Кълна се, че се опитах да я забравя и да я залича от живота си. Но не можех. Роза се бе сраснала със съзнанието ми и не искаше да си ходи.

Ангел често ме питаше защо не можех да я забравя: "С какво е толкова специална тя, за разлика от другите? Какво я прави толкова различна? Поредната жена, поредната връзка, поредната раздяла."

Но тя не бе поредната жена, а това не бе поредната връзка. Аз не успях да я спася и точно поради тази причина нямаше как всичко да е поредната закономерност. Винаги щях да се самообвинявам затова, че не бях успял да я излекувам. Щеше да тежи на душата ми, но трябваше да продължа напред. Това искаше Роза и аз щях да изпълня желанието ѝ. Но никога нямаше да успея да я забравя. Дори не бях сигурен дали можех да я заменя, когато тя бе пленила сърцето ми на едно ново и непознато за мен ниво. Вероятно не исках и да го правя. Не и сега.

Затова стоях в сенките в двора на училището и я чаках да излезе с класа си. Исках да я зърна като абитуриентка. Да видя роклята ѝ, тялото ѝ. Да знам, че бе добре. Че не е тръгнала да се реже отново. Че бе щастлива без мен. А тя дали наистина бе щастлива без мен? Защото колкото и да се самозалъгвах, аз не бях. Исках я до себе си. Да прокарвам пръсти през къдравата ѝ дълга коса, да мириша кожата ѝ, да гледам тези два кафяви океана, които бяха моята бездънна яма. Защо ме прокле, Роза? Защо ме завладя, а после ме остави самотен насред улицата? Защо все сърцето ми със себе си?

Ангел все намираше причина да се притеснява, но аз наистина за пръв път в живота си обичах толкова горещо и дълбоко. И не можех да захвърля тази любов толкова лесно. Това ли представляваше първата любов - изгаряща, изпепеляваща, умопомрачаваща? Така ли трябваше да се чувства човек - изгубен, побъркан и запълнен? Що за чувство бе това да си изпълнен с толкова трепет и страст, а да си толкова празен и тъжен междувременно?

Не знаех, но вече бях приел истината, че Роза нямаше да бъде моя, но че винаги щях да я обичам. Защото бе най-различната роза в цялата градина.

Във вътрешния джоб на сакото си бях написал едно писмо, което щях да пусна в кутията на Роза. Знаех, че искаше да учи българска филология, но в друг град. Сърцето ѝ я влечеше натам. Не се знаеше дали някога щях да имам шанса да ѝ кажа всичко онова, което се въртеше из главата ми под формата на мисли. А и понякога човек се изразява по-добре в писмена форма, отколкото в говорима. А други неща трябваше да бъдат запечатани под формата на букви, запетайки и думи, за да може да се улови тяхната енергия, значение и замисъл. Затова в писмото казвах всичко онова, което никога нямах смелостта да ѝ призная гласно - най-дълбоките си страхове и копнежи. И по този начин се надявах да заровя книгата "Роза" някъде надълбоко в сърцето си, за да успея да продължа напред.

След половин час я видях да слиза по стълбите пред входа на гимназията, облечена в семпла бяла рокля в щампи на различни цветя, която се разкрояваше от кръста надолу. Изглеждаше едновременно елегантна, невинна и секси. А белите обувки само ѝ придаваха височина, откривайки гледка към прекрасните ѝ дълги крака. Косата ѝ беше накъдрена и се диплеше на букли около лицето ѝ, стигайки почти до кръста. Тя беше неземна. Толкова красива, различна и уникална. Докато я гледах, краката ми се подкосиха, ръцете ми затрепериха, а сълзи избиха в очите ми.

Не дочаках края на тържеството, а се изнесох в първата минута, в която видях Роза, защото сърцето ми щеше да издъхне, гледайки я. Мисълта, че тя никога нямаше да бъде моя, беше достатъчно наказание за мен. Трябваше да приема, че това между нас никога нямаше да стане реалност. Но винаги щях да пазя спомена за Роза в съзнанието си. Наред с хилядите снимки, които имах на телефона и които бях снимал тайно, където и да отидехме - имах особено много от почивката ни на плажа и разходките из близките села. Защото тогава тя бе най-щастлива и изпълваше и самия мен с хармония.

Намерих се със стичащи се сълзи по бузите, докато вървях бавно към блока на Роза. И всяка следваща крачка тежеше повече и от предишната, а сърцето ми туптеше бясно в гърдите. Не исках да се сбогувам с Роза, не и по този начин, но се налагаше. За да можем и двамата да продължим животите си по някакъв начин. Правех го за нейно добро.

Стоях известно време пред пощенската кутия и я гледах с носталгия и мъка. Съдирах се отвътре, докато пръстите ми трепереха конвулсивно. Беше ми трудно да се сбогувам. С предишните си гаджета нямах този проблем, но с Роза всичко бе различно и срещах трудности на всяка крачка по пътя си. Но трябваше да направя този ход. Трябваше да ни освободя.

Гледах втренчено плика няколко минути, притисках го до сърцето си и най-сетне събрах кураж да пусна писмото в кутията и да си тръгна завинаги. И с това си действие дадох последната част от едвам оцелялото си сърце и скъсах всяка една нишка с Роза.

Обърнах се, извадих цигарите от десния джоб на сакото си, запалих и запуших. След това тръгнах и повече не погледнах назад.

Цигарите все така прогаряха дробовете и съзнанието ми, но така беше добре. Така беше правилно.

Все още предизвикваха горест и тягостност в душата ми, но това беше цената, която трябваше да платя.

А това беше краят и го изпращах с насълзени очи.

" Сбогом, Роза.
        С любов, вечно твой Зюмбюл. "