Правеше го нарочно.

Познавах я достатъчно добре, за да кажа, че Роза ми го връщаше тъпкано. Каква проклета жена, за бога! Но това ме караше да я желая още повече. Душата ми изгаряше само от меките ѝ целувки с дъх на кафе. Никога не бях смятал, че една връзка, една любов, можеше да бъде толкова помитаща и разрушаваща. Изведнъж всички онези любовни истории от романите бяха оживяли и се бяха превърнали в една съвсем дишаща реалност. Която ме притискаше в смъртоносна хватка.

Роза се беше превърнала в единствения въздух, който исках да дишам. Тя беше онази двигателна част от моето съществуване, която ме принуждаваше да вървя напред, докато душата ми стремглаво пропадаше към собствената си тъмница. С всяка целувка, с всеки поглед, с всяко интимно докосване умирах.

За да мога да съм полезен на нея.

Но Роза беше решила да ме довърши окончателно.

- Отново ли смяташ, че грехът не може да бъде опростен? - бях се обърнал изцяло към нея, докато двамата се изпивахме с очи. Бяхме се наежили като два питбула и не смятахме да пуснем своя край. Не стигаше жежката ни полемика, ами и това, че Роза ме беше оставила на сухо за две седмици. Сега можех да прибавя и "любимата" ни тема, която отново излезе на дневен ред.

- Не и когато той променя хората към лошо - присви очи и ме стрелна злобно. Странно, но всички се бяха умълчали.

- Главната героиня не е тръгнала по лошия път.

- Така ли? Безразборните скитания по мъже не са лош път? - погледна ме скептично.

- Ти го виждаш по този начин.

- То е по този начин.

- Нима? - изсумтях и приковах вниманието си за няколко секунди върху оцветените ѝ кораловочервено устни.

- Кажи ми как ти тълкуваш нещата? - проскърца със зъби. Имаше нещо неизказано в погледа ѝ, което заплашваше да я погълне. Не знаех какво бе, но исках да разбера, защото ни погубваше и двамата. Тази черна неразбория ни съсипваше. Отговорът беше толкова близо до мен, но въпреки това не успявах да го уловя.

- Това е начинът на гороинята да забрави миналото и да се отърве от това, което я задушава - гледахме се остро. Трябваше да проумее, че да стои в миналото, не бе полезно за нея. Изцеждаше я отвътре.

- Значи ми казваш, че това, в което се е превърнала, е хубаво? - скръсти ръце пред тъмножълтата си тениска с черни надписи.

- За добро е - твърдо подчертах, защото всеки път можеше да е правилен, добър, праведен. Какво означаваше лош път, неправилен път? Това бяха бабини деветини, измислени да ни стряскат, когато не искахме да слушаме. Бяха създадени с цел да следваме някакъв общ, вече предначертан път и да не се отклоняваме от него. Но дори най-грешният в очите на другите път можеше да е най-правилният, когато това означаваше да намериш собствената си свобода. Няма правилен или грешен път, когато става дума за теб самия.

- Значи ми казваш, че няма добро и зло.

- Няма правилен и грешен път - натъртих. - Ти виниш главния герой безпричинно.

- Той се държи като същински задник - изпсува тя. Двамата, изправени, се бяхме обърнали изцяло един към друг и се гледахме свирепо. Поне тя го правеше по убийствен начин.

- Всеки страда от различни демони.

- Оневиняваш недобросъвестната му постъпка?

- Казвам, че главната героиня не е тръгнала по лош път и че главният герой може да се покае. - Следващия път искам да разискваме някоя биография. Да започнем от тази на Микеланджело!

- Злото може да се покае? - изсумтя, но видях уязвимост в тъмнокафявите ѝ очи. Това беше темата, която исках да засегна от толкова много време, но Роза все не ми даваше.

Тъкмо щях да отговоря, когато силна светкавица озари небето навън.

- Мисля, че за днес приключихме - изправи се Вера. - Задава се буря. Приберете се по домовете си възможно най-бързо. Ще се видим другата седмица - изрече мило и се усмихна приветливо. Май искаше още преди 15 минути да прекъсне спора ни. Светкавицата просто дойде в подходящия момент.

Всички се изнизаха по бързата процедура, а двамата с Роза останахме да помогнем на Вера, но никой от двама ни не пророни и думичка.

Докато успеехме да оправим помощението и да го заключим, беше започнало да вали из ведро, като светкавици, следвани от гърмежи, пронизваха тъмнинния пейзаж. Нямах кола, защото този път не бях помолил Ангел да му я заема, и след минута двамата с Роза бяхме напълно подгизнали. Не че някой се интересуваше особено.

- Защо не говориш с мен? - изкрещях ѝ по средата на тротоара. Виждах просто един тъмен силует, разлят от звука на силния дъжд. Беше като плътна сянка.

- Няма какво да ти кажа - видях как завъртя главата си към мен, но лампите по улиците бяха изгаснали и аз не можех да видя каква буря се разиграваше в очите ѝ. Но природата около нас беше достатъчно красноречива.

Не се сдържах. Просто я притиснах.

Към себе си.

Към душата си.

Към съществуването си.

И я целунах.

Както трябваше да направя толкова отдавна.

Гръмотевиците разпаряха пространството около нас и го събличаха бавно. Кожата ѝ беше студена от дъжда, но целувката беше пламенна. Всичко се пенявеше около нас. Но за мен имаше давност само топлият ѝ дъх, който се разливаше по устните ми.

Целувах любимата си посред юлската буря и всичко в мен и около мен крещеше. И нищо друго нямаше значение - нито подгизналите дрехи, тракащите зъби, треперещите ръце. Бяхме само двамата в този невиждан въртоп.

Ако не се беше отделила от мен, наистина щях да я изчукам тук и сега. Защото ли липсваше толкова много.

Дори когато двамата бяхме един до друг.

- Живея на няколко преки. Бяга ли ти се? - извика срещу мен, за да надвика суматохата около нас.

Хванах ръката ѝ и тя започна да тича пред мен.

Страховете ни, желанията и тъмнината бяха причината да се люшкаме в едно съвсем спокойно море. Боях се от Роза, защото не знаех какво щеше да предприеме. Боях се от разрушението, което носеше. Точно тази мисъл стисна вътрешностите ми в леден захват.

Роза отключи входа си и ние бързо влетяхме в него, смеейки се. Защото беше абсурдно.

Аз.

Тя.

Ние.

Всичко беше абсурдно.

Зъбите ми тракаха яростно, докато изкачвахме стълбището за третия етаж.

Роза едвам отключи апартамента, все още хилейки се на небивалата ситуация. Или плачеше? Не можех да разбера.

Якетата ни паднаха още в коридора, заедно с блузите ни. Не се целувахме, просто се гледахме, докато се разсъбличахме един за друг.

Роза вървеше назад и едвам не се преби, когато натисна дръжката на стаята си.

Докато стигнем леглото ѝ, вече нямаше дрехи между нас, но чувствах стените, от които Роза не искаше да се откаже. Исках да достигна до нея, но тя ми даваше.

- Презерватив, Зюмбюле? - прошепна, а аз изстенах глухо. Станах от нея, за да намеря в мокрия си портфейл един презерватив.

Когато се върнах, тя ме чакаше върху леглото си, окъпана в буреносни сенки, които си играеха на гоненица по тялото ѝ. Една смъртоносна красота.

Обичах я. Толкова силно, че тялото ми я желаеше постоянно. Не можех да ѝ се наситя.

Въздишките ни се сливаха, прозорците трещяха, дъждът продължаваше да напомня за присъствието си.

Но за мен имаше значение единствено дъхавите ѝ устни, които ме омаломощаваха. Всичко около мен се струваше все повече с всяка следваща целувка.

Вече бях минал допустимите си граници.

И не знаех докъде можех да стигна.

Докъде можеше да стигне любовта ми.

Точно този страх щеше да ни довърши.

Но я обичах твърде много, твърде дълбоко, за да се откажа от нея точно сега.