Разбирах Роза, но тя не спираше да ме изумява и предизвиква. Боях се, че изкарваше най-лошото от мен, когато се стараех да показвам най-доброто от себе си. Все едно в имен имаше някакъв дремещ дракон, който се събуждаше, когато му дръпнеха опашката. По душа не бях гневен човек, но Роза ме провокираше до нови висоти със своите действия.

Но внезапната ѝ целувка ме свари неподготвен. Толкова се бях ядосал на опитите ѝ да ме обиди, че си го изкарах чрез целувката.

Защото тя не беше като досегашните - бавна, плаха и несигурна. Напротив, целувах я лудо, горчиво, докато продължвах да стискам ръката ѝ. Захапах долната ѝ устна и без да искам я разкървавих.

- Ти си уникален тъ...- Знаех, че искаше да каже "тъпак", но просто не ѝ позволих.

Отново нападнах устните ѝ с моите и се постарах този път да намеря не само езика ѝ, но и въздишките сред пагубността ни.

Пуснах ръката ѝ, за я придърпам през кръста по-плътно до себе си. Нейните се вплетоха в косата на тила ми и силно стиснаха кичурите, което ме накара да изстена в устата ѝ.

Този път не можех да държа ръцете си на едно място, защото исках да изследвам всяка една част от Роза. Това цвете с дълги и болезнени бодли.

Ръцете ми преминаха през плешките на гърба ѝ, през изправената ѝ коса; пропълзяха през корема ѝ и се закотвиха от двете страни на лицето ѝ.

Но когато ръката ѝ стигна колана на дънките ми, се отдръпнах като попарен, изблъсквайки я.

Двамата дишахме тежко, а Роза бе поставила ръка пред устата си и ме наблюдаваше с разширени очи.

- Аз...исках...не...Аз...такова...не - успя да скалъпи няколко накъсани думи в разбъркан ред. По дяволите. Сърцето ми биеше толкова усилено, че не чувах мислите в главата си.

- Спокойно - успях да ѝ кажа, докато наблюдавах донякъде смутеното ѝ изражение.

Роза докосна с пръсти долната си устна и продължаваше да ме гледа с големи като на паница очи.

- Остави ме да се прибера сама, Зюмбюле. Просто ме остави - заяви ми категорично и с несигурна стъпка тръгна надолу по тротоара.

Стоях като истукан по средата на тротоара и не знаех какво да сторя. Но все пак избрах да не я последвам, защото в гласа ѝ се бе появила лека нотка на молба. Никак не исках да я пускам, но за пореден път го направих. И се зачудих дали бях пълен глупак, че я пусках или разумен, че оценявах личното ѝ пространство.

Сърцето ми подсказваше, че когато намериш нещо толкова ценно и жизненоважно, че да не можеш без него, не бива да го пускаш. По никакъв повод.

А аз вече бях правил тази грешка много пъти. И очевидно щях да я допускам още толкова, разпилявайки по този начин самообладанието си.

Трябваха ми няколко минути, докато се осъзная къде бях и какво бе станало. Тотална бъркотия. И след още няколко, че Роза вече не бе до мен. Уникална неразбория.

А наистина исках да е до мен, защото в този момент осъзнах, че липсата ѝ ме оставя празен и тъжен.

Наистина не трябваше да я пускам.

Прибрах се в апартамента си, подарък от баща ми, който изведнъж бе решил да се прави на загрижен и любящ. Нямаше го 15 години от живота ми и ненадейно след толкова дълго време се бе появил на прага ни, искайки прошка от майка ми. Е, тя му прости, но аз все още не бях. С очите си виждах, че двамата се обичаха, че вероятно всичко бе същото, но 15 години аз живеех без баща и като най-голямото дете и син в къщата, трябваше да поема неговата роля и да се грижа за останалите. А това не беше лесна задача, когато трябва да учиш, да се грижиш за малките си братя и сестри, да готвиш, чистиш, переш и всички онези домакински дейности, които не искаш да правиш, но се налага да правиш, защото майка ти е на работа и няма кой друг да го свърши.

И за да се реваншира за отсъствието си, баща ми реши да ми "подари" този апартамент, за да не бъда в общежитията с други хора. Но понякога апартаментът беше твърде пуст и не можех да намеря начин да върна живота в него.

Не, не беше боядисан с тъмни цветове. Даже напротив - светлосиньото и светложълтото се комбинираха много добре и отваряха пространство в стаите. Самите мебели бяха семпли и практични, защото все пак аз си ги избрах. Но не мебелите правеха къщата дом, а хората в него. А в моя апартамент нямаше жива душа.

Определено бих казал, че хората не бяхме създадени да живеем сами. Макар да имах голямо семейство и главата ми да се пръскаше по шевовете заради непрестанните крясяци, ревове, викове, шамари и т.н., все пак не бях сам. Братята и сестрите ми осмисляха деня ми и му придаваха цвят и живост, които в този апартамент никога нямаше да открия. И с колкото и мебели да бе обзаведен той, с каквито и цветове да бе намацан, колкото и време да прекарвах в него, той нямаше да стане мой дом.

Никога.

Докато си сипвах чиния от мусаката, която стоеше от няколко дни в хладилника, се замислих докъде бях готов да стигна с Роза. Защото усещах как нещата излизаха извън контрол. И как губех самообладание на моменти покрай нея.

Бях ли готов да посрещна бурята, която се задаваше на хоризонта?

Бях ли готов да се изправя срещу страховете и слабостите си?

Не знаех.

Но определено нуждата надделяваше над всичко останало.

Нуждата да спася Роза от самата нея.

В противен случай тя щеше да разруши и двама ни. И то безвъзвратно.