Отново ми беше горещо.

Вероятно изгарях.

От нещо, което не виждах, но усещах кристално ясно.

Две мускулисти ръце ме притискаха до нечие топло и меко тяло. И не искаха да ме пуснат.

Знаех, че това бе Зюмбюл и неговата самарянска душа, която искаше на всяка цена да ме изцели. Но нещата не ставаха така. А първата любов не можеше да се забрави.

- Роза - извика някой, но на мен никак не ми се мърдаше, - прибрах се.

В просъница се стъписах и се изправих скорострелно в леглото.

- Зюмбюле - изшептях му припряно, но той си спеше блажено, сякаш имаше цялото време на света, - ставай - изшътках му стреснато.

- Аха - измърмори.

- Роза, какви са тези мъжки дрехи? - извика майка ми и дръжката на вратата се натисна надолу.

В същия момент, в който майка ми влезе в стаята, аз избутах на бавен каданс Зюмбюл от леглото върху пода. Навярно си мислех, че мога да го скрия по някакъв мистериозен начин. Не ми се получи особено, защото първо, че Зюмбюл тупна върху паркета шумно, второ - нададе вой гърлено.

- Кажи ми кому беше нужно това? - изохка той от пода.

- Това момче ли е? - попита майка ми учудено, пусна дрехите, които държеше, и отиде да види Зюмбюл. - Защо го изрита, Роза? - В гласа ѝ не долавях назидателна нотка, но това не ме успокояваше при възникналата гадна ситуация.

- Не знам - отвърнах честно, а Зюмбюл подаде главата си от лявата страна на леглото, гледащ ме скептично с рошава коса.

- Нима? - изпуфтя и изкриви лице в болезнена гримаса. - Сама не си повярва - тъмносините му очи ме гледаха смръщено, но пакостливо.

- Знаех си, че има някой в живота ти - зарадва се мама и подаде ръка на Зюмбюл, за да се изправи, а аз просто изстенах глухо. - И то какво красиво момче. - Все още спях, нали? Не се ли предполагаше майка ми да истерясва като луда, да вее и фучи? Вероятно сънувах. Или се бях събудила в някоя паралелна вселена.

- Сега ли е моментът, мамо? - погледнах я, а тя летеше от щастие. Боже.

- След Никола не мислех, че ще си намериш някого. Да те виждам с някого, е толкова хубаво. А и това момче има толкова сини очи. Голям прекрасник е. - Това не се случваше, нали?

- Господи - завих се през глава и тупнах върху леглото. Не беше истина просто. Двамата със Зюмбюл бяхме голи, а майка ми не проявяваше дори капка неудобство. Даже напротив, беше я обхванало някакво странно ефорично чувство. Не трябваше ли и аз да летя в облаците от щастие?

- Ако ми беше казала, че ще идва, щях да направя закуска - рече мама, а аз си мислех, че по-зле нямаше как да стане.

- Съжалявам за създалата се ситуация. Не си представях да се запознаем точно така - делово каза Зюмбюл, а аз си помислих за момент, че Зюмбюл си е ударил главата, когато го изтритах на пода не особено галантно. Защо всичко трябваше да бъде толкова абсурдно, сконфузно и най-вече неприемливо?

- Като познавам Роза, едва ли щеше да ни запознае някога - искрено призна мама.

- Не е вярно - възкликнах възмутено.

- Не лъжи - обади се Зюмбюл.

- Може ли да довършим този разговор с дрехи, ако обичате? - полуизръмжах.

- О, да, разбира се, Роза, ще ви оставя насаме. Ще донеса някакви дрехи за момчето, че неговите са мокри. След малко се връщам. Да се надяваме, че от Станислав са останали някакви дрехи - измърмори на излизане. Станислав е баща ми, с когото мама се разведе преди десет години. Той реши да не поеме отговорност за мен и мама ме отгледа сама. Е, тя не му се сърди или нещо такова, но аз съм му може би доста ядосана, защото винаги съм искала баща в живота си. От първи клас нямаше кого да наричам "татко", нямаше кой да се оправя в училище с тъпите преподаватели, като им скръцне със зъби. Нямаше кой да ме предпази от лицемерния Никола. Парите и подаръците не успяха да заместят бащината обич. Даже вече не можех да си спомня как изглеждаше той.

- Боже - изстенах. В главата ми беше настъпил пълен хаос.

- Дупето ми се натърти заради теб - припряно ме обвини, след като мама му донесе дрехи и учтиво му предложи да се изкъпе, ако желаеше. - Много грубо от твоя страна.

- Ще ти кажа аз кое е грубо - отвих главата си и седнах в леглото. - Това - разперих широко ръце.

- Кое? - погледна ме объркано Зюмбюл.

- Не се прави на идиот, ако обичаш - погледнах го в очите, които хвърляха тъмносини зари.

- Нищо не е станало.

- Нищо не е станало ли? - скръстих ръце пред гърдите си, усетила, че бях гола. - Не се хили - скарах му се. - Това не трябваше да се случва.

- Ти ме покани тук - напомни ми и се излегна на леглото до мен.

- Знам - скръцнах със зъби.

- И все някога трябваше да ме запознаеш с майка си.

- Извинявай, ама случайно да не си ми съпруг, че да те представям на майка си.

- Филмираш се, Роза, успокой се. Майка ти не яде хора.

- Не е това - ядосвах се. И аз не бях сигурна какво точно ми ставаше. Но го разбирах. Донякъде. Усещах, че желаех Зюмбюл все повече и повече. Но ме беше страх от това първично желание. Защото разбитото ми сърце не можеше да понесе повече. Бях се заклела да не го дочупвам. Но и да го зашия, не можех.

- А какво е?

- Не знам - троснах се и изведнъж сълзи избиха в очите ми. От нищото. Нещо набъбна в мен, спука се и просто се изляза. - Не знам - проплаках ядосано, знаейки, че рева без причина. Но дълбоко в себе си знаех, че имаше такава. Щях да нараня Зюмбюл. Това правех от година и нещо. Не исках да му причинявам страдание, но рано или късно всичките тези разпокъсани последствия щяха да дадат плод, да станат факт. Беше неизбежно. И не знаех как можех да го спра.

Той просто ме прегърна силно, придърпа ме успокоително към гърдите си и беше опората, която се бе заклел да бъде. Положих морно глава на рамото му, докато леех горчиви сълзи.

- Не разбирам нас - отроних скръбно.

- Всмисъл?

- Не разбирам какво става между нас, накъде отиваме. Не знам какво ще правим. Страх ме е от това. Защото знам, че ще завърши зле.

- Шшшт, не говори така, Роза - мило рече. Защо трябваше да е толкова грижовен, всеотдаен, добронамерен? Защо? Само правеше нещата още по-сложни и мъчни. А те и без това бяха на предела на краха си. - Всичко е наред.

- Да не би да ме лъжеш? - Трябваше да го погледна в очите. Погледът му никога не е можел да скрие нещо от мен. Думите му бяха гальовни, мимиките отиграни, но очите му бяха два океана на истина и спотаеност. И аз им вярвах.

- Не те лъжа - очите му светеха. Той се бореше със самия себе си. Както и аз.

- По-лошо. Самозаблуждаваш се. - Гледах го. Както отдавна трябваше да се взра в него. Изцяло, пълно, дълбоко и не изпусках дори едно мигване на окото му. Не изпусках как златните пръски в очите му се местеха. Но как това щеше да успокои вече будната ми съвест, която ме предупреждаваше да внимавам какви ги вършех?

- И двамата го правим, Роза, но аз те обичам - честно ми сподели, а сърцето ми за момент изчезна от гърдите ми. Признанието му ме остави бездиханна, а след това в гърдите ми се появи болезнена рана, която нямаше никога да зарастне. - Знам, че ти няма как да ме обикнеш, както си обичала Никола, но тази любов ме топли. Искам само и единствено теб. И никого другиго. Никога не съм желал някого толкова силно - очите му ме изпиваха, а аз едвам дишах. Беше толкова сериозен, внимателен и съсредоточен. Защо правиш това, Зюмбюле? Искаш да ни довършиш? Да оставиш само фрагменти от нас ли? - Затова ти казвам да живееш тук и сега, защото моята любов живее в настоящето, а не в миналото. Там не мога да ти помогна, но тук - да. Знам, че ми вярваш, но илез от спомените и ги пусни. Така ще се освободиш... - замлъкна, но аз знаех какво искаше да каже.

...преди да сме се самоунищожили.

Но погледът му никога не е можел да лъже.

Не ме излъга и сега. Просто не изрече думите на глас.

Защото и двамата се бояхме от тях.

А истината щеше да ни разпилее на миниатюрни парченца.