Едвам се излюпихме от леглото със Зюмбюл. Но той едвам благоволи да ме пусне, за да отидем да се измием. Даже каза, че ще намери белезници и ще ме заключи с тях за себе си. Имах съмнение, че това бе поредният му фетиш, към който трябваше да привикна. Зюмбюл бе като приказка без край - колкото повече се опитвах да достигна края му, толкова повече страници изскачаха пред погледа ми и се налагаше да ги чета, за да го разбера правилно. Но необятността на неговата вселена се криеше в малките детайли, леко загатнати из общите драсканици. Трябваше да чета внимателно, за да го разбера. И така отново и отново, докато се науча да чета правилно. Иначе нямаше как да разбера Зюмбюл.

Но вече нямах нищо против да съм до него, около него, че дори и вързана с белезници за него. Добротата му ме караше да летя и това ме изпълваше с една невиждана лекота. Преди Никола ме караше да се чувствам толкова ценена и обичана. Но не прозрях неговите истинските намерения зад леденосините му очи. Защо бях толкова сляпа? Наистина ли любовта заслепяваше толкова гротескно? Толкова ли бях влюбена, толкова нависоко ли витаех в облаците, че не забелязах как той съдираше кожата ми, за да ме изкара кръгла идиотка пред всичките му приятели? Никога нямаше да забравя унизението, на което ме подложи. Не мислех, че можеше да има толкова коравосърдечни хора, които желаеха да видят единствено нещастието ти. Все още помня срама по кожата си и сълзите в очите си. Никола ме направи на нищо. И за какво? За едното удоволствие? За да види как плача на всеослушание и да види как се себепогубвам? Така и не разбрах. Но и вече не исках да зная. Може би така беше най-добре.

- Добре ли си? - върна ме в реалността Зюмбюл. - Питах те как искаш кафето си.

- Чисто - облегнах се на ръката си и зачатках с нокти по дървената маса, покрита с покривка на сини и бели квадрати.

- Не очаквах друго.

- Е, всеки с очакванията си - въздъхнах и вързах косата си на хлабав кок, защото усещах как горещината се опитваше да ме разтопи. Беше краят на юни, а аз вече едвам издържах на жегата.

- Имаш ли планове за днес? - постави чашата с кафе пред мен, а аз вдъхнах от уханието му и оставих да завладее сетивата ми.

- Като ме гледаш, кажи ми, имам ли? - саркастично произнесох и се вгледах в черната повърхност на кафето си.

- Роза, моля те, нека не почваме връзката си така. Отучи се да се заяждаш с мен. Не съм против теб, разбери - мило рече.

- Знам - облегнах се назад в стола. - Но това не прави нещата по-лесни. Не искам да те нараня. Ала с първите си две изречения успях да те засегна. А станахме преди малко повече от половин час - усмихнах се криво, но все още не срещах погледа му.

- Ще се научиш, не се бой. Не бързам. Няма да остарея повече, отколкото сега - засмя, за да разведри обстановката.

- Ти - не, но аз - да - взех порцелановата чаша и отпих, а течността изгори гърлото и езика ми. Е, не е като да не си го заслужавах.

- Нещо друго те тревожи - изсумтя той, а аз исках да се скрия някъде. Не исках толкова лесно да ме чете. Дори с дрехите на гърба си се чувствах гола. Но може би така беше по-лесно, защото не се налагаше да говоря. Зюмбюл го правеше вместо мен. - Какво е то? - чух го как стана от мястото си срещу мен и седна до мен на дивана. - Можеш да ми кажеш, ще решим проблема.

- Защо си толкова абсурдно мил?

- Защо да не съм?

- Защото не го заслужавам. Ето защо - оставих чашата в чинийката, преди да съм изляза кафето някъде.

- Защо да не го? - попита объркано и постави ръка успокоително върху рамото ми.

- Защото съм злобна, груба и загубена, ето защо - изшептях, а истината ме стисна за гърлото. Може би просто в този момент успях за момент да погледна себе си отстрани и да видя що за човек бях. Не гледах отвътре навън, а отвън навътре и осъзнаването и гледката не ми харесаха. - Преди не бях такава. Е, не чак такава - поправих се. Зюмбюл обърна внимателно главата ми към своята и се взря в мен. Тези тъмносини очи винаги щяха да ме изпиват и да ми вземат душата. Толкова дълбоки, искрени и необятни. Но спокойни, улегнали и щастливи. Чувството, че се опитваше да прочете същността ми, винаги щеше да пъпли по кожата. Но не това ме плашеше, а фактът, че успяваше. Някакси си Зюмбюл наистина успяваше да изкара наяве всичките ми мисли и пороци, които дори самата аз не осъзнавах. - Но след Никола не знам как да се държа. Просто не знам. Загубих всичко. Отблъснах и малкото си добри приятели, които бяха загрижени за мен. Няма ги. И аз съм виновна за това. И сега, когато вероятно искам да си ги върна, не знам как. Защото Роза от миналото я няма, а Роза от настоящето е твърде оскърбена, за да се довери и да се опита да си ги върне - произнесох на един дъх, а очите му дори не мигнаха. Какво още искаше да видиш, Зюмбюле? Не видя ли достатъчно разрушение? Не успя ли да му се насладиш?

- На мен вярваш ли, Роза? - меко произнесе.

- Да - без колебание произнесох. След като бе готов да се жертва за мен, най-малкото, което можех да направя, бе да му се доверя. Защото той го заслужаваше. Нямаше да допусна да страда заради мен и моята същност.

- Тогава нека сътворим една нова Роза, която да посрещне бъдещето и да му се отдаде. Какво ще кажеш? - усмихна се толкова естествено и топло. Тази усмивка му ходеше. Зюмбюл бе създаден да радва хората с ведростта си, докато аз същевременно ги пропилявах.

- Не знам какво се опитваш да постигнеш с това - въздъхнах. - Не знам как ще стане, когато съм толкова безцелно мотаща се. Като призрак с несъвършена работа.

- Просто ще те намерим.

- Смело обещание.

- Но не невъзможно. Повярвай в мен и себе си, Роза, и ще видиш невъобразими чудеса. Ще успеем да те върнем към живот. Аз ще успея. - Вярвах му. Но не знаех, че това щеше да го съсипе. Просто не осъзнавах.

- Добре, каква е първата крачка тогава? - попитах плахо.

- Къде каза, че живеят приятелите ти? - засмя се, а аз исках да потъна в земята в тази секунда.