Не знаех защо беше толкова трудно да не мисля за Зюмбюл. За очите му. За устните му. За мириса му. За усмивката му.

Най-вече за топлината и щастието в тъмносините му очи и мекия му акцент.

Не исках да признавам пред себе си, но ми липсваше.

Ужасно ми липсваше. До болка.

Малко или много бях свикнала с него. Бях свикнала да ме прегръща, целува и успокоява. Бях свикнала с него. И това, че не бях до него, ме разкъсваше. А това, че той не беше до мен, ме убиваше.

И вместо да се опитвам да зашия сърцето си, нарочно късах част след част от него, за да ги изхвърля през прозореца като непотребна вещ.

Болеше от липсата му.

Как човек можеше да се превърже толкова, че да го боли? Това реално ли бе? Или самозаблуда?

Защо не можех да го избия от главата си? Не го обичах по онзи начин. Но въпреки това сърцето ми копнееше за допира му и за всички онези моменти, когато ме правеше невероятно щастлива и земна. Когато забравях за дупката в гърдите си и за тъгата по кожата си. Зюмбюл ме правеше човек.

А аз го направих мъртвец.

Послушах Ангел и не се върнах повече при Зюмбюл, макар че исках. Макар че нещо винаги ме дърпаше към него. Просто си казах, че той трябваше да продължи напред с живота си и да ме остави в миналото. Поне той можеше да го направи за разлика от мен.

Но не можех да се примиря толкова лесно с мислите си и обърканите си чувства. Не беше толкова лесно да го изкарам от главата си. Не минаваше и ден, без да мисля за него. И тези спомени ми навяваха само тягостност и сълзи.

Плачех, триех сълзите си, плачех, отново триех сълзите и всичко отначало. Беше ми тежко. И не можех да преглътна това. Не можех.

А последната година в училище не ми помагаше особено, но се опитвах да се държа някакси. Вероятно така би ми казал Зюмбюл. Щеше да ми се усмихне и да ми прошепне в ухото да не се предавам и отказвам. Да се държа и да продължавам напред, а не да стоя в миналото и да му позволявам да си играе с мен. Затова се опитвах да не пропадам, но колкото повече мислех, толкова повече се губех. Из мисли, чувства, спомени, вина. От тях никога нямаше да мога да избягам.

Месеците минаваха бавно. А всеки ден бе мъчен и монотонен, изпълнен с въображаеми мисли и куп желания и мечти. Мислех какво би станало, ако аз не съм еди-си-коя, а той не е еди-си-кой. Дали бихме могли да сме заедно, ако бяхме поне малко по-различни. Много "ако", много вероятности и възможности и само една реалност.

Септември, октомври и ноември бяха като бъркоч от нападали листа и захладняващо време. То беше ужасно сърдито, ветровито и изведнъж запрати студен фронт към града. Дори не успях да усетя кога свърши есента и кога започна зимата. Но като цяло не забелязвах много неща покрай мен, защото сърцето в гърдите ми тежеше, а болката замъгляваше всичко друго.

Началото на декември за кратко беше станало топло и приятно. Всичко бе спокойно и дори самата аз се бях поуспокоила, но няколко дни преди рождения ми ден градът бе връхлетян от снежна буря, която за една нощ покри всичко в белота. Явно кметът си мислеше, че можехме да стигнем до училище в това люто и студено време, но още на следващия ден ни пусна във ваканция, която изпревари коледната с три дни. Но три дни бяха три дни. Кой ти ги даваше?

Сега бе 20 декември и аз лежах в леглото, гледайки тавана. Дори не можех да поканя Милена и Рая у нас, за да отпразнуваме рождения ми ден, защото никой не бе толкова луд да се разхожда в този студ навън. Разбира се, работещите бяха принудени да ходят на работа, но останалите, които имаха право на избор, предпочитаха да топлят краката си на духалките, тъй като климатиците отказаха да работят при ниски температури. Аз бях от тези същества, които щяха да си стоят вкъщи, да прегръщат възглавницата и да плачат. Честит рожден ден, Роза. Вече си пълнолетна!

Рая и Милена ми се обадиха преди два часа да ми честят и ми казаха, че при първа възможност ще отпразнуваме пълнолетието ми. Щели сме да направим парти с много пиене, сополиви филми и пуканки. Звучеше страхотно честно казано. Традиционно нетрадиционен рожден ден. И без това не си падах по силната музика, крясъците и хората. Беше ми достатъчно да сме трите и да си изкараме една спокойна вечер. Мама ми честити рано сутринта, докато още спях, но все пак я чух и измърморих нещо неразбираемо в отговор.

Когато станах на обяд и дръпнах пердето, пред мен се откри една снежна фъртуна, която като че ли се опитваше да счупи прозорците и да връхлети в статия ми. Можеше и да се окаже, че PVC дограмата не бе толкова надеждна.

Докато си правех чай и си мажех филийката със сладко, някой позвъня на вратата. Първият път си помислих, че не бях чула правилно, но след като звънът се повтори, вече бях сигурна, че не ми се причуваше.

Прозявайки се, стигнах до вратата и я отворих. Но не очаквах на прага ѝ да стои Зюмбюл.

За момент си помислих, че си въобразявах, че ми се привиждаше, че съзнанието се опитваше да излъже душата ми, но не. Той стоеше тук, пред мен, окъпан в сняг и треперещ. А аз не знаех какво да кажа или направя. Просто не знаех. Затова го зяпах сякаш не бе реален.

- Честит рожден ден, Роза - рече той, а краката ми се подкосиха, а сълзите рукнаха от очите ми. Просто заплаках за пореден път и направих няколко крачки назад. - Не бягай - меко рече той, - искам да ти дам нещо и ще си ходя. - Очите му бяха дори по-наситено сини и големи. Но все така тъжни.

- В-в-в тази бур-ря ли? - заекнах, докато не спирах да плача. Не можех да се спра. Бе по-силно от мен. - З-замръз-зваш. В-в-лез вът-т-тре да се стоплиш - едвам изрекох и се хванах за сърцето. Болеше ме. Но защо?

- Не искам да те безпокоя - издаде ръката си напред и ми връчи един опакован пакет, но аз не го поех. Толкова ли си луд, Зюмбюле, да идваш в това ужасно време до апартамента ми?

- Моля те - изплаках, докато се задъхвах. Исках да му кажа толкова много неща, но дъхът ми не стигаше. Исках да му кажа, че ми липсва, че го искам до себе си, но устата ми отказваше да се отвори. Затова той се примири и след няколко минути влезе вътре, а аз все още хълцайки и плачейки, донесох духалката, за да се стопли, защото навън не бе за живите хора и бях на сто процента сигурна, че бе измръзнал, докато дойде дотук.

- Не плачи, моля те.

- Не мога да го спра - започнах наново да плача. Душата ми тежеше.

- Дишай, Роза.

- Н-не мога - мятах мокрите му дрехи върху облегалката на стола.

- Липсвам ти, нали? - а аз се разплаках още повече. - Тогава защо не се върна, Роза? - меко рече. Защо дори след всичко той бе все така мил и любвеовилен?

- Аз само руша - изтрих сълзите си и го погледнах за кратко в очите. - Не можем да бъдем заедно, р-разбери - изхълцах.

Той мълча известно, сетне остави пакета върху масичката, погледна ме няколко пъти, опита се да каже нещо, но се отказа.

- Разбирам. - Вредях ти, Зюмбюле. А повече не исках да го правя. - Може ли да те помоля за нещо тогава? - Колко повече можехме да изгорим?

- Недей усложнява нещата.

- Повече няма да ме видиш, Роза. Няма да те търся, няма да идвам дотук, ще те забравя.

- Но?

- Но искам да те имам за последен път - стана и се приближи към мен. Цялото ми тяло настръхна, а главата ми се завъртя шеметно.

- Нед-дей - изплаках, докато сърцето ми бавно слизаше към петите ми. - Не трябваше да идваш - замириса ми на изгоряло, а аз се сетих, че си варях чай. - По дяволите - избутах го от пътя си и се затичах към кухнята.

Поставих кърпа на плота и взех с друга врящата тенджера. Успях да се опаря дори през кърпата, но явно не ми бе ден. Спрях котлона и се облегнах на шкафовете.

- Добре ли си?

- Не харесвам реторични въпроси, Зюмбюле - тихо прошепнах и прокарах пръсти през косата си. Изтрих сълзите от бузите си, но продължавах да хълцам тихо.

Чувах стъпките му, които се приближаваха към мен, след това усетих тялото му, опряно до моето, ръката му, повдигаща брадичката ми и очите му, които винаги ме разкостяха. Които винаги ме познаваха и разбираха.

- Мога ли да те целуна? - попита ме с едвам овладян глас.

Не трябваше да се поддавам, но неговата липса ме подлудяваше и исках да се почувствам цяла. Надигнах се на пръсти и го целунах по сухите устни. Ръцете му ме придърпаха откъм кръста, а моите се заровиха в порасналата му коса. Целувката беше бавна, изпиваща и караше кръвта в тялото ми да циркулира по-бързо и буйно. Бях забравила чувството на безтегловност и лекота. Но се радвах, че не бях забравила вкуса от устните му.

Може би реших да му дам последна глътка въздух, преди тъмата да го обгърне. Вероятно си въобразявах, че като му се отдам за последен път, ще успея да поправя стореното от себе си. Че ще успея да залича болката и в двама ни.

Не след дълго двамата останахме голи под завивките, гледайки се настоятелно в очите. Искахме едно и също нещо - да се обичаме, но това беше невъзможна задача. Толкова много го искахме, че не можехме да оставим сърцата си да изпълнят тези копнежи, които извираха надълбоко от нас.

Но забравих за себе си, за тъгата си, за вината си, за прокълнатото си сърце, когато пръстите ми се заровиха в меката му коса. Забравих дори името си, докато целуваше слабото ми място. Забравих всичко.

За да се сетя единствено за неговото име, което не спираше да излиза измежду устните ми.

Не знаех какво беше това да имаш истинската нужда от някого и да не искаш да го пуснеш. Не знаех какво е да желаеш, а да се налага да го отпратиш надалеч. Не знаех. Но болеше повече от разбитото сърце. Болеше много повече. Защото си се привързал към този човек и искаш да се виждаш всеки ден с него, да си говорите, смеете и закачате. Защото си свикнал с малките детайли от ежедневието му и лошите недостатъци, които го правят перфектен. Да, Зюмбюл бе перфектен за мен. Свикнал си с щастливите погледи и меките усмивки. И когато се налага да завърлиш всичко това, боли. Защото знаеш, че това те прави човек.

Но не му казах да остане, да не си тръгва и да ме обича. Макар че ако го бях направила, той щеше да го направи. Защото Зюмбюл бе като слънцето - винаги всеотдаен и насреща.

За пръв път мислех за нас като за едно цяло. Той в мен и аз в него - преплетени крака, ръце, държащите се здраво и устни, намиращи се по средата на сладката горчивина.

Виждах дълбочината в очите му, болката в сълзите му, страстта в тялото му. Усещах любовта в целувките му, нежността по кожата ми, желанието в бурността му. И ги приемах, защото ми харесваше чувството на забрава. Не бяхме Аз и Той, а Ние. За този едничък момент съществувахме. Бяхме част от вечността, заклеймявахме съзидателността със съзнанията си. Носехме се по течението и му се отдавахме. Беше прекрасно. Дори болката си беше отишла. Знаех, че един ден щеше да се завърне, за да ме довърши. Но сега имах любовта на Зюмбюл и исках да я съхраня.

Той си тръгна, както и дойде - тихо, почти безмълвно, с мирис на цигари и зюмбюли. Но остави след себе си неизлечими следи и незбравими белези.

Не ми каза "Сбогом.", не ме целуна прощално, дори не ме погледна. Просто се облече и излезе от стаята ми, след малко и от живота ми.

И внезапно се почувствах празна. Истински празна. Защото Зюмбюл бе моята топлина, а сега тя си беше отишла. И то по мое желание. Аз го накарах да си тръгне.

- Защо трябва да боли толкова много? - проплаках и стиснах завивката, която все още миришеше на него. - Защо?

Защото това правеше любовта с хората.

Така осъзнаваш, че си влюбен.