Нервност.

Това чувствах покрай Зюмбюл.

Изгубеност.

В такова състояние изпадах всеки път, когато присъствието на Зюмбюл налегнеше върху ми като пелена.

Вечност.

На това ми напомняха теменуженосините му очи, които ме гледаха толкова пронизително ясно.

Знаех, че бе прав. И всяка една негова шибана дума болеше. Защото истината винаги горчеше. А сълзите я следваха като духове.

На думи всичко бе толкова лесно, но как се забравяше човека, който толкова дълго време е бил това, което винаги си търсил? Как можеше да се отървеш от това негово въздействие, когато вече не ви свързваше нищо освен въздуха?

А и Зюмбюл с неговата вечна привидна загриженост. Исках да разбера намеренията му, но не можех да разбера дали ме лъжеше или не. Дали ме разиграваше, или наистина се притесняваше за мен.

Не можех да проумея защо му бе да се тревожи за мен. Хората не бяха създадени да изпитват милосърдие, състрадателност, тревожност. Защо Зюмбюл се държеше така? Ако можех да разбера мислите му, можеше и да схвана аналогичното му поведение. Но Зюмбюл бе като една паралелна вселена, огледална на моята. Толкова близо, но същевременно и толкова далеч.

Но исках да узная как бе успял да продължи напред и защо аз не можех, когато отчаяно го желаех.

И какво ме караше в момента да искам да съм по-близо до него.

Какво беше онова спотайващо се чувство, което бавно пъплеше по кожата ми и стискаше вътрешностите ми в желязната си хватка?

Не бях разгневена точно на Зюмбюл, а на истината, излизаща от тънките му устни. Не всички хора бяха зверове. Не всички харесваха да нараняват. Но как да видиш истинността, скрита под толкова фалшивост и фарс? Иначе вероятно щях да забележа лошите намерения на Никола и да се опитам да избягам.

Но дори сега, когато него го нямаше и споменът за него бе толкова далечен и неузнаваем, същността му още тегнеше над мен. А не исках това да продължава.

Зюмбюл не ме настигна, не ме дръпна от миналото, не ме спаси от духовете, които сам предизвикваше с присъствието си.

А тайно се надявах да го направи, защото дълбоко в себе си чувствах, че имах нужда от спасение. Не спасението, което всяка принцеса в беда получаваше от своя принц, а онова спасение, което преобръщаше живота ти из основи и те завърташе на пълен оборот около оста си, докато всъщност не забравиш кой си, какво си и къде си. Или пък онова спасение, което те въздига духовно, пречиства те, понеже си намерил нишката на Ариадна, кояти да те води по правилния път.

Отчаяно се нуждаех точно от такава намеса в живота си - която да изтрие болката от ръцете ми, белезите от тялото ми и спомените от съзнанието ми.

- Моля те, Зюмбюле - проплаках, опирайки ръка на ръба на ваната. - Моля те.

Моля те, вземи самобръсначката от ръцете ми.

Моля те, не позволявай на болката да навлезе по-надълбоко в мен.

Моля те, спаси ме от миналото, което все още протягаше ръце към мен.

Можеше и образът на Зюмбюл да е жигосан като клеймо в крехкото ми самообладание и остатъчен разум, но в момента самият той не бе тук, за да ме спаси от самата мен.

Чувствах се празна, несъвместима с вселенските повели, изтъргана и използвана.

- Не искам повече да пропадам. - Но нямаше кой да ме чуе. Нямаше кой да ме разбере. И нямаше кой да ме издърпа на повърхността.

Кръвта продължаваше да се стича по ръцете ми и да капе върху дъното на ваната. Сълзите мокреха бузите ми със своята мняма болка.

Бях невъобразимо куха, оглозгана и огорчена. Чудех се дали някога щях да мога да бъда същата, след като Никола се подигра по този начин с мен. Но ако исках да се спася, трябваше да направя нещо.

Трябваше да се преборя със себе си.

Едвам дочаках да дойде уикендът. Този път вълнението ми бе породено от други инстинкти. Исках просто да видя Зюмбюл и за няколко мига да усетя онова спокойствие, което беше в състояние да ме оправи. Нищо, че Зюмбюл винаги успяваше да ме изкара извън кожата ми, все пак ме караше да се чувствам и свободна.

Действително Зюмбюл можеше и да си играе с чупливите ми емоции, но това не бе от значение. Бих направила всичко, за да избягам от себе си. Дори това да е с цената на още лъжи, измами и фалш. Дори страданието бе в състояние да те излекува, стига да е правилно приложено.

Но всичко от последните два месеца и нещо се изливаше отгоре ми като порой. Бях станала по-нервна, по-нестабилна и по-емоционална. Задушавах се. И това бе чистата и неподправена истина. Вече не издържах.

И имах нуждата да се освободя от целия гнет и болка.

Останах както винаги последна, сбогувах се с Вера, а силуетът ѝ бавно изтъняваше. Но имаше още една плътна сянка до мен, която отново пушеше, впримчена в собствените си вглъбения.

Тялото ме болеше, чувствах се отпаднала. Постоянните сълзи и кръв ме изтощаваха. Исках просто да се почувствам жива.

- Поцелуй меня - закашлях се от дима, който напираше право през очите ми. Вероятно звучах твърде рязко, твърде нелогично и отчаяно, но не ме беше срам от това. Но за момент си помислих, че не бях имала смелостта да изрека тези думи на глас. Че не бях споделила онази част от себе си, която бе готова да се жертва за пореден път. - Целуни ме.

Зюмбюл ме притисна внезапно към прозореца на помещението, повдигна брадичката ми и ме погледна с онзи поглед, който казваше всичко, но и нищо. Който бе толкова забулен, но и открит. Искаше ми се да мога да видя нещо повече от тъмната буря, която се формираше в големите му очи.

Която заплашваше да превземе и мен.

Усетих, че плача, но тогава той ме целуна. Не беше като настоятелните изпиващи целувки на Никола.

Това бе като да те лизне вятърът, да те удари едва доловим хладен фронт, който да те накара да потрепериш.

Зюмбюл не бе Никола.

Не бе.

И въпреки това бе същият онзи тип, който бе толкова изобретателен, интелигентен и мълниеносно опасен. Онзи тип, който те привличаше именно заради различията, които ви разделяха.

Усетих и улегналост, когато разтворих устни. Това беше такъв миг, който те караше да изпаднеш в забвение. Прегръщаше мислите ти, изсмукваше дъха ти и те караше да мислиш по-бързо, отколкото някога би могъл. Би било съвършено, ако сълзите не ми напомняха, че всяко едно наше действие бе съпроводено с болка.

Не бързах, исках да попия от цигарения му дим и меките му устни.

Зюмбюл ме прилепи още по-плътно до стъклото, докато устата му бавно ме поглъщаше. Никола никога не ме бе целувал с такова опиянение и емоция. За него всичко винаги бе преходно, моментно и нищо незначещо. Но Зюмбюл ме целуваше така, сякаш това бе последната ни секунда на тази земя и той бе длъжен да я изпълни със своята същност.

Не пропадах, но сълзите продължаваха да се стичат с притварянето и разтварянето на устните ни. Просто бях вцепенена, застинала за вечността.

За момент Зюмбюл се отдели от мен, заставайки на милиметри от устните ми:

- Позволь мне спасить тебя - прошепна той с натежал глас. Почти като молба. Искаше ми се да можех да те разбера по-правилно, Зюмбюл. Но и тогава едвам успявах да уловя мислите ти. Не успях да достигна до тях. Не и по начина, който трябваше. - Позволи ми да те спася.

Не казах нищо, не исках да му позволявам да се доближава до мен. Но нуждата да се променя, да изгоря покрай Зюмбюл, ме беше сгрбчила силно в желязната си ръка. И това рано или късно щеше да разклати света ми.

Какво, ако Зюмбюл беше онова светкавично нещо, което щеше да преобърне живота ми и да ме изведе от мрака на собствените ми мисли?

Зюмбюл преглътна тежко, погледна ме с черния си поглед, и отново се сляхме. Плътно, ефимерно, но достатъчно ясно.

Нощта бе времето, когато човек излагаше на показ своите слабости. Това бяха моменти на дисхармония , отчаяние и деструктивност.

И трябваше да призная, че моята болка бе неизразимите тъга и хладина в погледа му.