Зюмбюл плачеше за пореден път пред мен. Не бях виждала толкова чувствителен мъж, но Зюмбюл винаги ме изненадваше с действията си. Оставяше ме крайно озадачена, объркана и разпиляна.

Дланите му бяха обхванали лицето ми, докато ме целуваше бавно. Чувствах, че се задаваше буря, която нямаше да можем да удържим.

Може би това бе моментът, в който бяхме като отражения, защото и двамата плачехме, двамата страдахме посвоему, но някакси успявахме да намерим себе си в другия. Вероятно заради това се връщах при Зюмбюл, защото виждах част от мен в него. Но не ни свързваше красивото, сакралното или серафимското, а лошото, отчаяното и себепогубващото.

Със Зюмбюл се различавахме по твърде много неща, но и двамата ни биваше в това да се самонараняваме по най-болезнения начин. Било е през цялото време пред очите ми - Зюмбюл не бе искал само да ме спаси, но да съсипе и себе си. Колкото аз бях мазохист, толкова и той. Но аз предпочитах да обезобразя тялото си, а той своята душа.

Усещах сълзите му през целувката ни. И нямаше друго такова чувство като това да целувам мокрите му устни, докато вътре в мен сърцето ми бумтеше яростно, а аз не знаех на кой свят се намирах. Дори Никола не можеше да ме накара да се чувствам така сякаш по кожата ми горяха хиляди свещи.

- Какво ще правим оттук насетне? - отделих се за кратко от него и избърсах сълзите от подпухналите му бузи. Червеното в очите му караше ирисите му да изпъкват още по-ярко. Придаваше им една магическа наситеност.

- Ще се доверим един на друг, Роза - акцентът му се бе усилил, а самият той дишаше накъсано. - Вярваш ли ми? - Вярвах ли му? Можех ли да му се доверя така както се доверих и на Никола? А, Зюмбюле? Ще разбиеш ли сърцето ми? Кажи ми? Но никога не успях да прочета погледа му - той винаги е бил твърде дълбок и необятен. Провалих се, Зюмбюле. Провалих и двама ни.

- Да - прошепнах, защото той ми вярваше. Винаги го правеше. Вярваше ми безрезервно. И мисля, че това беше най-голямата му грешка. - Ще бъда твое гадже - засмях се въпреки абсурдната ситуация.

- Намери кога да го изтърсиш - погледна ме с помътнелите си очи.

- Като се има предвид какъв изнудвач си - повдигнах вежда. - Всичко си е в реда на нещата - поклатих глава. - Но си ужасен човек.

- Знам - усмихна се, както само той можеше да прави - от сърце и душа. - Но мисля, че трябва да затворим вратата, нищо че съседите сигурно са чули целия ти прочувствен монолог.

- А, да - подсмръкнах, а Зюмбюл ми помогна да се изправя. - И хубаво са направили. Турски сериал на живо, такива неща не се случват често - завъртя ключа и ме притисна към вратата. - Имам чувството, че скоро ще те изгонят от сградата - погледнах нагоре към лицето му.

- Няма. Плащам им добре - прибра няколко кичура коса зад ухото ми.

- Не се и съмнявам, Зюмбюле - въздъхнах, когато се притисна о мен. По дяволите.

- Не искам да го правим на вратата.

- Дръж си оная работа в гащите тогава - отвръщам му хапливо, докато ритъмът на сърцето ми се учестява.

- Която не искаш да видиш.

- Че какво има да му гледам? Твърдо и космато - а той се разхили. - Много смешно.

- След малко друго ще говориш.

- Това в някоя еротична книга ли го прочете? Защото само ми скапа настроението.

- Невъзможна си.

- Кой е казал, че с мен ще е лесно? - обгърнах врата му с ръце. - Не искам да те наранявам повече, Зюмбюле, но не мога да върна старото си Аз. По някакви причини не става. Просто не мога.

- Аз и не искам, Роза. Приемам те такава и нищо друго няма значение.

- Шибан мазохист.

- Кой го казва? Тази, която се самонаранява. 

- Все още оставаш мазохист - повдигнах рамене безутешно.

- Други затапки да имаш в арсенала?

- Мисля, че не - присвих вежди. - Свършиха - засмях се.

- А, добре, значи вече мога да те целуна.

- Това можеше да го направиш и преди пет минути. - Исках да се плесна по челото. Или да цапна него, не бях особено сигурна.

Устните му покриха моите, а аз може би за пръв път от година и нещо се почувствах щастлива. Защото имах мъж до себе си, който ме приемаше с грубата ми и леко цинична страна. И не ме съдеше. Не ме кореше. А най-важното от всичко - не ме гледаше със съжаление. Нито за един миг. Просто бе вечно усмихнато загадъчен. С една сянка в тъмносините му очи.

Хвана ме под бедрата и ме повдигна, притискайки ме към тялото си.

- Мисля, че четеш много еротични книги - говорех накъсано.

- Не отричам - изпи ме отново с целувката си и ме поведе към стаята си.

Едва не се пребихме, защото Зюмбюл не гледаше в краката си, а бе зает да изследва устата ми с езика си.

- Ще паднем - едвам произнесох през целувките.

- Няма - непохватно отвори вратата и след малко двамата се строполихме върху разпиляното му легло, което изскърца под тежестта ни.

Зюмбюл продължаваше да ме целува настоятелно и жежко, докато инстинктивно се търкаше в мен.

- Съблечи ме, преди да си свършил в панталоните си - успях да му кажа през сух смях, докато съзнанието ми плуваше из необятните космически пространства.

Дрехите ни се разхвърчаха навсякъде около нас и не знаех къде щях да ги търся на следващата сутрин. Но нямаше значение. Защото исках да гледам само тъмните му очи и разрошената коса. Дори нямах против цигарения дим, който беше пропит в стаята. Или който нагарчаше по езика ми. Нищо, че ме задушаваха. Нищо, че не можех да си поема дъх. Но с това свързвах Зюмбюл - със смъртоносната омая на неговото избавление.

Зюмбюл прокара пръстите си през срамните ми устни, а тръпка на възбуда премина през мен.

- Знам, че ти харесва да те докосвам там долу - с плътен глас произнесе.

- Ще престанеш ли да говориш така? Малоумно е - стиснах крака, а ръката му се изкачи нагоре по корема ми, през гърдите ми и мина деликатно през гърлото ми.

- Разваляш всичко - протегна се към нощното шкафче.

- Ти го развали първи.

- И все пак ще го кажа. Ако продължаваш да ми говориш така, ще те изчукам така, че да видиш звездички посред бял ден - разкъса пакетчето с презерватива, а сърцето ми се качи в гърлото. То туптеше толкова бързо, че слепоочието ми не спираше да играе.

- Голям мачо се извъди - притворих очи, а той натисна бедрата ми настрани.

- Роза, разтвори тези хубави крака за мен - дълбоко ме подкани, но истината е, че вече бях почервеняла цялата от интимните му думи.

- Ще повърна вече, Зюмбюле. - Но въпреки това цялото ми лице и тяло горяха. - Спри се - и усетих лек натиск върху входа си.

Зюмбюл проникна в мен с един тласък и май наистина видях звезди посред бял ден. Изкрещях толкова силно, че бях сигурна, че всички съседи в сградата ме бяха чули. Отворих очи, за да срещна светлия таван на стаята. Мамка му.

- Дяволите да те вземат, Зюмбюле - забих ноктите си в раменете му, охкайки на висок глас. Той ме целуваше леко по врата, а аз го псувах наволя.

- Харесвам мръсната ти уста, която не спира да ръси псувни - прошепна в ухото ми и се тласна отново в мен. Цялото ми същество гореше. Беше ми толкова горещо, че исках някой да плисне кофа със студена вода отгоре ми. Защото имах чувството, че скоро щях да изгоря. Или да прегоря.

Знаех, че ми връщаше заради това, че го оставих сам преди почти две седмици. Усещах яда му, огорчението му, желанието му. Тласъците му бяха точни, но бързи и бурни. Едвам можех да си поема дъх. Всичко бе просто от чисто отмъщение - Зюмбюл искаше да ми покаже, че не бива да бягам повече от него. Нямаше. Този път щях да остана до него. Където ми бе мястото.

Краката ми се бяха увили около кръста му като лиани и с всяко проникване в мен ги затягах още повече около него. Ах, Зюмбюле, гадняр такъв.

Ноктите на пръстите ми се впиваха като пиявици в гърба му и с всеки груб тласък ги спусках надолу. Може би го правех нарочно. Но болеше. И щях да убия Зюмбюл някога в бъдещето.

Устните му бяха меки, безспирни, топли. Притискаха се о моите чувствено и помитащо. Никола никога не правеше така. Мислех си, че ме целуваше със страст, но никога нямаше да ме целува така, както Зюмбюл ме целуваше в този момент. Защото самият той палеше пожари по цялото ми тяло. Чувството да си жив, бе неописуемо. Можеше да дишаш, да изпитваш, да бъдеш. Почти нямаше окови, които да те задушават и да ти пречат да вдишаш от живота. Още малко и щях да полетя.

- Плачеш ли? - попитах, когато нещо закапа по лицето ми. - Дори аз спрях да плача - засмях се.

- Чувствам те - отвърна просто, сякаш това обясняваше всичко. Вероятно за него бе повече от ясно, но на мен ми беше все още доста трудно да разбирам заплетеното му съзнание. - Усещам болката ти - тласна се в мен докрай, а изстенах високо. Звездички посред бял ден.

Изтрих сълзите от лицето му, вгледах се в тези уникални очи, които нямаше къде другаде да открия, потънах в тях и се предадох. Отдадох се на цигарения дим в стаята, на огъня в душата на Зюмбюл, на желанието му да ме има и да ме излекува.

Не знаех дали правя грешка, но си заслужаваше да направя тази стъпка в живота. Дори това да значеше, че всичко щеше да завърши повече от фатално. Сега това нямаше значение. Бяхме важни аз, той, ние като едно объркано цяло и душите ни, които търсеха начин да се вгледат един в друг.

Мислех, че Зюмбюл ще ме остави на мира да си поема дъх, но не. Той не го направи.

Не ме остави да свърша цели четири пъти, докато през цялото това време се забиваше в мен и ме разпиляваше на части и прашинки, които се носеха из звездното пространство. Чак на петия път, когато бях започнала да треперя от умора, а не от възбуда, той ми позволи да достигна връхната си точка. Едва ли беше останала дори капчица похот помежду ни, след като Зюмбюл ни изцеди по този нелеп начин.

Едвам държах очите си отворени, всичко в мен болеше по някакъв странно-приятен начин и исках просто да заспа. Завих се със завивката и дори не успях да дочакам Зюмбюл, който не знаех къде отиде.

Но в просъница две силни ръце се обвиха около гърдите и корема ми и ме притиснаха към нечие топло тяло:

- Больше никогда меня не оставляй. Не делай это. Пожалуйста. Я не думаю, что смогу выдержать так долго без тебя - прошепна в ухото ми някой на руски.  - Никога повече не ме напускай. Недей го прави. Моля те. Не мисля, че мога да издържа толкова дълго без теб.

Вероятно щях да го запомня като част от налудничавия ми сън.