Глупачка.

Глупачка.

Глупачка.

Може би и безсрамница, не бях много сигурна.

Ако толкова се нуждаех от секс, имаше си и други методи, а не да се нахвърлям по този начин на Зюмбюл.

Не бях нимфоманка в абстиненция, за бога!

Но първичното му изригване пробуди нещо у мен и действията ми започнаха да говорят вместо мен. И ако не ме беше спрял, щях да стигна до крайности. Които така или иначе бях напът да приема, но в случая целта не оправдаваше средствата.

Бях по-объркана, отколкото ми се искаше да призная. Исках Зюмбюл, но и не го. Защото знаех, че ако го допусна в живота си, ще настане пълен Ад. Но и знаех, че ако не го допусна, никога нямаше да мога да избягам от Никола и това, което ми стори. Вероятно исках да знам, че не всичко болеше. Че не всяка дума бе лъжа. Че не всеки мил жест бе преструвка. Трябваше да позволя на Зюмбюл да ме върне в настоящето, но не беше толкова лесно, колкото звучеше. Не беше.

Подутата ми устна беше признак именно на това. Никак не бе лесно да загърбиш принципите си и изведнъж да послушаш небивалиците на някакъв мъж, когото познаваш от има-няма няколко месеца.

Абсурд!

Но именно тази объркана абсурдност ме тласкаше напред и ме караше да минавам граници, които си бях поставила с цел и да загърбвам забрани, които си втълпявах месеци наред, за да съхраня останалото си достойнство. Проклет да си, Никола. Проклети да са отношението и гадната ти игра, които ме превърнаха в пълна развалина. Смя се, когато ме заряза, смя се на наивната ми заблуденост и дори за секунда не изпита съжаление или милост. А година и половина по-късно все още не можех да спра да мисля за теб. А ти си сигурно с поредното заблудено момиче, което се е вързало на чаровната ти усмивка и артистичната натура.

Прибрах се у дома към 23, разбита и умърлушена. Днес мама като по чудо бе нощна смяна в болницата и нямаше да ме разпитва защо изглеждах като труп. Радостина бе добра жена, уникален родител и още по-върховна майка. Радвах се, че не се опитваше да ме задушава и оставаше живота ми в моите ръце. За което бях благодарна, защото имах нужда от лично пространство и мама ми го даваше. Това правеше и разговорите ми с нея доста лесни и свободни. Мама беше готова да чака, колкото бе необходимо, докато събера правилните думи и смелост, за да ѝ споделя какво чувствах или какво изпитвах. Не бих могла да се справя без нея. Ако не беше тя, едва ли щях да се изправя на крака след раздялата ми с Никола.

Не бях особено гладна, затова се насочих директно към банята. Можех единството да се самозалъжа, че водата ще отмие срама от днескашните събития. А всъщност трябваше ли да се срамувам? От какво по-точно? Но въпреки това бях доста смутена. Кой знае как Зюмбюл разбираше цялата ситуация. Кой знаеше как изглеждах в неговите теменуженосини очи.

Исках да мразя Зюмбюл, но в действителност мразех повече себе си. Защото не исках да го нараня и използвам. Нямаше да е честно спрямо него. Но самата сделка, която сключихме, бе за взаимна изгода. Предполагах, че нямаше да е чак такъв проблем, ако стигнахме до онези крайности, които все още не искахме да прекрачим. И дори да ги минехме, всичко щеше да е в реда на нещата. Защото лично се бях съгласила. Уви, не знаех колко надълбоко щях да затъна и колко прескъпо щеше да излезе това мое съгласие.

И дори кървавите линии по ръцете ми, болката, произтичаща от тях и сълзите, нямаше да изтрият спомените. Надявах се Зюмбюл да го направи вместо мен. Да свърши онова, с което се борех цяла година и половина. И колкото и да го отблъсквах, и да му се зъбех; колкото и да му се тросках, и да го обиждах, тайно се надявах да остане при мен и до мен.

За да заличи болката.

Да премахне белезите.

Да върне живота в мен.

Да ме накара да повярвам, че не всичко бе загубено.

Поне затова му вярвах. Шестото ми чувство ми подсказваше, че Зюмбюл знаеше как ставаха тези неща. Да, беше ми уникално досаден с философските си размишления, хитроумни очи и непрестанни риторични въпроси, но Зюмбюл бе твърде умен и нямаше да се излъже да направи нещо напразно, без да има ефект от него.

Бях склонна да му повярвам, че щеше да се справи и с мен и че нямаше да излезем извън контрол.

Че нямаше да се разпилеем.

Че щяхме да самозалепим сърцата си.

Раните по ръцете ми щяха да ми напомнят затова. Мнямо да алармират, че трябваше да внимавам. Защото всяко действие си имаше противодействие.

Сбирката на следващия ден вече бе приключила, когато Вера ме извика при себе си, а с периферното си зрение видях как Зюмбюл се заговори с някакъв мъж:

- Изглеждаш унила, момичето ми - светлокафявите ѝ очи ме погледнаха загрижено.

- Не се тревожи, Вера, краят на годината е, а аз имам да оправям оценки. Стресът не се отразява хубаво на никого - усмихнах ѝ се успокоително.

- Не говоря за това - отново поде тя, а погледът ѝ се стрелна някъде зад мен. Обърнах се и доста бавно превключих, че всъщност тя искаше да ме попита друго. - А за него.

- Какво за него? - върнах взора си на нея, а кракът ми леко потропваше върху дъсчения под.

- Да не ти е направил нещо, че изглеждаш толкова умърлушена и тъжна? - притесняваше се тя. Ако не беше и толкова наблюдателна.

- Не, не, не - веднага отсякох. Зюмбюл не би ме наранил по никакъв начин. - Той няма нищо общо.

- Виждам как се гледате - погледна ме изпитателно изпод вежди. - Все пак оставам последна, за да заключа.

- Всичко е наред, Вера. Наистина - опитах се да звуча убедително, но честно казано не знаех какво беше наред и какво не. Така че вероятността да кажа истината или да излъжа, бе с еднаква възможност. - Просто...- опитвах се да измисля някакво извинение - с бившето ми гадже нещата не приключиха добре и сега всеки опит дори да започна връзка, ме напряга - признах честно. Една от малкото истини, които бях готова да изрека гласно. - Зюмбюл е добро момче, Вера, така че няма за какво да се тревожиш - насилих се да се усмихна.

- Сигурна?

- Разбира се. Нали знаеш, любовта е като нож с две остриета. Няма как да изпиташ любов, без да останеш разбит от нея. Всеки го е преживявал. Някои даже по няколко пъти - засмях се. Но въпреки това аз не спирах да мисля за Никола. Едва ли някога щях да забравя идеала, който почти боготворях. Погледнах през рамо към Зюмбюл, който стоеше облегнат на едната стена и ме чакаше. Можеше ли Зюмбюл да се превърне в следващия ми величав модел? - Просто съм твърде уморена от всичко - обърнах се към нея. - Времето ще заличи раните.

- Надявам се, Роза - усмихна се. - Но взе пак се пази. Целта на живота е да бъдем щастливи, а не да правим неща, които ни натъжават. - В отговор изхъмках "аха" и ѝ се усмихнах отново, опитвайки се да убедя повече себе си в правотата на твърдението, че трябва да търсим щастието. Защото понякога по причини, независещи от нас, се получаваше така, че ни застигаше нещастието, а не така бленуваното щастие.

Излязох извън помещението, а Зюмбюл ме последва в приятния късен следобед. Практически бе седем, но лятото слънцето залязваше чак почти към девет.

- Е, сега накъде? - попита ме.

Погледнах окъпаните му с цвета на морската синева очи, които искряха като две малки звезди. Косата му изглеждаше гъста и почти черна. А самата му стойка бе леко отпусната, но в готовност.

- Където пожелаеш - наклоних глава на една страна, а очите му ме изгледаха по особен начин.

Бях готова да се порежа и на двете остриета.