"Любима моя, Роза,

започвам писмото с цялата разумност и съзнателност, които успях да се събера от месеци насам. Така че сега пиша не само с остатъците от душата си, но и с главата си.

Знам, че няма как да те накарам да останеш при мен, затова смятам да ти дам сърцето си. Онази част от мен, която ти успя да съживиш след години летаргичен застой. Подарявам ти нещо, което винаги е било най-ценното нещо за мен. И се надявам един ден да го оцениш, защото се боя, че това е последният ми опит да те върна към реалността.

От малък обичам да помагам на хората, да се впускам в техните проблеми и да ги изживявам наравно с тях. Повечето биха казали, че е лудост чак толкова насериозно да приемам тези простички дадености, които наричаме всекидневни проблеми. Но все пак те ни натоварват, нали? Правят душата ни тежка,  тромава и тя започва да се влачи подире ни като стоманена пелерина. И колкото повече миниатюрни проблеми се трупат на главата ни, толкова повече затъваме в този орисан кръг между обречеността и душевността. Затова искам да помагам на хората да се пречистят от този товар и да тръгнат одухотворени и мотивирани по пътеката на живота. Давам ѝ това, което те не могат сами да придобият. Но дори това си има цена и това е моята човечност.

Но все пак си заслужава. Защото усмивките ви са най-хубави, когато изразяват чиста радост. Очите ви са най-прекрасни, когато светят като сапфири. А душите ви са най-незаменими, когато нищо не им тежи. Защото, мила моя Роза, няма нищо по-ценно от това да виждам как продължавате напред, как се борите с демоните си и как побеждавате геройски. Защото е геройство да побеждавате онова, което сковава костите ви от страх и ви кара да се отказвате от мечтите и целите си. И това е моята задача - да бъда вашата пътеводна светлина.

Разбрах, че теб те е страх от това да обичаш отново и да дадеш сърцето си на някого, когато знаеш, че можеш да изгориш отново, а от пепелта няма да изникне феникс. Исках да ти покажа, че няма страшно да започнеш наново да рискуваш, както си го правила досега. Защото поемането на рискове осмисля живота ни, любима. Без рискове какъв е смисълът на цялото ни съществуване? Не направиш ли крачка напред, не можеш да очакваш животът да ти поднесе всичко наготово. Защото всичко зависи от теб - ти си бог на собствения си действия.

Когато реших да се докосна до разбитото ти сърце и да се опитам да го поправя, не знаех, че ще ми бъде толкова трудно да се справя с тази задача. Защото съм от най-лошите мазохисти, Роза. Обичам болката. Изпитвам радост от това да ме наранявате душевно, а аз да ви гледам как се възстановявате. И дълго време я бърках с любов. Не виждах ясната граница, защото наистина обичам всяко едно свое гадже. Но не и по начина, по който обикнах теб. Ти си различна, Роза, и ми отвори очите. Сега знам какво представлява първата любов и какво е да изпитваш трепети в стомаха.

Но мисълта, че не мога да ти помогна, че не мога да те изградя като нова личност, ме съсипва, защото това е моята цел в живота - да ви помагам да успеете със своите терзания и мъки, да премахна част от тежестта в раменете ви и да ви побутна към правилните решения. Защото аз мога само да ви напътствам, но не и да ви водя и уча. Всеки кове сам съдбата си, нямам правото да правя нещо вместо вас, когато вие не го искате и не сте готови да го изживеете.

Точно по тази причина, Роза, се влюбих в теб. Ти не можеш да забравиш миналото, което все още те държи в прегръдките си. Мислех си, че ако успея да изместя Никола от съзнанието ти, ще успееш да продължиш напред. Но не стана така. Къде сгреших тогава? Какво не направих като хората?

Оказа се толкова просто, Роза. Толкова ясно, но скрито под купчина от самозаблуда и грешни втълпления. Ти все още обичаш Никола, дори след всичко, което той ти е направил. Аз си мислех, че просто страдаш от тежка раздяла, която е опустошила сърцето ти. Мислех си, че търсиш избавление от действителността, начин да преодолееш мъката. Но когато сърцето обича, не може да забрави. Затова дори сега няма как да ти помогна. Вероятно само времето ще направи онова, което аз не успях - ще ти даде въздуха, от който се нуждаеш. Може би аз те задуших твърде рано и твърде силно. Но сега те пускам. И ако за момент изпиташ онова, което аз изпитвам към теб, то тогава ще се намерим отново.

Няма да те забравя. Никога. Това не е обещание, а факт. Ти си част от съзнанието ми, любима - част от живота ми. Без теб не съм същият. Забелязвам, че се хващам сутрин да правя черно кафе (което ти много обичаш), че търся книги, които ти би чела, че разглеждам готварските канали, които ти скришом гледаше. И осъзнавам, че ми липсват тези малки детайли от общото ни съжителство - когато по без да искаше сутрин ползваше моята четка за зъби, когато нарочно обличаше любимите ми тениски, когато се отвиваше вечер, а аз трябваше да те завивам. И не само тези неща - липсва ми топлината ти, смеха ти, невъзможността да изговаряш "р", което придава на гласа ти особена дрезгавина, меката ти коса и вечно ухаещата ти на праскова кожа. Обичам всичко това и толкова други неща, които ти не искаш да признаеш. Но любовта е сляпа, а аз съм твоят слепец.

Искам да си щастлива, Роза, където и да си, с когото и да си. Винаги ще ти желая единствено и само доброто, защото си най-черният ангел на този свят. Но все пак си ангелът, който ме спаси от собствената ми пропаст. Може да си бодлива, болезнена, дори грешна, но никога няма да съжалявам, че все още копнея по теб и че искам да те имам оттук до вечността. Ти си толкова грешна, колкото и правилна. Перфектна за мен.

Сбогом Роза.

          С любов, вечно твой Зюмбюл."