- Наистина ли това е най-добрият ти приятел? - попитах Зюмбюл сигурно за стотен път през изминалите три дни. Но все още не вярвах, че това мекотело може да бъде най-добрият му приятел. Та, кой би повярвал въобще?

- Да. Защо? - отвърна засмяно. - Че какво му има?

- Какво му няма по-скоро - поправих го, мъчейки се да затворя куфара си, но без особен успех. - Моите най-добри приятели не са такива олита.

- Ангел само се прави на шут. Все още вярвам, че има сиво вещество в мозъка. - Но не звучеше толкова убедено.

- Аз пък не - и той избухна в смях, аз просто сбърчих лице в една сърдита физиономия, докато се борех с ципа на куфара. - Няма ли да ми помогнеш малко? - скръстих ръце пред гърдите си.

- Помъкнала си дрехи като за целия китайски народ, едва ли куфара ще се затвори толкова лесно - посочи, докато едвам се сдържаше да не се разсмее.

- Пъхнах всичко най-необходимо - троснах се. - Пресата, лаковете, шампоана, душ гела, балсама, маските, течните кристали, хининовата вода, гримовете, ежедневни превръзки, бижутата, пастата за зъби, четката за коса - поех си въздух, - няколко рокли, поли, къси панталони, гуменки, хавлии, защото в хотелите са твърде къси, бельо...

- Нали знаеш, че можем да минем и без него? - смигна ми похотливо.

-...бански - довърших и го погледнах тъпо. - Нямам думи, Зюмбюле, бъди сериозен поне за няколко минути!

- Кажи ми за какво взе пет вида червила и лакове? - стана от леглото и клекна до мен на пода. - И ще бъда сериозен.

- Това са необходими неща. Като плажните масла и плажната хавлия. А ВЗЕХ ЛИ СИ ШАПКАТА? Защото в противен случай ще слънчасам - паникьосано изфъфлих.

- Роза, успокой се. За кого се контиш толкова?

- Няма нужда да има определен човек. Една жена трябва да се чувства красива по всяко едно време на денонощието.

- Тогава не се гримирай. Харесвам луничките ти. Сладки са - докосна носа ми, а аз му пратих бесен поглед.

- Помогни ми да затворим куфара и спри да философстваш - прекъснах плеядата му.

- Ама че си...

- Проклета? Да, благодаря, такава съм. Сега ми помогни - той въздъхна, но с общи усилия успяхме да дръпнем ципа докрай. Истината бе, че винаги вземах твърде много неща, от които дори половината едва ли щях да ползвам. Но просто се подсигурявах. За всеки случай.

- Нямам идея как ще свалим това - почеса се по главата.

- Първо си сложи тениска и ще оставим тази енигма на теб - усмихнах му се, докато изреждах наум багажа си. За десети път.

- Че какво ми има?

- Искаш да се разхождам по бански навън ли? - вързах косата си на хлабав кок. - И е хубаво да се размърдаш, защото ще изпуснем влака. И край с почивката - започвах да се нервя, но гледах да запазя самообладание. Нещо, с което Зюмбюл се справяше повече от добре.

- Всичко е наред, знаеш това, нали?

- Отивам в непознат град, където дори кракът не ми е стъпвал и някакси ще трябва да се ориентирам из него. Не знам как си го представяш това, но ме избива на паника. Аз се губя дори тук, а градът не е чак толкова голям.

- Аз съм с теб, не се тревожи - приближи се към и ме придърпа близо до голите си гърди. - Няма да се изгубим. А и да се изгубим, ще бъде забавно. Никога ли не си искала да се изгубиш някъде? - попита, а усмивката ми за момент слезе от лицето ми. Защото вече се бях изгубила. Бях повяхнала по един недостижим идеал, който никога нямаше да покоря. Бях се изгубила толкова безвъзвратно из собственото си съзнание, че не аз, а то ме контролираше. Изпиваше живителните ми сили, караше ме да се преструвам и лъжа. Пипалата му се бяха впили в тялото ми до болка и смучеха жадно. Защото аз не можех да пусна миналото. И докато не намерех начин да прережа пипалата, бях обречена да се съсипвам отвътре навън. Бях ли изгубена? Не, просто не бях намерена.

- Хей, какво стана? - попита ме нежно той, а се взрях в теменуженосините му очи, които бяха толкова ясни, дълбоки и обичащи. Защо не можех да те обичам и аз по същия начин, Зюмбюле? Защо?

Не му отвърнах нищо, просто долепих дланта си до бузата му, надигнах се на пръсти и съвсем ефимерно целунах розовите му като на пъпка устни. И те винаги бяха топли, приемащи и кадифени. Винаги искащи и даващи. На мен.

- Няма нищо - успокоих него, но не и себе си. - Просто се сетих нещо. Не се тревожи. - Очите му потъмняха значително, но Зюмбюл не каза нищо. И двамата си го мислехме, но никога нямаше да го изкажем гласно. - Ще тръгваме ли? - усмихнах се. - Защото този куфар някакси трябва да се свали до долу - и двамата се разсмяхме.

На вратата прегърнах мама силно и ѝ обещах да ѝ звънна, когато пристигнем:

- Нали ще се пазите? - попита ни.

- Взела съм плажно масло с 50 фактор, не се тревожи.

- За друго пазене говоря - погледна Зюмбюл, а той ѝ се усмихна широко.

- Оф, мамо...- изпуфтях и тръгнах надолу по коридора, когато осъзнах какво искаше да ми каже.

- Ще приема този отговор за "Да".

- Не се тревожете, госпожо, погрижил съм се за всичко. Ще си изкараме чудесно - ехтеше гласът му, докато слизах по стълбите, веейки си с бялото ветрило, което не вършеше особена работа. Но навън беше горещо като в сауна и не знаех как трябваше да се спася от жегата.

След няколко минути Зюмбюл се озова до мен, пуфтейки и почти се изтърси върху тротоара.

- Следващия път аз ще наредя куфара ти.

- Ти ще сложиш само бельо в него - наместих малката раничка на гърба си, където прибрах личните си вещи.

- Не ти трябва повече.

- Нали си наясно, че няма да стоим в хотела 24/7? - обърнах се към него, а той мижаше срещу мен.

- Мечтите са безплатни, нали? - усмихна се и можех да се закълна, че дори слънцето не светеше толкова ярко колкото любовта му. Но то не ме изгаряше с докосванията и целувките си. Не ме проклинаше с тези две неземни очи. Но не по тази причина горях. Бях гузна. Защото лъжех един добър човек, който просто искаше да ми помогне. А не трябваше. Зюмбюл нямаше как да ме намери. Да се самозалъгваме ни беше станало специалитет.

Докато пътувахме с влака, мислех. Бях отворила прозореца и се оставях на вятъра да брули лицето ми. Беше приятно. Но това не отрезвяваше бурността в съзнанието ми. Лъжех го. Когато той даваше всичко от себе си за мен. Мамех го, когато той ме обичаше толкова пламенно. Това, че не можех да отвърна по същия начин, ни съсипваше. И скоро щеше да ни довърши.

В града пристигнахме късния следобед и беше все така горещо, но тук поне духаше вятър, който приятно ме блъскаше в гърба. Трябваше да призная, че имаше ужасно много хора, които се стрелкаха насам-натам като луди. За момент се стъписах, защото бях свикнала на спокойствието и флегматичността на родния си град, а този изглеждаше твърде бурен и забързан.

- Нямало да се загубим - мрънках на излизане от гарата. - Ще е цяло чудо, ако оцелея тук - за малко да се блъсна в една жена. - Не е истина колко много народ живее в този град.

- Виждаш само гарата, Роза, не преувеличавай.

- Значи в останалата част са още повече? - погледнах го стреснато.

- Нека се придвижим към хотела, моля те - засмя се.

Успяхме да намерим свободно такси и скоро се намирахме в асансьора на прохладния хотел:

- Вече мога да дишам - рекох благоговейно и вдишах дълбоко. Хотелът миришеше приятно, беше боядисан в приятни прасковени цветове и ми навяваше покой. Важното бе, че беше хладно. Другото бе от без значение.

- Радвам се - Зюмбюл попи потта от челото си с тениската си, - защото роклята е полепнала по тялото ти и те очертава прекрасно.

- За нещо друго освен секс мислиш ли? - въздъхнах.

- Как да мисля, когато тази рокля ти стои убийствено? - възкликна изумено.

- Невъзможен си - вратата на асансьора се отвори и ние се запътихме към стая номер 307. - Дошла съм на почивка с голямата ти глава, не малката - отворих стаята. - Пу, аз си заплювам банята първа - изплясках доволно.

- Не може ли и двамата?

- Не ставай нахален, Зюмбюле - той стовари куфара до леглото, аз го катурнах и го отворих, започвайки да търся дамските си принадлежности из него. - Просто успокой това в гащите си.

- Едно набързо?

- Ще те цапна вече - и двамата се засмяхме силно. Той се хвърли върху двойното легло, а аз влязох в банята, за да измия потта от цялото това пътуване.

Едвам не закъсняхме за вечерята в седем, но все пак я хванахме. Оказа се, че утре ще трябва да стана в шест, ако искам да се назакусвам в седем, а след това някакси трябваше да се замъкнем до плажа. Не знаех как, но някакси щеше да стане.

Заспах веднаха, щом помирисах възглавницата, но сърцето ми така и не спря да тупти от мисълта за Зюмбюл и как щях да го съсипя, защото вече не бях в състояние да обичам.