Всичко вървеше повече от добре, но Роза ми се струваше твърде странна. Забавляваше се, усмихваше се, кикотеше се по своя прекрасен начин, но нещо се беше променило. Можех да го прочета в погледа ѝ. Вероятно вече я бях изгубил, преди дори да имам възможността да я направя своя.

Но това не ми пречеше да се усмихвам заради нея или да спра да я обичам по-малко. Даже напротив. Вече бе започнало да ме боли от тази любов. Защото исках да ѝ помогна, но тя не желаеше. Тя се бе затворила в себе си и отказваше да излезе от черупката си. Времето ми с нея бе на привършване, а аз се губех. Избледнявах. Късах парче по парче от душата си и се надявах. Надявах се. На някакво спасение и за двама ни. Защото вътрешно кървях.

Болеше ме.

Защото знаех, че Роза никога нямаше да бъде моя.

И тази болка ме раздираше. Дереше по съзнанието ми. И все пак дишах от тази отрова с крехката надежда да се самозаблудя, че всичко бе наред. Човек можеше ли да имитира щастие? Защото Роза не се режеше, аз не пушех. Не беше ли всичко наред? Не бяхме ли и двамата наред?

Затова просто я гледах как строеше пясъчни замъци на брега на морето и как събираше мидички в една торба. Гледах я как плува из спокойното море, как чете книга на хавлията си и как заедно с Ина се пръскаха като малки деца. Можеше ли да имитираш усмивка на щастие? Можеше ли да предизвикаш фалшива искра в очите си? Какво ми стори, Роза?

Тя беше щастлива. Но не точно с мен.

Затова трябваше да се примиря с това да я наблюдавам как се смееше и гледаше към небето със замечтан поглед, защото нямаше да получа повече.

Не бях пипвал цигара от два месеца, но желанието в мен се появи изведнъж и не успях да се въздържа. Както не можех да устоя на порива да поглъщам чуждата болка. Този задух трудно се забравяше и заличаваше. Затова в последната вечер в хотела, бях изкарал цигарите и пушех на малката тераса под булото на нощта:

- Май обичаш да нарушаваш обещания, а? - появи се Роза иззад мен.

- Всъщност не. Но за всяко нещо си има първи път - отбелязах тъжно.

- Има ли нещо? - мило ме попита, а сърцето ми се сви мъчително.

- А при теб?

- Отново тази игра на недомлъвки - постави ръце на парапета до мен. - Ще ми кажеш ли?

- А ти ще ме обичаш ли? - отвърнах на въпроса ѝ с въпрос.

- Какво става, Зюмбюле? - отклони темата, а аз исках да счупя нещо или да се разплача от яд.

- Отговори ми, Роза - студено изрекох и се обърнах към нея. Тя носеше обикновена черна рокля с тънки презрамки, която блестеше на фона на откъслечните светлини. - Просто го направи. - Не знаех дали се молех, нареждах или умирах. Вече не знаех.

- Защо ти е да знаеш това?

- За да знам колко силно да се пробода с бодлите - безгласно, но дълбоко отвърнах. Не си крещяхме, беснеехме или почти изпобивахме. Бяхме застанали един срещу друг, с черни непроницаеми погледи и прокълнати сърца, и говорехме. Тихо, почти мълчаливо, но красноречиво. Нямаше нужда вече да си викаме, за да осъзнаем болката и реалността.

- Не мога да те обичам - проговори след няколко минути на тягостна и треперлива тишина, която беше обвила нашето скръбно пространство. - Не мога, но заслужаваш някой да те обича - погледна ме за кратко, а после впери взора си някъде отвъд видимата линия на хоризонта. - Заслужаваш и повече от мен, но ето ни тук и сега.

- Защо? - попитах просто и не знаех защо нещо в мен се счупи гротескно и силно. Но го усетих. Като юмрук в изневиделица. Бях повален и сърцето ми се късаше. Винаги болеше толкова, но това беше друг вид болка, която оставяше тялото ми раздробено на части, а душата съсипана до последната струна.

- Трябва ли да има причина?

- Винаги има такава, Роза. За всяко нещо си има причина - гласът едвам излизаше от сухото ми гърло.

- Ами, ако не я знам? Какво правим в такъв случай, Зюмбюле?

- Пропадаме.

- И докога? - чух я как подсмръкна. - Докога, Зюмбюле? Докога... - гласът ѝ беше шепот.

- Вероятно докато напълно свършим и изчезнем - подпрях ръце на парапета на терасата. - Защото аз наистина те обичам и имам нуждата от теб.

- Защо си такъв, Зюмбюле? Защо... - полуизплака. - Защо се нараняваш заради другите? Погледни ни. Не ми помагаш, поне спри да вредиш на себе си - пресякохме погледи за кратко.

- Не мога - една сълза се търкулна по лицето ми, а лекият бриз я отнесе нанякъде. - Обичам да се самонаранявам. Болката е част от мен. Така поне знам, че си заслужава.

- Кое?

- Любовта.

Тя не каза нищо повече, но за пръв път я видях да пуши. Издърпа кутията от ръцете ми и запали. Кашляше, плачеше и гасеше цигара след цигара в кожата си. И аз не я спрях. Защото пръв бях нарушил обещанието си. Нямаше как да ѝ държа сметка, че и тя престъпва своето.

Но за пръв път не помагах. Вместо да лекувам чуждата угнетена душа, аз рушах. Вместо да предизвиквам усмивки, наранявах. Не се ли предполагаше, че всичко трябваше да е наред. А защо не бе? Защо Роза плачеше в момента, а не се усмихваше? Защо пушеше и правеше дупки не само по ръцете си, но и по сърцето ми? Къде сгрешихме?

- Какво сторихме, Роза? - изшептях по-скоро на себе си.

- Искаше ми се да знам - погледна ме с насълзени очи и се прибра вътре в стаята. И за пореден път я пусках. Вероятно трябваше да избяга от присъствието ми, за да може евентуално един ден да се върне при мен и да бъдем щастливи като единно цяло. Защо не успях да ти помогна, Роза?

И докато вървяхме в ранните часове на деня по улицата, на връщане от дискотеката, с уморени крака, заглъхнали уши и изтощени до припадък мозъци, копнеех да я имам в този пропадащ момент, в тази деструктивна действителност.

И макар да не чувствахме телата си, някакси успяхме да стигнем до хотелската стая и да свалим дрехите си. Кожата ѝ грееше със собствено сияние на утринната светлина, а устните ѝ бяха с цвета на розов цвят.

Целунах я силно, с всички онези неизказани слова и чувства. Целувах я заради горестта и страданието в душата си.

Двамата паднахме на леглото и успяхме да се намерим за една секунда, преди отново да се изгубим във вечността. За мен вече нямаше граници, нямаше допустимост, грешност. Нямаше добро.

Затова я изпълвах с дива огорченост, кървава обреченост и душевна неразбория. Исках да се загубя за последен път в отровната ѝ амброзия, да се потопя и да свърша.

И ние бяхме плетеница от крака, дълбоки стонове и тежки въздишки. Бяхме собственият си дъх и отражение - изгубени, пропаднали, неизбежни. На повърхността останаха само избледнелите ни желания.

Докато целувах шията ѝ, сълзите изведнъж рукнаха и заплаках в свивката на рамото ѝ. Те ме прегърна силно, докато тялото ми се разтърсваше от плач:

- Съжалявам, че те предадох, Зюмбюле. Съжалявам, че те наранявам, когато обещах да не го правя. Ужасно много съжалявам... - едвам произнесе и погали косата ми.

Завъртя главата ми към своята и ме целуна страстно с дъх на бодливи рози. Чувстваше се гузна, но това нямаше да върне времето назад.

Свърших, плачейки върху гърдите ѝ, докато тя минаваше с пръсти през косата ми.

Вече знаех, че всичко бе свършило.

Но се чувствах необичайно разбит.

Това беше ефектът от счупеното на парчета сърце.