- Какво ще правим? - попита ме на следващата седмица в петък, след като миналата събота ми беше обещала да излезем навън. Чудех се дали беше среща, или не. И какво бяхме с нея всъщност?

Честно казано сегашното ни състояние ме объркваше. Сякаш бяхме заедно, но същевременно и не. Защото никой от нас не си беше направил труда да изрече гласно къде точно се намирахме и в какви по-точно взаимоотношения бяхме. Беше крайно объркващо.

Като самата Роза.

Но предполагах, че нещата може би трябваше да се случват така. Все пак Роза бе до мен, бе спокойна и бе невероятно красива.

Тъмният облак от миналата седмица като че ли за момент бе изчезнал. Но това не ме караше да се чувствам особено добре. Всеки момент очаквах да се случи нещо ужасно.

- Какво искаш да правим? - усмихнах се, а тя ми прати един крайно смръщен поглед. Тъмният ѝ бретон на черта падаше над почти черните ѝ очи, закривайки челото, но откривайки по този начин деликатното ѝ лице, чипото носле и плътните, но стиснати устни.

- Става наистина досадно това взаимно задаване на въпроси - погледна ме раздразнено и намести чантата върху рамото си. - Напълно сериозна съм в питането си.

- Ако се притесняваш, че ще те замъкна в някоя тясна уличка и ще те изнасиля, спокойно не съм такъв човек.

- Ако това беше опит за шега, мисля, че се провали тотално - измърмори и продължи да крачи бързо. - При това и крайно тъпа.

- Имам чувството, че теб май нищо не може да те впечатли или разсмее.

- О, нещо вярно да излезе от твоята уста. Нека аплодираме господин-най-сетне-се-сетих - сардонично произнесе и отново ми запрати доста неопределен вкиснат поглед.

- Ето, затова не ти казах къде отиваме - парирах я.

- Ще ти кажа честно, че ме изнервяш адски много. Не знам как го правиш, но го правиш - издиша шумно.

- Просто не се нерви - предложих.

- Нарочно го правиш, нали?

- Нарочно ли го правя? - повдигнах вежда и можех да се закълна, че Роза всеки момент щеше да ми скочи и да ми издере очите.

- Не започвай пак - тръсна глава. - Още веднъж го направи и си тръгвам.

- И двамата знаем, че не искаш да си вкъщи. Виж какво е хубаво времето. Лято е все пак - усмихнах се. Хубавото на летните вечери беше, че не бяха горещи като обедите и че ако имаше късмет, можеше и да имаш привилегията да усетиш вятъра в косите си. Но това, което придаваше завършеност на точно тази вечер, бе, че Роза ми правеше компания. Изконно обичах да се разхождам в този град. Беше като мой втори дом, защото аз идвах отдругаде. Тук бях просто поредният студент. Затова ми правеше огромно удоволствие да се разхождам макар и сам из града, когато той затвореше очи и отваряше ум и душа. Човек можеше да види достатъчно неща в тъмното, стига да бе готов да ги открои от останалото. А при мен скитанията по късни доби ми бяха любими, защото светът бе тих, смирен и открит. А няма по-пленяващо нещо от девствената красота на природата.

- И като е лято, това трябва да значи нещо? - погледна ме неопределено. - Обичам четирите стени на стаята си, окичени с плакати. Дори те са по-забавни от тази среща. - Пауза. - Ако мога да я нарека така.

- Че защо да не можеш?

- Защото ме принуди да изляза. Смятам, че при срещите нещата стават по взаимно съгласие.

- По принцип стават, но ти си изключение на изключенията.

- И поредната тъпа шега е в ход. Наистина се чудя защо съм с теб в момента. Има толкова по-интересни занимания от това да търпя присъствието ти - усмихна ми се жлъчно, а аз въздъхнах. Очевидно и нормалният разговор с нея щеше да е пълна мъка.

- Нали знаеш, че не е толкова трудно просто да не се мръщиш? Не ти отива - уверих я.

- Уау, остроумията от твоята страна продължават. Като неизчерпаем източник на мъдрости си днес - отново ме нападна. Ако не знаех, че Роза бе просто едно разбито и изтощено момиче, щях да си помисля, че искаше да ме обиди.

- Роза, просто се наслади на вечерта.

- С теб е малко трудно - саркастично вметна, а аз се разсмях на абсурдната ситуацията. Радвах се, че не бях от обидчивите, защото в противен случай след разговора ни с Роза нямаше да има останал жив човек или здрава сграда.

- За твое успокоение почти стигнахме мястото, на което исках да те заведа.

Роза се огледа наоколо и най-сетне осъзна къде имах намереното да я заведа.

- Отиваме на театър? - попита объркано.

- Комедия - уверих я, а тя се засмя сухо.

- Никога не съм си мислела, че нещо такова ще ми се случи. Да не си от миналие век?

- Принципно тогава съм роден - отвърнах честно.

- Голям буквалист си.

- А ти зъбла, но никой не отчита този факт - килнах глава към нея, а тя сбърчи нос, а тъмните ѝ очи станаха на живи цепки.

- Не предполагах, че в теб ще се крие такъв саможив старомоден кавалер.

- Всички сме пълни с изненади - повдигнах рамене, а Роза измрънка нещо непонятно за мен.

Обичах театъра повече от киното. Друго си беше да усетиш реално емоциите, преживяванията и експресивността на актьорите. Беше си ужасно трудно да омаеш публиката, да я грабнеш и да я уловиш в своята игра. Затова и харесвах представленията на живо - да срещнеш поглед с актьорите, да размените като че ли енергия, бе едно незаменимо преживяване за мен и нито един филм не можеше да изрази тази среща. Действително не знаех дали на Роза ще ѝ хареса, но не ми се струваше от надутите момичета. Просто беше твърде директна и не обмисляше никога какво да каже. На това му се викаше да нямаш директна връзка с главния мозък.

- Наистина ли си купил билети за театър? - попита.

- Не се шегувам.

- Боже!

Влязохме през червеникавата сграда с избеляващ цвят и куполовиден таван. Навсякъде струеше приятна светлина, която допринасяше за спокойната атмосфера. Кремави плочки със сиви филизи пълзяха по стените и пода.

- Отдавна не съм влизала в театър и не съм гледала някоя постановка - призна Роза, а аз се усмихнах.

- Е, аз пък много обичам да гледам постановки. По-хубави са от филмите според мен - признах.

- Особняк.

- Крокозъбелка - не ѝ останах длъжен.

- Остроумно.

- Обидно. - Но май най-сетне Роза бе започнала да се отпуска в мое присъствие.

Провериха билетите ни и по живо по здраво ни пуснаха да влезем в залата и ние се настанихме на нашите места на седми ред.

- Май за тези билети си се изръсил доста.

- Е, за теб спестявах - засмях се високо, а тя поклати глава невярващо, но поне видях усмивката ѝ. А тя беше неземна. Не харесвах Роза да плаче, сълзите не ѝ отиваха, макар че ѝ придаваха една природна красота.

Хората бяха създадени да бъдат щаслитливи и аз щях да върна радостта в живота на Роза. Каквото и да ми костваше.

Защото го исках.