Стояхме пред една врата, оцветена в бордо, а Роза се разхождаше нервно пред нея.

- Просто натисни звънеца, Роза, няма да те изяде - облегнах се на бялата стена и имах натрапчивото опасение, че щях да си тръгна с част от мазилката от този блок, строен по времето на социализма.

- Лесно ти е да го кажеш. Нали не е на твоята глава? - сардонично вметна и ме погледна така сякаш бях блъснал кученцето ѝ. Беше права. Но колкото и да ѝ обяснявах, че приятелите ѝ никога нямаше да таят лоши чувства към нея, тя не искаше да вдене. И това бе.

- Роза, държиш се като малко дете - повдигнах вежди и напипах запалката в джоба на якето си. - Те не те мразят. Обясних ти го вече милион пъти. Просто позвъни и ще видиш, че всичко ще бъде наред - уверих я, но погледът ѝ си оставаше все така скептично настроен. Хапеше нервно устните си, оцветени в приятен нюанс на червеното, и обикаляше като бик на арена.

- Нали знаеш, че във входовете не се пуши?

- Така ли? - направих се на ударен и дръпнах демонстративно от цигарата си. - Не видях анотация или забрана. Не е толкова трудно да напишат едно предупреждение - повдигнах лежерно рамене. Истината бе, че просто ме сърбеше са си дръпна една цигара. Вече ми бе станало почти навик да пуша, а не толкова нужда. Защото сега бях обсебен по друго. Една жена с тъмни очи и огнена душа. Тя ме оплиташе страстно в мрежите си и ми обещаваше, че няма лесно да се измъкна от хватката ѝ. О, какво ми причиняваше, Роза? Защо беше толкова сладка на допир, а толкова горчива на вкус?

- Добре, пречиш на мен с тези шибани цигари - изпсува и погледа жално затворената врата.

- Колкото и да я гледаш, тя няма да се отвори - казах ѝ направо, а тя ме погледна с типичния поглед "не думай, Шерлок", с което искаше да ме засегне, но май още не беше разбрала напълно, че и това нямаше да се случи.

- Не бях забелязяла - усмихна се криво и скръсти ръце пред черната си тениска с картинка на някаква котка, опасана в черните ѝ кожени дънки, които очертаваха дългите ѝ крака по много приятен начин, радващ окото. - Защо ти не позвъниш в такъв случай, като ми се отваряш толкова много? - тропна с крак, а аз едвам не се засмях на детинското ѝ поведение. Но си казах да остана доколкото е възможно сериозен.

- Защото не са мои приятели - посочих очевидното, но Роза отново беше започнала да излиза извън кожата си.

- Но, разбира се - изсумтя и продължи да се разхожда. - Веднъж да имам нужда от помощ и ти тогава ще решиш да не ми помагаш. Нарочно ли го правиш?

- Не съм виновен аз, че ти не можеш да натиснеш един звънец - свих рамене и издишах кълбо дим към олющения таван. Съчувствах на тези разпадащи се блокове. Намирах прилики между нас. Роза ме съсипваше бавно по същия неосъзнат начин, както тези стени остаряваха, а мазилката им падаше.

- Това как се предполага, че трябва да го приема? - приближи се до мен с тежка и ядосана крачка. - А?

- Както го казвам - дръпнах от цигарата си, която оставяше един натрапчив вкус по гърлото ми.

- Понякога имам чувството, че дори не говориш на мен.

- Вниманието ми е единствено и изцяло насочено към теб, мила - ухилих се, а тя издърпа цигарата от пръстите ми и демонстративно я смачка с тока на обувките си.

- Не се ласкай, любими - изкърца със зъби, а аз просто я дръпнах за светлокафявото кожено яке и устните ми намериха нейните мигновено. Просто запуших устата ѝ. А и самата Роза бе започнала да се нервира излишно. Знаех, че се страхуваше отново да се изправи пред приятели от миналото си, но трябваше. И не можех аз да направя тази крачка. Тя трябваше да я направи. Аз можех единствено да я подкрепям морално и да ѝ давам насоки. Защото един ден тя трябваше да се справя сама с трудностите, които животът щеше да изпречи на пътя ѝ. Едва ли щях да бъда вечно при нея.

Целувах я дълбоко и нарочно се заигравах с езика ѝ, за да може да се отпусне поне малко и да попия част от паниката и страховете ѝ. Знаех, че можеше да се справи, но беше твърде наплашена, за да го стори.

Дори не бях усетил, че вратата срещу нас се бе отворила, но един плах глас наруши натискането ни в коридора:

- Роза, това ти ли си?

- Видя ли, че не е сложно? - отделих се от нея, а тя се завъртя и се притисна о гърдите ми. Май беше толкова стресната, че дори забрави да се заяде с мен.

- Боже, наистина си ти - почти заплака момичето, а светлокафявите ѝ очи се стрелкаха ту към лицето на Роза, тук към моето. Аз побутнах леко Роза напред, но тя беше изпаднала в някакъв ступор и отказваше да се помръдне.

- Давай, ты сможешь - тихо прошепнах в ухото ѝ на руски и я бутнах една идея по-силно напред. - Хайде, можеш.

Роза направи няколко несигурни крачки напред и след няколко мига двете момичета вече се прегръщаха силно. Чух и видях как плачеха, вкопчени една в друга. Ръцете им се стискаха толкова силно, като че ли се страхуваха да се пуснат отново.

- Извинявай за всичко...

- Знаех си, че си ти...- започнаха едновременно, а след това се и засмяха. - Твоят глас е толкова разпознаваем. Все още не можеш да казваш "р" като хората - рече през сълзи момичето.

- Едва ли и някога ще се науча - отделиха се една от друга и се разхилиха неловко. - Дължи ти огромни извинения, Раичка - Роза хвана Раичка за раменете и я погледна сериозно. - Съжалявам. Дори това не стига, за да опиша колко много съжалявам наистина. Постъпих ужасно с вас, а не трябваше. Отнесох се несправедливо...

- Няма нужда да казваш каквото и да е, Роза - усмихна се топло приятелката ѝ и хвана Роза за ръцете. - Ти винаги ще останеш най-добрата ми приятелка. Е, заедно с Милена - засмя се, докато гледаше Роза право в очите и дори за един момент не я изпусна от поглед.

- Знам, знам - въздъхна тежко Роза. - Но дължа и на двете ви огромни извинения. След раздялата ми с Никола и това, което направи с мен...- хлъцна.

- Ще го убия. И тогава ти го казах. Още ли пази онова видео, свинята? - попита я, а кръвта ми се смрази.

- Видео? Какво видео? - сащисано ги изгледах. Роза не ми беше споменала нищо такова.

- А ти кой си? - обърна се момичето към мен и ме изгледа под лупа все едно съм зеленчук на пазара и преценяваше дали си заслужаваше да ме купи.

- Нейният приятел - отвърнах веднага.

- Приятел? Приятел като приятел - недоумяваше тя. - Да не е същият като онзи Никола, че ще търся най-големия тиган в кухнята, че да ви разбия празните тикви? - каза го уж на шега, но не го почувствах точно така.

- Не, не е - отрече скорострелно Роза. - Зюмбюл е далеч от Никола - обърна се към мен и ми се усмихна благодарствено със зачервени очи.

- Добре - присви очи. - Влезте вътре - покани ни. - Ще направя от любимото ти кафе и мисля, че имам бисквитена торта в хладилника. Боже, от толкова много време не съм те виждала! Променила си се. Ходи ли при Милена? Наистина ужасно се радвам, че дойде. Толкова много ми липсваше, Рози, че не е истина - издърпа Роза в апартамента с невиждан ентусиазъм, а аз просто стоях и наблюдавах щастливата усмивка върху лицето на Роза.

Една истинска и хубава усмивка.