Определено цигарите не ми помагаха. Вече дори не знаех колко кутии бях изпушил. Но всяка цигара ми напомняше за Роза, защото и те бяха отровни като нея. Бавно те убиваха отвътре, но въпреки това не можеше да се откажеш от тях. Имаше нужда от тях, защото определяха една важна част от цялото ти съществуване - чувствата и сърцето ти. Равностойно бе на това да ти кажат да си отрежеш ръката - не можеше, защото това бе част от теб. А цигарите бяха с мен от ранна възраст. Но привързаността ми към Роза беше още по-деструктивна и опасна. Защото цигарите разрушаваха организма ми, а Роза правеше на пух и прах психиката ми. Имах чувството, че се опитваше да тества издръжливостта ми. Или чисто и просто искаше да скъса и последния ми нерв. При всички случаи бях засмукан като че ли в някаква дупка и усещах целия свят около мен по много странен начин. Времето се движеше мъртвешки бавно, всяка секунда тежеше колкото воденичен камък, а нощите ми бяха неспокойни и накъсани. Почти всичко се бе обърнало срещу мен.

Знаех си, че все някога щях да стигна дотук. Щях да стигна до момента, в който щях да започна да погубвам себе си в опита си да помогна на някого другиго. Но колкото и да се познавах, колкото и пъти да бях изживявал това, никога не можех да спра саморазрушението. Знаех, че все някога щеше да дойде, но никога не излизах напълно цял. Част от мен винаги се отчупваше с всеки следващ човек. Губех себе си, за да спася другите. И това малко, или много ме променяше, разчленяваше душата ми. Но въпреки цялата болка ми се налагаше да продължа напред. Защото това беше смисълът на живота - един маратон и трябваше да имаш сили за него, защото, когато ти се наложеше на десетия километър да бягаш спринт, да имаш дъх да го избягаш.

Но положението с Роза бе деликатно, крехко и не знаех кога щях да я видя отново. А може би просто трябваше да отида до тях и да я направя своя, а не да стоя на терасата и да гледам пустите улици и случайните минувачи, докато загасях поредната цигара в пепелника до себе си. Не знаех докога щях да мога да продължавам този цикъл на самоунищожение. Кога щях да сложа край? Не бях виждал Роза почти две седмици. А защо в този момент не бях при нея? Защо не я целувах? Защо не я прегръщах?

Глупак си, Зюмбюле. Изпускаше едно цвете да се изплъзне измежду пръстите ти. Просто трябваше да забиеш бодлите му в сърцето си и да приемеш тази болезнена любов.

Някой позвъня на вратата и ме изкара от тягосните мисли. Кълнех се, че ако бе Ангел отново, щеше да си изяде пердаха. Това момче понякога не разбираше от дума. Ама от никаква.

Загасих наполовина изпушената си цигара в пепелника и с тромава крачка стигнах до входната врата и я отключих. Очаквах Ангел да започне да бърбори, но вместо това друг глас заговори:

- Зюмбюл - започна Роза колебливо и настъпи пауза между нас. Мислех, че май никой не знаеше какво да каже и как да продължи, - съжалявам - допълни Роза, а аз затаих дъх. Дори в най-лошите си кошмари не очаквах Роза да ми се извинява.

Тя се свлече в краката ми, а аз стоях на прага на вратата си като попарен.

- Не трябваше...да се държа така с теб...- започна да пелтечи.

- Роза - процедих през зъби ѝ се опитах да я изправя, но тя очевидно не искаше, - какво правиш? - объркано попитах, а тя вкопчи ръцете си в краката ми.

- Изслушай ме, Зюмбюле - тихо промълви и двамата засякохме погледите си. Очите ѝ бяха навлажнени, горчиви и тъмнокафяви. - Просто млъкни и слушай - сведе глава, а аз си мислех, че сънувах. Да не би Роза да се разкайваше? Но колкото повече я гледах, толкова по-ясно осъзнавах, че не бълнувах. Те беше реална. И беше дошла. За мен. - Сгреших, ужасно сгреших - поклати глава. - Аз...аз не биваше да те наранявам. Не заслужаваш такова отношение. Не и ти. Не и ти - гласът ѝ заглъхна.

- Роза...

- Никола ме изигра и след него ми бе трудно да приема каквото и да е - чух плача ѝ. - Не можех толкова лесно да се доверя на когото и да било. По трудния начин разбрах, че хората не са само добри. Има и такива, които желаят да те видят как страдаш - стисна по-силно краката ми. - Но ти не си него, Зюмбюле. - Тя плачеше в нозете ми. - Сгреших, като се държах толкова гадно с теб, когато не заслужаваше. Но...но съм такава...развалям всичко около себе си. След мен нищо не остава.

- Роза... - пробвах отново, но безуспешно.

- Съжалявам, Зюмбюле, наистина съжалявам. Ти си мил човек и не заслужаваш да страдаш заради моето разбито сърце. Но...- запъна се, а аз преглътнах тежко - ми е трудно да продължа напред. Толкова трудно, че изпива всичките ми живи сили. Пробвах. Повярвай ми пробвах - отново засякохме погледи, а от нейните очи се изливаха кристални сълзи, които оставяха черни следи по бузите от спиралата ѝ. - Но никога не се получаваше - едвам разбирах какво говореше.

Клекнах до нея, а тя отново сведе виновно поглед.

- Не искам същото да стане и с теб - подсмръкна. - Не искам да те съсипя, когато си единственият човек, който приема и лошата ми страна. Който приема всичко. Прости ми, Зюмбюле. Просто ми прости - през хлип произнесе.

За пръв път виждах тази страна на Роза - истинска, невинна и чиста. Нямаше я онази първичност и необузданост. Пред мен в този момент стоеше една Роза, която бе склонила глава пред действителността и бе започнала да я приема. Видях онова момиче, което знаех, че се криеше някъде дълбоко в нея. И което исках да върна към живота.

Затова повдигнах нежно главата ѝ и я целунах така, както един мъж целува любимата си - сякаш бе единственият останал човек на тази земя. Сякаш нямаше друга жена за него.

Не бях и предполагал, че Роза ще дойде чак до апартамента ми, за да ми се извини и този път да ме приеме истински в живота си. Но това ме направи истински щастлив. Защото тайно се надявах, че все някога Роза ще разбере онова, което се опитвах да ѝ покажа.

И трябваше да призная, че не съществуваше друга такава жена като Роза, която можеше да те накара да изпитваш няколко емоции едновременно. Просто нямаше.

И това беше причината да не мога без нея. Да я искам. И да копнея по нея.