Всъщност цялата работа не бе толкова зле. Даже ми беше приятно. Практически гледах повече Зюмбюл отколкото представлението, но просто ми беше интересен начинът, по който зяпаше актьорите; всяко трепване на лицето му; израженията, които правеше. Практически всичко. Може би ми хареса страстта, с която наблюдаваше пиесата. Зюмбюл все още притежаваше чувства, докато моите собствени бяха потъпкани и надълбоко натикани в душата ми.

В залата бе затъмнено, само сцената и актьорите бяха осветени от прожекторите, но откъслечни снопове светлина попадаха върху лицето на Зюмбюл и го обгръщаха във всенародни сенки. Можех да доловя как лицето му преминаваше през различни по вид емоции, как се усмихваше, как се смееше с глас, как живееше.

Това чувство бе крайно непознато за мен и се чувствах леко неудобно на мястото си. Пробождаше ме право в сърцето. Бях свикнала да си седя вкъщи, да чета някоя книга, да се опитвам да готвя или да пиша домашни, но да гледам как друг човек се наслаждаваше на живота, вместо да страда от него, бе нещо необичайно за мен.

Затова не можех да откъсна поглед от веселия и усмихнат Зюмбюл. И все пак се радвах, че бе тъмно, защото щях да стана за още по-голям смях, че го зяпах. Но ми беше интересно - всяка една част от Зюмбюл бе интригуваща. И да го чувам да се смее толкова естествено, да го гледам отпуснат и спокоен, бе освобождаващо. Но тази негова характерна и отличителна черта ме караше да се питам какво не бе наред с мен и защо и аз не можех да се забавлявам като него.

- Нали не ме зяпаш? - усмихна се, но не се обърна към мен, но знаех, че вниманието му все пак бе насочено към мен.

- Не те - отвърнах троснато, но всъщност бях смутена и спипана на място. - Но все пак и пиесата, и ти сте еднакво скучни - излъгах най-безцеремонно. Но истината бе, че се възхищавах на непринудената му позитивност. Дълбоко в себе си и аз исках да съм като него - свободна. - Какво предлагаш да правя два часа? - скръстих ръце пред гърдите си.

- Не ти ли харесва представлението? - с нотка на притеснение попита.

- Не...аз...такова...- обърнах се към него, а той ме гледаше с усмивка. - Ужасно си гаден - изшепнах му ядосано.

- Просто се отпусни, не хапя.

- Знам. Но все още си ми досаден.

- Аз пък знам това - ухили се и за пореден път се зачудих дали не можеше да ми прочете мислите. Щеше да е крайно неприятно. - Надеждата ми е в това, че все още не си избягала, а мина около половин час. И това е напредък.

- Невероятно - поклатих глава и се разположих по-удобно на седалката. Наистина не ме свърташе на едно място. А още час и половина да седя близо до Зюмбюл и неговата отчайваща детска радост, щеше да ме довърши. - Ако умра на тази седалка, да знаеш, че ще е заради теб.

- Просто се наслади на комедията, Роза - прошепна близо до мен - и спри да мрънкаш.

- Добре, господин Всезнайко - сопнах се и все пак се опитах да насоча вниманието си към сценката, която се разиграваше на сцената пред мен.

Е, практически ми стана забавно. Актьорите изиграха прекрасно ролите си и наистина успяха да събудят интерес у публиката. Десет минути всички им пляскаха, включително и аз. Бях доволна и една идея по-отпусната.

- Мосля, че ти хареса - рече ми Зюмбюл на излизане от залата.

- Може би - отвърнах уклончиво. Беше странно момче да те заведе на театър, но трябваше най-сетне да призная, че Зюмбюл не бе всяко момче. Иначе досега наистина да ме бе изнасилил в някоя тясна и тъмна уличка. Дори Никола не се стараеше да ме обгрижва така. Да, купуваше ми подаръци, излизахме с него насам-натам, но сега осъзнавам, че го е правил от необходимост, а не от желание. Докато при Зюмбюл виждах, че той се стараеше да ме издърпа от миналото, спомените и болката.

- Кога пак искаш да отидем? - засмя се силно, а аз го погледнах тъпо.

- Нали ти казах да не ми задаваш постоянно въпроси?

- Е, все някой трябва да го прави. Понякога правилните въпроси са ключът към разрешаването на проблема.

- Натърти на "правилни", защото твоите са въздух под налягане с цел да ме издразнят.

- Ти избираш да се дразниш - напомни ми той, а аз му метнах лош поглед.

- Уникално остроумно. Е, поне вече се прибирам. Банята и леглото ме зовът - блажено притворих очи.

- Ще те изпратя.

- Няма нужда, Зюмбюле, не си ми майка-квачка. 17 години съм се оправяла сама и представи си, мога да се прибера само до вкъщи - отрязах го.

- Значи ще те изпратя - отново се наложи той.

- Нищо няма да те разубеди, нали? - попитах отчаяно.

- Това беше реторичен въпрос, Роза - повдигна тъмнокафявите си вежди и ме погледна с улегнал поглед.

- Е, нямам нужда от твоя ескорт - троснах се.

Наистина не исках да ме изпраща до нас. Самото чувство да съм около него, ме напрягаше. Отдавна не бях попадала в по-близки отношения с някого, обичах да съм сянка или да стоя по ъглите, но сега ми се налагаше да играя някаква по-важна и значима фигура. И това ме плашеше, защото от две години гледах да не споделям и да кътам последните части на разбитото си сърце. А сега Зюмбюл се опитваше да изкара всички онези забравени и погубени чувства наяве. А аз не исках да го позволявам.

- Току-що развали вечерта - троснах се и тръгнах напред по улицата.

- Честно да ти кажа, предпочитам, когато плачеш, поне тогава си истинска - на бърз ход изрече Зюмбюл, а нещо в мен пропусна един такт. Беше прав, но това не променяше обстоятелствата.

- Никой не ти е давал зор да стоиш покрай мен, Зюмбюле. Ти сам пожела - изтъкнах и го погледнах. - Като толкова ме желаеш, ще свикнеш на нрава ми. Ако не ти харесва, търси си друго момиче, което ще ти върви по гайдата - злобно изрекох, но просто исках да се предпазя. Това, което беше останало от мен.

Очите на Зюмбюл потъмняха още повече и не можех да видя тънката граница между ириса и зеницата му. Той ме сграбчи за ръката, а аз изпищях от внезапната му реакция. Може би трябваше да предвидя, че ще стане така. Колкото повече ядосваш даден човек, толкова той е по-склонен да си го изкара на теб.

- Не искам друга - стисна ме за предмишницата и ако не бяха погълнатите му чернота очи, сигурно щях да крещя. Мозъкът ми отказа да работи в моя полза. - Искам теб, но ти имаш голяма уста, остър език, който не си знае границите - бавно изговори срещу лицето ми. - Но ще ти кажа и още нещо, Роза - гласът му спадна с още една октава и вече не знаех кое да гледам по-напред. Очите, лицето или устните му. Беше твърде и нежелателно близо до мен, - ще е по - добре да спреш да се затваряш в клетката, която си изградила, защото и двамата знаем каква истина се крие в нея. Пред мен не е нужно да се преструваш на някого, когото не си. Чувствам те, Роза, и знам, че те боли, но аз няма да те нараня. Не това ми е целта. И ти го знаеш много добре. Но колкото повече се дърпаш, толкова по-трудни правиш нещата и за двама ни.

- Никой не те е карал да ходиш след мен като кученце. Никога не съм те искала в живота си и още по-малко да се правиш на велик спасител - изсъсках срещу него, но думите му засегнаха някаква струна в душата ми. - Винаги можеш да си тръгнеш - погледнах устните му, премигнах и противно на логиката и намеренията си, го целунах.