Исках го.

Не, не го исках. Желаех го.

Толкова силно, че всичко около мен пищеше ярко и звънко. За момент нито чувах, нито усещах. Бяхме само аз и Роза. Само двамата.

А между нас плуваше тъгата и страданието от миналото.

Тъмнината около нас бе озарена като че ли от слънцето. Толкова бе заслепяващо усещането да съм толкова близо до Роза, че буквално изгарях. Имах чувството, че всеки момент ще се разтопя върху прашливия тротоар.

Исках да я спася.

Дявол го взел, трябваше да я излекувам, иначе самият аз щях да пропадна още повече в бездната на собствената си печалност и отчужденост.

Затова се опитвах чрез целувката да изразя всичко онова, което тя не искаше да приеме чрез думите ми.

Целувах я бавно, насищащо, прочувствено, за да може Роза да улови тъгата и желанието по устните ми.

Ръцете ми отчаяно искаха да я докоснат, но се сдържаха, за да може и самият аз да се удържа. Но усещането за устните на Роза, разтварящи се за мен, караше хомеостазата ми да излиза извън нормалните си граници.

Това, което ме учуди, бе, че Роза плачеше. Усещах как сълзите се спускаха върху нагорещените ни устни. Защо плачеше тя? Нали все пак тя искаше да я целуна? А защо въобще поиска да я целуна?

Отделих се за пореден път от нея, но хлиповете на Роза продължаваха да огласят заглъхналия свят около нас.

- Можем да се преборим с миналото, Роза. Не бягай от мен. Не бягай от нас.

- Въобще има ли нас? - попита през сълзи и ме погледна с неразгадаемия си на лунна светлина взор, от който сърцето ми започна да бумти като парен локомотив. - Как ще спасиш нещо, което е отдавна мъртво? Кажи ми, Зюмбюле - в тона ѝ се прокрадна жлъчна нотка. Но гласът ѝ бе невероятно тъжен.

- Ще се наложи да ми повярваш - сграбчих я за раменете и я разтресох. - Винаги има изход. Винаги.

- Затова ли пушиш? Защото има изход? - очите ѝ помътняха. - Някои хора не могат да бъдат спасени или съживени. Това е като да се опитваш да върнеш човек след настъпила клинична смърт. Не стават така нещата, Зюмбюле. Не можеш да върнеш мъртвите към живот.

- Ти си жива, Роза. Жива. Дишаща. Държа те. Целувам те - спирам за секунда, преди да съм изръсил неща, които Роза не би разбрала. - Усещам сърцето ти как бие. Ти си по-жива, отколкото си мислиш - задъхано изрекох. Какво ми причиняваше, Роза?

- Всички сме с единия крак в гроба, Зюмбюле. Никой не може да ти гарантира утрешния ден. Затова принципът е да живееш тук и сега - подсмръкна и продължи. - Но аз не мога. Винаги ми липсва нещо. Не знаеш какво е, но знаеш, че липсва. А как живееш с празнина, Зюмбюле? Превръщаш се в нея - мрачно произнесе, а очите ѝ никога не са били толкова дълбоки и проницателни.

- Това е въпрос на воля, Ро...

- Значи нямам воля - изрече унило. - Нямам. Изчезна. Изпари се. Разбираш ли?

- Защо ме целуна тогава? - впих пръстите си в слабичките ѝ рамене. - Защо? - Очите ѝ се присвиха замислено и тя замлъкна. - Нека ти кажа аз тогава какво мисля по въпроса. Ти може и да не се опитваш да се спасиш, но една част от теб иска да продължи напред. Това е част от всички нас. Не я виждаме, не можем да я докоснем, но тя винаги напира някъде от нас и се бори. Бори се, защото трябва. Не я спирай. Позволи ѝ да те обгърне - гледах я право в очите, от които все още се стичаха горчиви сълзи. - А сега ми кажи защо ме целуна - разтресох я, за да се осъзнае.

- Много искаш да знаеш.

- Мисля, че имам правото да знам.

- Така ли?

- Така.

- Мисля, че този разговор приключва така.

- А аз мисля, че тепърва започваме.

- Махни се от мен - започна да се бунтува в ръцете ми. - Нямаш правото да навлизаш по този начин в личното ми пространство.

- А да ме караш да те целувам, може, така ли? - отвърнах сардонично.

- Защо ти е да знаеш? - отвърна на въпроса ми с въпрос. Нашата неспираща игра.

- Не може ли да искам да знам?

- Не виждам логиката в теб.

- А аз виждам само аналогичност в теб.

- Остроумно - изхълца и рязко отстрани ръката ми от рамото си, за да избърше сълзите от бузите си. - А ти защо се съгласи да ме целунеш? - издиша тежко, опитвайки се да се успокои. Отново извърташе нещата. Истината бе, че я беше страх да се изправи пред истината. Пред чувствата си. Затова се опитваше да хвърли топката в моята градина.

- По същата причина като теб.

- А тя каква е?

- Умно момиче си, можеш да се досетиш и сама.

- Пак ли започваш с тези недомлъвки?

- А ти?

Отделих се от нея, но по стойката ѝ можех да разгадая, че се беше посъвзела. Нямаше го вече онова крехко момиче, което ми позволи да го притисна към прозореца и да целуна празнината в него.

- Не бива да те е страх от хората - рекох, когато запалих цигара, за да разсея мислите си, които хвърчаха като куршуми в полет из главата ми. - Именно загубата и отхвърлянето те учат как да оцеляваш и как да станеш по-силен.

- Звучи като:"Оцеляват най-силните".

- То е точно така. Тези, които успеят да се приспособят, ще преживеят - дръпнах силно и издишах гъст дим.

- Значи аз не искам да се приспособявам. А и не е толкова лесно да оставиш миналото там, където му е мястото.

- Защо да не е? Това, което те прави нещастен и те съсипва, няма място в настоящето. Карцерогенните взаимоотношения трябва да се изхвърлят при първа възможност.

- Знам, че трябва, но нещо ме дърпа назад.

- Тогава нека те издърпам напред, Роза. Не заслужаваш да страдаш.

- Сериозно ли, Зюмбюле? Каква е тази игричка, която въртиш? Опитваш се просто да ме използваш, вероятно изчукаш някъде - театрално изръкомаха, изкърцвайки през зъби - и после да ме захвърлиш? Нямаш ли си друга работа?

- Не разбираш - отвърнах унило.

- Кое не разбирам? Странното ти поведение? Да не си някакъв психопат, м? - атакуваше ме с въпросите си. - Страхотно! - възкликна. - Събирам около себе си само особняци. Няма някъде по-хубаво - въздъхна шумно.

- Желая те, дявол го взел - обърнах се към нея и изрекох онова, което дълбоко в себе си чувствах и таях. И то бе по-опустошително, отколкото някога си бях представял. Не желаех тялото на Роза, а душата ѝ. Исках да изляза от собствената си дупка. Но това бе кръгов цикъл - започвах от едно място и винаги свършвах обратно при него. - И за да спася себе си, трябва първо да спася теб - изгъгнах.

Нощта никога не е била толкова задушаваща, а собствената ми същност толкова коварна.