Тя се върна.

Върна се.

Защото не мислех, че щях да издържа толкова дълго без нея. Без бурните ѝ кафяви очи, хапливата уста и огнената същност, под която се криеше една ужасно наранена и самотна душа. Но дори цигарите не ме погубваха така, както Роза бавно, но сигурно разпиляваше живота ми. Защо си толкова ината, Роза? Просто ми се довери, няма да те нараня. И да исках, не можех. Роза се беше превърнала в жизненоважна част от съществуването ми. Да я нараня, означаваше да унищожа себе си.

В момента я държах в ръцете си. Вдишвах аромата ѝ, целувах голите ѝ рамене нежно. Опиянявах се от естествена ѝ миризма, която имаше неповторимия отпечатък на рози, пот и похот. Толкова красива и невинна беше тя, докато ѝ се любувах, наблюдавайки я как спи кротко. Все още я притисках плътно до тялото си и нямах никаквото намерение да я пускам. Не исках. Просто не исках.

Снощи бяхме заспали мигновено, щом свършихме в един шеметен екстаз на нокти, плът, топъл дъх и общи стенания. Целувах отново и отново пламенните ѝ устни, докато отвътре горях. И сам осъзнавах, че нагазвах дълбоко в това море, но нямаше връщане назад. Знаех, че накрая ще се превърна в пепел. Нямаше да е нещо по-различно от миналите ми връзки. Всичко винаги свършваше по един и същи начин - те си тръгваха, след като успеех да ги изцеря от собствените им тегоби. Но те вече не ми бяха и нужни. Обичах ги заради тъгата и болката, които се криеха в кухините на сърцата им. Веднъж излекувани, нямахме повече изгода един от друг и се разделяхме. Но това не значеше, че мен ме болеше по-малко. Просто трябваше да продължа към следващата жертва, която ще ме вплете в смъртоносните си мрежи.

Сега това бе Роза.

Моята бодлива роза, която успешно се справяше със задачата да забие бодлите си надълбоко в тялото ми. Стига това да я правеше щастлива, бих изтраял и най-голямата болка на този свят, за да я видя усмихната. Ще поема цялата ѝ тягостност и огорчение, ще премахна всички следи от тъга по тялото ѝ, за да намеря истинската Роза под маската на първичното озлобление. Повече няма да плачеш Роза, обещавам ти.

Но май не трябваше да давам такива смели обещания.

Слънчевите лъчи навлизаха остро през дръпнатите пердета. Можех да чуя глъчката отвън, но за мен беше важно, че Роза бе спокойна в прегръдките ми.

- Ще спреш ли да ме душиш като куче? - прошепна със сънен сутрешен глас, а аз просто се разсмях, целувайки врата ѝ. Нямаше втора като Роза. Само тя можеше да се държи толкова безочливо. Зъбата уста имаше моята Роза.

- Наслаждавам ти се - отвърнах кротко.

- Ще го приема като комплимент - протегна се и се завъртя с лице към мен.

- То е, Роза - усмихнах се. Отново бе с размазан грим, но за мен това бе най-красивата гледка на света. Не ме интересуваше, че спиралата ѝ се бе разтекла по бузите и че червилото ѝ бе излязло извън очертанията на пухкавите ѝ устни. Очите ѝ бяха тези, които ме засмукваха в своята необятна и мрачна вселена. На дневна светлина изглеждаха светлокафяви с пръски златисти жилки. По дяволите. Не бях само изгубен, но и влюбен.

- Гледаш ме така, сякаш съм някоя изключително интересна книга, която не можеш да забравиш - прозря се, а аз я придърпах близо до гърдите си.

- Защото си. Най-интригуващата книга на моя живот - попивах от дъха ѝ, докато ръката ми се разхождаше надолу и нагоре по мекия ѝ гръб.

- Не мога да разбера какво виждаш в мен - недоумяваше тя. Едва ли щеше да разбере някога какво точно виждах в нея и с какво точно ме привличаше. - Отблъсквам всички, останах без приятели, вече съм емото на класа, което се реже. Всички ме мислят за отрепка. Е, освен майка ми, която е просто загрижена за мен - говореше с дрезгав глас. - Но другите винаги ме гледат с укорителен и неодобрителен поглед. А тези, които знаят какво се е случило, ме гледат със съжаление все едно съм изгубено кученце. Защо ти не го правиш? - попита тихо и ме погледна с ясните си очи и разрошена коса.

- Защото умея да прозирам истината, Роза. Имам очи и гледам.

- Те и другите имат по един чифт очи - извъртя очи, а това ѝ действие ми се стори ужасно сладко. - Но само ми слагат ненужни прякори, които и без това са ужасно смотани.

- Значи може би имам сиво вещество в главния мозък, което ми подсказва, че не трябва да те съжалявам - засмях се. - Всичко е уникално просто, Роза. Няма защо да те гледам със съжаление, когато, за разлика от другите, искам да ти помогна. Всички те гледат съжалително, защото не знаят какво да сторят, освен да ти съчувстват на някакво първично ниво. Но аз, Роза - приближих лицето си към нейното, - аз виждам под строгата маска, която си си лепнала. Виждам онова усмихнато и ведро момиче, което искаш да потиснеш и забуташ в някой край на умореното си сърце. И другите като мен виждат и знаят, че си наранена, но никога няма да опитат да намерят добрата ти страна. А колкото и да вадиш бодлите си на показ, няма да успееш да ме откажеш от това да те спася.

Тя ме гледаше с влажен поглед, от който очите ѝ искряха и изглеждаха магични. Знаех, че нямаше какво да каже, затова тя просто ме целуна нежно. Това ми беше достатъчно, за да знам, че вече ми вярваше и че нямаше повече да бяга от мен като подплашена газела. Време беше да освободи чувствата си и да се остави да я залеят. Защото колкото повече потискаш едно нещо, толкова повече то те задушава. Докато накрая просто не се предадеш напълно.

В този момент на интимност и уединение осъзнах, че я обичах. Обичах болката в тъмнокафявите ѝ очи, смъртоносните бодли, парещата същност и ефирната ѝ тъга, която имаше мирис на рози.

Обичах всичко в нея - от огорчението до зъбенето. Просто не можех да стоя далеч от нея. Тя се бе превърнала в кислород за мен.

Боях ли се от този факт? Не. Нямаше защо. Не се страхувах да обичам, да давам и да помагам. Когато силно желаеш нещо, не се боиш от него. Защото си целеустремен да го изпълниш на всяка цена.

Всъщност сърцето ми бумтеше силно от мисълта какво щеше да стане, след като истинската Роза излезеше наяве.

Защото не знаех точно колко разбит и угнетен щях да остана.