вчера беше пристигнал късно и не беше имал възможност да разгледа.

Кратката му разходка с цел да се раздвижи след полета от Париж обаче го беше отвела до малкото магазинче за картини на Нина. Дори и след като се беше събудил в хотелската си стая тази сутрин, мисълта му отново се връщаше към произведенията ѝ. Шарл не разбираше кой знае колко от изобразително изкуство, но нещо от вчера се беше запечатало трайно в ума му. Предположи, че причината се криеше във факта, че магазинът на практика беше неговото първо впечатление от Венеция. Или поне се надяваше да беше само това. Разбира се, беше абсурдно да мисли за срещата си с художничката при положение, че имаше да върши толкова много работа, с която трябваше да се захване колкото се може по-скоро.

След кратко преглеждане на туристическата карта, огради с кръгче забележителностите, на които беше длъжен да отиде по време на пребиваването си тук. Установи, че в момента се намираше на главния площад в града - "Сан Марко". На него се издигаше красива базилика със същото име, а малко по-встрани се виждаше част от фасадата на Двореца на дожите. Смяташе да ги посети по-късно днес, но първо му се искаше да разгледа отблизо така известния площад, по който вече се разхождаха онемели от красивата архитектура туристи. Някои правеха безброй снимки с фотоапаратите си и обстойно ги преглеждаха да не би да няма някой размазан кадър, други пък просто се движеха бавно, наслаждавайки се на компанията на партньорите си и от време на време сочеха развълнувано в различни посоки. По-малките посетители на италианския град тичаха развеселено, закачайки се с ятата гълъби, които бяха неизменна част от чара на площада, и със смях на уста безуспешно се опитваха да ги уловят в детските си ръчички.

Неволно Шарл се усмихна, но не беше сигурен дали този път усмивката му беше от щастие, или не. Животът му преминаваше в пътешествия из всякакви райски кътчета на света. Харесваше му да се сблъсква с нови култури, да опитва различни кухни, да се наслаждава на забележителностите, а след това да представя запечатаните в съзнанието му впечатления под формата на интересни статии. Трябваше да се чувства късметлия, че получава възможността да опознава многоликия ни свят отблизо. Въпреки това обаче за първи път, откакто беше започнал да пътува, усети, че нещо не си беше на мястото, а душата му се бунтуваше. Наблюдавайки отдалеч как туристите споделят щастието си едни с други, го наведе на тъжната мисъл, че дори и на най-чудните места по света, той беше самотен. Телефонът и интернет връзката го свързаха най-вече единствено с редактора му, който не се интересуваше от нищо друго освен от това да разбере дали Шарл е започнал да се движи по програмата си и да пише. Мислеше си, че вече беше свикнал на тази начин на живот, в който работата беше винаги на първо място, но ето, че изпитваше странно чувство на отчаяние по погубената си младост.

Емоциите обаче трябваше да бъдат пренасочени или поне изолирани за момент. Върха на химикалката докосна първия празен лист от тефтера и набързо мастилото остави няколко изречения върху него. Шарл винаги предпочиташе първо да изписва мислите си на хартия, а след това да ги прехвърля и дообработва на лаптопа. В движението на китката, изписвайки внимателно всяка завъртулка на буквите, имаше нещо естествено, което го привличаше по необясним начин.

Дали по този начин мислеше и художничката, докато рисуваше?

Французинът тръсна глава в неуспешен опит да се отърве от образа на Нина, която го гледаше вчера с тези сини и дълбоки като океан очи. Въпреки разсейването обаче, все пак успя да напише набързо няколко разсъждения относно атмосферата на площада "Сан Марко". По принцип думите лесно се раждаха, свързваха и подреждаха в ума му, затова и му харесваше да се изразява в писмен вид, но забеляза, че днес се запъваше дори на най-простите изречения. Струваше му се, че нищо не звучи толкова добре, колкото би му се искало. На няколко пъти с химикала задраска плътно написаното и започна наново. Рядко изпадаше в подобни състояния на изгубване на музата. Често това се дължеше на липса на сън или прекалена умора, но той не се чувстваше нито сънлив, нито уморен. Беше си починал достатъчно добре снощи. Единствената друга причина, която звучеше и най-логична, беше именно лошата концентрация. Колкото и трудно да му беше да си признае, главата му беше другаде.

Погледът на Шарл отново се зарея в далечината - към впечатляващия венециански площад и изпълнилите го до краен предел туристи, - сякаш, че очакваше, че по този начин вдъхновението му да се завърне обратно при него и думите щяха да започнат да се леят от само себе си върху тефтера. Единственото, което го налегна обаче, беше празнота. Пред себе си виждаше многовековна архитектура, която по принцип умееше да го развълнува, но сега всичко му се струваше кухо. Това бяха просто обикновени сгради, изградени от тухли и нищо повече. Лицата на посетителите на града, сякаш също му се размиваха пред погледа и не можеше ясно да улови емоциите им, за да ги преработи така, че да извлече нещо от тях и да го вкара в статията си.

Ядосан на себе си, Шарл остана още няколко дълги минути с разтворен тефтер пред себе си и вече почти изпарилата се надежда да нахвърли поне накратко въведението си, но безуспешно. Беше заобиколен от духа на Венеция, но той не го усещаше. Образът на непознатата художничка беше обладал ума му и сякаш беше пуснал корени в него. Това и беше причината очите му несъзнателно да я търсят сред тълпата. Здравият му разум очевидно вече започваше да го напуска, защото беше глупаво се надява, че ще я види точно тук, на площада, пред него. Малката им среща в магазина ѝ беше случайна и може би единствена между тях.

Шарл беше на косъм да се разсмее на детинските си разсъждения, но в този миг крайчеца на окото му улови нещо, което ускори ритъма на сърцето му. Наложи се да присвие клепачите си, за да се убеди, че това не беше някаква зрителна измама, породена от налудничавите му мисли.

Сред всичките безлични лица обаче, тя се отличаваше. Шарл не можеше да обърка тази виолетова коса и дребно телосложение. Макар и да беше седнала чак на другия край на площада, той я виждаше повече от ясно. Дори не се беше усетил кога прибира тефтера и картата си в раницата, допива остатъка от кафето си и оставя на масата няколко евро. Краката му се задвижиха напред без трезвата команда на мозъка и не знаеше дали беше достатъчно добра идея да се оставя на първичните инстинкти да го водят. Въпреки това той съвсем скоро се озова само на няколко метра от художничката.

Нина предпочиташе да твори на тишина в ателието си или у дома, но тази сутрин се беше събудила със странното усещане, че има нужда да излезе малко на чист въздух и да се разведри. Беше взела със себе си и скицник и няколко молива, ако случайно решеше да се отдаде на любимото си занимание някъде навън. Площадът "Сан Марко", макар и до някаква степен да я отблъскваше заради скупчването на много хора, все още си оставаше едно от любимите ѝ места във Венеция, а и той беше оставил траен отпечатък от спомени в сърцето ѝ. Също както предни пъти, така и сега, се беше настанила върху сенчеста пейка, на която беше кръстосала крака по турски и внимателно прокарваше графита на молива по скицника. Толкова беше съсредоточена, че ако не беше чула лекото прокашляне встрани от себе си, може би изобщо нямаше да забележи, че някой я наблюдава.

- Мога ли да хвърля едно око на следващия ти шедьовър? - обади се Шарл, но въпреки че се постара да звучи лежерно, веднага започна да премисля дали беше подредил правилно думите си на английски.

Гласът му накара Нина почти да подскочи от мястото си, като ръката ѝ случайно направи една нежелана черта с молива върху рисунката си. Първоначалната уплаха обаче премина в объркване и доза смут. Виждайки фигурата на младия мъж от магазина ѝ вчера, тя инстинктивно придърпа скицника си към гърдите си, но не знаеше дали искаше да защити от чужди погледи нарисуваното, или пък просто себе си. След начинът, по който се беше опитал да влезе зад историята на картините ѝ и съвсем съзнателно да направи опит да вникне и в душата ѝ, имаше чувството, че не желаеше отново да комуникира с французина. Той не беше казал нищо лошо, дори напротив, наистина изглеждаше много по-впечатлен от работата ѝ от останалите туристи, но въпреки това коментарите му за цветовете бяха разтворили стари, все още незараснали рани в душата ѝ.

- Какво правите тук? - обаче отговори на въпрос му с въпрос Нина. Шарл можеше от километри да забележи внезапното притеснение, което я беше обладало от появата му. В очите му Нина изглеждаше крехка душа, прекалено крехка. Но именно най-чувствителните хора можеха да се изразят най-добре чрез изкуството.

Шарл вдигна рамене и се огледа демонстративно настрани, сякаш, че беше очевидно.

- Каквото правят всички във Венеция - разглеждат красотата ѝ - отвърна ѝ с леко крива усмивка, която по някаква странна причина стопли душата на Нина. Появилото се чувство обаче беше последвано от отрезвяващ срам. Надяваше се, че падащата по лицето ѝ коса щеше да скрие успешно руменината по бузите ѝ. - И не е нужно да ми говориш в учтива форма, сега не съм клиент на магазина ти.

Италианката склони очи надолу и с няколко бързи движения с горната част на молива, където беше гумичката, изтри малката черта, която не си беше на мястото. Надяваше се, че триенето щеше да ѝ помогне да си подреди мислите, а и може би дори да изчезне и да се престори, че срещата ѝ с Шарл никога не се беше състояла.

След като второто обаче така и не се случи, реши, че все пак трябваше да каже нещо:

- Ако трябва да съм напълно точна, ти и вчера не беше клиент, защото магазинът беше затворил преди час.

Шарл определено не се беше подготвил за такъв отговор, но въпреки това остроумието ѝ му хареса. Под тази срамежлива обвивка очевидно се криеше личност, която можеше да доказва себе си не само чрез рисуване, но и чрез говорене.

- Туше - засмя се той, победен от художничката, но Нина веднага долови перфектното му произношение на думата, която на практика идваше от френски и единствено истински французин можеше да я каже толкова добре. - Честно казано, видях те случайно тук. Дори се изненадах, не ми приличаш на човек, който обича да излиза навън.

Предварителната защита на Шарл накара Нина да се втренчи в него все едно току-що беше успял да разкрие най-голямата ѝ тайна. Не беше за вярване, че той отново го беше направил - ровеше се в душата ѝ и с лекота беше докоснал парченце от истината за нея. За повечето хора Нина беше загадка, трудно можеха да я изкопчат нещо от нея, а когато задачата започваше да им се струва непосилна, бързо вдигаха ръце и се отказваха. Художничката беше издигнала прекалено високи стени между себе си и останалите с цел защита, но Шарл сякаш преминаваше през тях съвсем спокойно.

- Така е - промърмори и отново не посмя да го погледне. - Но се събудих рано, а все още не е станало време да отварям магазина. Реших да поседя за кратко тук, но междувременно и музата ме удари.

Споменаването на музата го накара за кратко да си припомни, че все още нямаше никаква идея откъде да подхване статията си за Венеция. Едва се въздържа да не спомене за проблемите си с вдъхновението на Нина. Имаше усещането, че щеше да го разбере, защото самата тя сигурно често се сблъскваше с приливите и отливите му. Въпреки това успя да се спре навреме. Не беше дошъл тук при нея, за да се оплаква. Всъщност дори не беше сигурен вече какво правеше. Имаше график, който да следва, но ето, че в момента имаше желанието единствено да стои до Нина и да я наблюдава. Не беше нужно да си говорят, самото ѝ присъствие беше достатъчно.

- Това ми напомня, че не ми отговори да първия въпрос. Ще ми дадеш ли да видя какво рисуваш?

Без да чака покана или последващ отговор, той се настани на празната част от пейката, а внезапната му поява до Нина я накара да се намести неспокойно на мястото си и дори леко да се отдръпне към края. Скицникът отново се долепи до тялото ѝ в последен отчаян опит да се скрие от любопитните очи на Шарл, чийто прекален интерес започваше да обърква художничката. Невинаги се чувстваше готова да представи пред някого другиго някое от произведенията си. Имаше такива от тях, които лесно можеха да украсят стената на магазина ѝ, но имаше и такива, които бяха прекалено лични, за да бъдат продавани и дори показвани.

Това, върху което работеше в момента, беше от втория вид.

••••••••••••••
Здравейте! Книгата завърши на осмо място в състезанието "Най-добър български автор 2019" и по този повод ви подарявам третата глава!❤❤❤