"Скъпи мой Зюмбюл,

не знам как да започна това писмо, когато съм толкова объркана и неведома. Главата ми е кошер от мисли, а сърцето ми пълно с неизказани чувства. И все пак съм готова да излея цялата си душа върху този лист, да изкарам и последната частичка от себе си, ако това означава да спася и двама ни. Вярвам, че ще си заслужава, защото добрите хора не бива да страдат заради глупостта и егоизма на лошите. А ти си твърде добър, Зюмбюле. Ти си едно неугасващо слънце. Винаги грееш, винаги се усмихваш, винаги си там. Все още не мога да разбера какво те прави толкова лъчезарен, но поне мога да кажа, че си толкова уникален и различен от станалите.

Външно слагаш една особена маска, виждала съм я много пъти - сякаш си тук, а действително си някъде ужасно далеч. Или сякаш не ти пука, когато отвътре се разкъсваш на милиони парчета. Всеки би сметнал, че си непукист или емо, но тези, които те познават, знаят, че няма по-крехко и чувствително същество от теб. Не мога да повярвам колко си нежен, Зюмбюле, и как обичаш хората. Колко си всеотдаен и жертвоготовен. Все неща, които аз никога няма да бъда.

Не бях виждала през живота си мъж да плаче. Съвсем съм сериозна! И винаги се учудвах на топлите ти сълзи, които капеха върху устните ми. Но честно казано, ги обожавам. Защото бяха искрени и истински, а аз ценя истината високо. Извираха от душата ти и това като че ли ме пречистваше. Сякаш ми даваше своята благословия чрез чистите си сълзи. Доста хора приемат сълзите за даденост, за тривиалност, но за мен те са своеобразен портал към душата. Вероятно ми даваше достъп до нея, но никога не успях да те разбера правилно, Зюмбюле. Не успях. Все нещо не ми достигаше.

Винаги се нервех на това колко добре ме четеше, а аз никога не успях да видя нищо освен тъмносиня буря в очите ти. Все още го смятам за ужасно нечестно. Нямаше нужда дори да си отварям устата, защото ти вече знаеше какво ме тревожеше или какво исках да кажа. Все още не знам каква е тайната ти, но много исках да прогледна отвъд бариерата, която беше поставил между себе си и света. Може би го правиш несъзнателно, може би дори не осъзнаваш, че затваряш съзнанието си за останалите. И това винаги ми пречеше, защото исках да те разбера, а не можех. Това ме разяждаше отвътре. Чак няколко месеца по-късно разбрах какво не беше наред.

За да свалиш гарда си, Зюмбюле, трябваше да бъдеш ужасно съсипан и обгърнат от болка. А това се случи, когато ти казах, че не можех да те обичам. Тогава наистина те видях - видях колко си тъжен и изоставен. Ти винаги си толкова щастлив и усмихнат и да видя тази дупка в погледа ти, ме стресна. Тогава разбрах, че грешах ужасно много относно теб. Ти не бе поредният наивен емпат, а поредният наранен мазохист. В този момент взорът ти прозираше ясно и аз веднага съжалих, че толкова много исках да видя какво криеш зад тези несравними очи. Вече можех да те разбера, но бе късно да спра разрастващата се рана в сърцето ти. Платих твърде висока цена за любопитството си. Нараних теб, когато не трябваше.

Тази грешка ни струва твърде много, Зюмбюле. Разруших човека, който даде душата си, за да възстанови моята. Унищожих те, защото исках да узная тайните, които криеше в душата си. А какви бяха те? Че си разрушен, че търсиш спасителното си въже. Че търсиш някого, който да те издърпа на повърхността. И как трябваше да узная? Чак след като те сринах напълно със земята, оставяйки те още по-празен и отхвърлен.

Мразя се заради това, което ти причиних. Обвинявам се, вината ме яде. Затова пиша това писмо. Искам да видиш, че съжалявам, че се осъзнах твърде късно. Вече бях нанесла последните щрихи по сърцето ти, което се строши в ръцете ми. Така и не ми отговори - прощаваш ли ми? Някога ще успееш ли? Бих те умолява на колене отново и отново, стига да знам, че когато един ден ме погледнеш в очите, в твоите няма да видя празнината, която ме посрещаше всеки ден, откакто се разделихме като две психически тела. Защото, Зюмбюле, вярваш ли ми, щях да се побъркам.

Мисля, че е крайно време да напиша и последната част от сърцето си. Обичам те, Зюмбюле. Токова силно, че това ме съсипва душевно. Толкова пъти ти казвах, че не мога да те обичам, но на рождения си ден осъзнах, че те искам навсякъде в живота си. Смятам, че когато един човек изпита необходимостта от друг до себе си, то е настъпил моментът, в който той се е влюбил. И трябва да призная, че никога не съм обичала Никола така, както обикнах теб. Обичам те с цялото си сърце, Зюмбюле. Разбираш ли? Влюбена съм в теб. Няма връщане назад.

Ръцете ми треперят и едвам държа химикала между пръстите си. Даже плача, защото ме научи да обичам отново, Зюмбюле. Направи ме човек, когато бях мъртвец. Но цената, която плати за моето щастие, е непосилна. Но знай, че и аз страдам, не колкото теб, но го правя. След като знам кого обичам от цялото си сърце и душа и като знам, че не мога да бъда до него, не и сега, малко или много ме разрушава отвътре. Малко или много се разкъсвам между разумността и чувствата си. Надявам се да прочетеш това писмо и да видиш, че ти ме излекува. Успя, Зюмбюле. Ти успя! Може все още миналото да ме държи за раменете, но ти ме държиш за ръцете.

Сега се чувствам освободена, след като признах чувствата си. Донякъде е ужасно пречистващо да си го излееш, така по-лесно ще живея със себе си и съвестта, която ме кори за пагубните ми действия. Имам да ти благодаря за толкова много неща, но не искам да ставам ужасно многословна и ще приключвам с излеянията си. Но искам едно последно нещо от теб, Зюмбюле - живей. Моля те. Не. Умолявам те, живей. Заслужаваш го. Вярвам, че един ден отново ще се срещнем и ще бъдем заедно. Но дотогава трябва да оцелееш. Сега ще го кажа аз - не позволявай на миналото да определя настоящето ти. Не давай на демоните да пируват с душата ти.

Сбогом, любов моя.

Роза, твоето огледално отражение. "