Като всеки художник, Нина си имаше предпочитания. Въпреки че се стараеше да включва колкото се може по-богата палитра от нюанси в картините си, винаги накрая в повечето от тях преобладаваха студените цветове. Не знаеше на какво дължи тази нейна привързаност към тях, но пък за сметка на това да работи с топлите багри за залеза ѝ се струваше едно ново предизвикателство.

Колкото и да ѝ се искаше да не оставя четката обаче, не можеше да игнорира тиктакащия на стената часовник, който ѝ напомняше, че ставаше прекалено късно. Можеше да продължи с рисуването и утре. И без това не ѝ харесваше да бърза. Удоволствието идваше тъкмо от прекараното време, в което се занимаваше с картината.

С лека въздишка Нина започна да подрежда работното си място. Трябваше да се отърве от ненужните бои, да се погрижи за почистването на четките, както и да покрие с платно статива, за да не позволи на сутрешното слънце да съсипе цветовете. Поредният ден в ателието беше към своя край, но някак си на Нина не ѝ се тръгваше оттук. Смисълът на живота ѝ се намираше в това помещение, но само тя и Антонио оценяваха това. Тя намираше себе си за странна птица. Не се вписваше лесно, където и да отидеше, и това дълго време я беше наранявало. В очите ѝ светът се пречупваше под различен от този на останалите ъгъл. Но точно тук - в ателието - и заобиколена от собствените си творения, чрез които изразяваше вижданията си, тя можеше да се освободи напълно.

Обладана от размишления, внезапно Нина осъзна, че почти беше привършила. Оставаше ѝ само да се измие и тъкмо краката ѝ се бяха насочили към мивката в ъгъла, когато долови отдолу звука на звънчето, закачено над входната врата на магазина. Антонио го беше сложил, след като Нина беше одобрила идеята му за известяване.

В началото си помисли, че старецът е забравил
нещо свое в магазина и се връща да го вземе, както често се случваше. Неведнъж беше оставял ключовете си за вкъщи на бюрото и извървяваше целия път обратно дотук, за да ги пъхне в джоба си. Всеки миг очакваше да ѝ се провикне отдолу, дрънкайки ги в треперещите си ръце. Обичайната му реплика в такива случаи беше, че склерозата му се влошава с всеки следващ ден и скоро ще започне да си забравя дори и собственото име, но винаги изговаряше това с особена доза духовитост.

Тъй като не чу нищо от това, което очакваше, Нина се убеди, че не Антонио беше влязъл в магазина. Принуди се да остави миенето на ръцете си за по-късно, а любопитството ѝ я подтикна да слезе, за да види кой беше причината за иззвъняването на звънчето. Белите кецове, които вече трудно можеха да се нарекат бели поради множеството жълтеникави петна и засъхнала кал, затропаха звучно по виещата се като змия стълба и на няколко пъти Нина едва не се препъна от бързане.

Когато се появи в магазина обаче, новодошлият дори не я удостои с поглед, а продължи да зяпа една от окачените картини.

Клиентите на Нина бяха все по-голяма рядкост и не можеше да лъже, че пред магазина ѝ се тълпеше върволица от любители на изкуството, които са готови да платят, за да занесат частица от артистичната ѝ душа, увековечена върху платното, у дома си. Тя и Антонио се грижеха да им обясняват всяка една картина до най-малката подробност, така че да успеят да отворят сърцата на хората за красотата, която човек можеше да създаде със собственото си въображение. Повечето обаче дори не се вслушваха в думите им, а просто клатеха учтиво глави, хвърляха няколко бегли погледа върху произведенията, усмихваха се за довиждане и си тръгваха, като си казваха наум, че толкова съприкосновение с изкуството им е било достатъчно за деня. Това беше наранило дълбоко Нина и неслучайно Антонио беше поел ролята на продавач, докато тя беше решила, че ще е най-добре да се усамотява в ателието, където можеше да бъде насаме със себе си и нямаше да бъде връхлитана пряко от поредното разочарование.

Именно отвикването да общува с клиентите обаче в момента я накара да се почувства странно. Все още оцветената в какви ли не цветове ръка се стрелна към врата ѝ по навик и се почеса от прилива на неловката тишина, която се беше възцарила.

- Мога ли да помогна с нещо? - обади се любезно Нина и се опита да прикрие смущението в гласа си.

Черните слънчеви очила прикриваха добре очите на посетителя, но не му пречеха да обхожда любопитно с поглед всяка подробност от изкараните на показ творби на Нина. Понякога го привличаше някой малък, почти незабележим детайл, друг път - цялостното изграждане на картината. Всяко едно изложено произведение притежаваше по нещо специално и той се стараеше да извлече колкото се може повече наслада от съзерцаването си в разнообразните истории, разказани от Нина в цветове.

Липсата на отговор и пълното игнориране обаче изнервиха младата художничка и тя скръсти ръце пред гърдите си. Докато беше горе в ателието пред платното, Нина се чувстваше спокойна и дори щастлива, но току-що връзката ѝ с реалния свят се беше появила отново и за миг почувства как примката на живота се затяга мъчително около врата ѝ.

Какъв беше смисълът да се опитва да услужи на поредния клиент, който съвсем скоро щеше си тръгне оттук с празни ръце и празно откъм изкуство сърце?

- Е, магазинът вече затвори - каза Нина и посочи малката табелка на вратата, която Антонио не беше забравил да обърне така, че надписът "Затворено" да се вижда от страната на улицата. - Така че ако си си харесал някоя картина, можеш да се върнеш утре.

Беше изричала последното изречение достатъчно много пъти, че да се убеди, че никой никога не се връщаше на следващия ден, дори и тези, които лично обещаваха.

Нина вече започваше да си мисли, че този срещу нея беше глух и почти се беше убедила в предположението си, когато измежду устните му се откъсна тихо:

- Je suis impressionné.

За миг Нина се стъписа и се почувства глупава. Човекът не ѝ беше отговарял просто защото не знаеше италиански. Не за първи път се сблъскваше с клиенти, които са чужденци, но от опит беше научила, че разговорите ѝ с тях никога не вървяха гладко, както ѝ се искаше. И двете страни трудно хващаха нишката на логиката и думите.

Тъй като си нямаше ни най-малко понятие от френски - езикът на посетителя, - Нина заекна няколко пъти с надеждата да извика в съзнанието си знанията си по английски.

- Не разбирам - произнесе тя и веднага усети колко силен акцент притежаваше. Беше учила езика няколко години в гимназията, но повечето неща беше запаметила от филми и песни. Може би ако не беше станала художник, щеше да продължи с изучаването на този език.

Французинът сякаш едва сега забеляза присъствието на Нина в помещението. Или беше наистина така, защото беше прекалено вглъбен в опознаване на творбите ѝ, или съзнателно не ѝ беше обръщал внимание. По лицето му изгря крива усмивка, която накара Нина да се почувства някак неудобно.

- Казах, че съм впечатлен - преведе той и италианката веднага усети, че и в неговото изготвяне на английските думи се усещаше акцент. Това я накара да си отдъхне леко и да остави настрана притеснението си, че самата тя звучеше неестествено. - Повечето художници не обичат да излизат от зоната си на комфорт и рисуват това, в което се чувстват най-добри. Но тук разнообразието от стилове бързо грабва окото.

Нина се насили да направи няколко крачки напред и на свой ред огледа малкия по размер магазин и висящите навсякъде в него творби. Непознатият беше прав - тя наистина рисуваше във всякакви възможни стилове и всеки един от тях ѝ даваше различно усещане по време на самия процес на работа. Художничката определяше творчеството си като "емоционална бъркотия". Всяка една картина показваше различна страна от нейната същност. Понякога рисуваше пейзажи на природата - планини, гори, океани, дори пустини. Когато беше в настроение да наблюдава, правеше портрети на хора, които дори не подозираха това. В някой момент пък я застигаше музата на скицира някоя сграда. Друг път пък от дълбините на въображението ѝ изникваха образи и кадри, които си заслужаваха да бъдат пресъздадени на хартия. Всичко беше въпрос на усещане и нагласа. Никога не беше сигурна каква щеше бъде следващата ѝ картина.

- Е, аз предпочитам да не си поставям граници - изкоментира плахо, макар и това да беше самата истина. Въображението беше безкрайно и необятно, без начало и без край. То не се интересуваше от бариери и ограничения, а имаше нуждата да чувства полъха на свободата. - Но все пак, търсите ли нещо конкретно?

Вместо да отговори, французинът се завъртя на пети и се насочи към отсрещната стена, където се загледа в малка по размер картина, направена с водни бои. Изобразяваше малко момиченце, обърнато с гръб, което стои насред изливащия се върху главата му пороен дъжд. В едната си ръка стискаше здраво плюешно мече, от което капеше напоената вода. Интересното обаче представляваше другата половина от тялото на момиченцето, чиято боя нарочно беше размита с вода още при самото ѝ нанасяне. Сякаш целта беше да се покаже, че част от детето постепенно изчезваше. Нина присви устни и се опита да не позволи на спомените да я завладеят. Това беше една от най-личните ѝ картини и все още не можеше да се отърси от блъскащите се в сърцето ѝ противоречиви емоции, които я бяха преследвали, докато я рисуваше.

- Може би - рече небрежно той и едва сега свали очилата си за първи път и ги закачи да висят на деколтето на щампираната му отпред бяла тениска.

За няколко секунди Нина си позволи да огледа човека пред себе си по-обстойно. Мъжът изглеждаше на не повече от двадесет и няколко. Стройното му тяло, облечено в обикновени тесни черни джинси и тениска, беше високо и добре оформено. На главата си беше нахлупил наобратно шапка с козирка, която скриваше част от косата му, но Нина забеляза няколкото стърчащи навън немирни кичура. Издълженото му лице, добило лек тен от слънчевото време във Венеция, криеше тъмни като нощта очи и бледи устни, в които художничката се загледа повече от необходимото.

- Ти рисуваш всичко сама, нали? - попита, а Нина поклати глава отривисто. - Самороден талант ли си, или някой те е учил?

Неочакваният личен въпрос стресна Нина и тя присви недоверчиво вежди. Нямаше намерение да говори за себе си, и то с някакъв непознат. Изведнъж изпита огромното желание да се прибере у дома. И без това беше наясно, че клиентът нямаше да си купи нищо, независимо колко "впечатлен" беше от изкуството ѝ. Възнамеряваше да му повтори, че магазинът е затворен и тя си тръгва, но противоположно на очакванията ѝ, от устата ѝ се изплъзнаха съвсем други думи:

- Донякъде и двете. Но какво значение има?

- Има. Влагаш прекалено реални емоции в картините си, а това не може да бъде научено. Човек просто си го носи в себе си.

Изненадана от наблюдателността му, Нина се отдръпна назад. Не можеше да разбере дали изреченото от него беше комплимент, или не.

- Тъгата лесно може да бъде прозряна зад всеки един детайл от произведенията ти.

- Моля? - видимо се възмути Нина. Работата на художника беше да се вглежда в себе си и на изкарва наяве това, което вълнуваше душата му. Разбира се, емоциите невинаги можеха да бъдат положителни, но тя определено не смяташе себе си за тъжен човек. Животът ѝ беше далеч от перфектния, но това няма значение, защото Нина се чувстваше добре със себе си и съдбата си.

- Знам, че разбра какво искам да кажа.

- Ако намеквате, че съм тъжна, това не е вярно - възпротиви се. - Всяка моя картина е извор на щастие. Да, когато работя, се влияя от това как се чувствам в определен момент, но винаги се старая да предавам усещанията си, независимо какви, по възможно най-красивия начин, така че да събудя хармония в душите на хората.

Французинът долови раздразнението в тона ѝ, но не можеше да се отрече от изказването си, защото имаше предчувствието, че беше прав. Харесваше му да изучава, да разкрива, да вижда зад завесата. Попадането му в магазинчето за картини на Нина беше спонтанно решение, което беше взел след дългия ден, но може би за всичко си имаше причина.

- Съдя по това, което виждам - защити се и разпери ръце във въздуха. - Дори не те познавам, имаш правото да ме обориш, ако греша. Но погледни и се замисли... Тези цветове не ти ли навяват тъга?

Нямаше и една картина, която да не беше на основата на синьото, сивото, лилавото или черното. Различните им нюанси бяха неизменна част всяко произведение.

- Не - отрече Нина, без да се усети, че беше стиснала зъбите си до счупване. Развоят на разговора не ѝ се нравеше. Тя знаеше по-добре от всеки друг как се чувстваше и този непознат чужденец нямаше право да я анализира. - Имам си любими цветове, както всеки нормален човек. Харесва ми да ги използвам, докато рисувам, просто е. Няма нищо повече.

Нина отмести погледа си настрани, а след това се загледа в мръсните си кецове, казвайки:

- И ако сте приключили с разпитите и нямате намерение да разглеждате повече, ще Ви помоля да излезете. И ако можехте да си преведете табелката на вратата, щяхте да знаете, че е затворено и дори изобщо не бива да Сте тук.

Младият мъж я изгледа преценяващо от глава до пети, сякаш, че се опитваше да достигне до отговора на някаква загадка. Нина му се струваше упорита и не беше нужно да е професионален психолог, за да разбере, че се дърпаше - от себе си и от истината.

Непознатият пъхна ръце в джобовете на джинсите си и застана точно срещу Нина, така че да може да са лице в лице, но, разбира се, на определено разстояние един от друг. Сканирайки я набързо, забеляза няколкото пръски боя, останали по лицето ѝ, което го накара да предположи, че досега е творяла. Върху дребното ѝ тяло беше вързана престилка, изцапана вече дотолкова, че приличаше все едно дъгата беше повърнала върху нея. Късата малко под раменете коса на Нина - преди руса, а сега виолетова - стоеше почти пусната, въпреки че преди началото на работата си я беше вързала с ластичка назад. Независимо от всичко обаче, той я намери за особено очарователна. Но той знаеше, че зад тази очарователност се спотайваше нещо, което тя се опитваше да прикрие. Очите никога не лъжеха.

- Беше ми приятно да се запозная с творчеството ти - обяви след малко той, а Нина го изпрати с поглед до изхода, откъдето, без да каже нищо повече, изчезна бързо зад ъгъла.

В думите му за картините ѝ нямаше смисъл и това беше просто едно мнение. Но защо все пак Нина за първи път в живота си се почувства прозрачна?

----------------
StanimiraAtanasova

Можете да очаквате следващи глави след приключване на състезанието! Но въпреки това изразете мнение, харесва ли ви?❤