Уникално бе усещането да съм обвит с аромата на диви рози - усещах уханието им, а бодлите сам забивах в сърцето си.

Болезнено-трепетен унисон. Който ме погубваше по-бързо, отколкото можех да понеса. И по-смъртоносно, отколкото мислех.

За пръв път от много време Роза беше прибрала хапливите си шипове и показваше една своя крайно очарователна и миловидна страна. Мълчанието не ни убиваше, а съединяваше. Но дори да извадеше бодлите си на показ, вече не се боях. Нямаше какво повече да загубя. Единствено жалеех и копнеех.

Роза вървеше спокойно по пътя, обгърната от лунното сияние. Дългата ѝ черна коса спокойно си почиваше върху гърба ѝ, очите ѝ гледаха някъде неопределено напред и се зачудих какво точно се опитваше да види.

За мен тя бе една примамлива енигма, която приятно гъделичкаше сетивата ми. Опитвах се да я разбера, но изоставах. А вече отчаяно исках да я настигна, защото имах нужда от това. Имах нужда от натрапчивата болка и горчивите сълзи, облечени с дисхармонията на една изстрадала душа.

- За какво си мислиш? - не се сдържах и попитах. Майският ветрец леко ни потупваше по рамената с нежната си милувка.

- Не виждаш ли?

- Не е ли по-правилно "четеш ли? - сбърчих вежди.

- Не, не виждаш ли? - поправи ме тя.

- Не.

- Странно.

- Кое?

- Че не виждаш, когато имам чувството, че искаш да ме разкостиш - призна открито. Вероятно харесвах това чувство на прямост, което притежаваше Роза. Тя не се страхуваше да каже какво мисли. Но пък се боеше от собствените си чувства и отминали спомени. Но не е ли така при всички нас? Не се ли боим поне мъничко от самите себе си? Не ни ли е страх от чувствата, бликащи незнайно откъде, оставяйки ни уязвими? Миналите събития не определят ли настоящето ни?

- Наистина ли правя така? - притаих дъх. Наблюдавах я постоянно, но не бях телепат. Макар че силно исках да се докосна до същината на все още прибрания цвят на Роза. Копнеех да се разлисти за мен. Но тя едва ли щеше да го направи. Беше я страх да остане узвима пред мен, когато искаше да покаже на света, че бе силна.

- Доста често - с отвлеченост и тих глас отвърна. - Все пак намираш ли в мен това, което търсиш?

Замълчах. Не защото не знаех как да отговоря, а защото думите заседнаха за секунда на гърлото ми. Просто запецнах. Защото ясно осъзнах, че докато не откриех Роза сред болката и тъгата, нямаше да спра. А това ме плашеше.

- Не. - Защото Роза не ми позволяваше да проникна отвъд металната ѝ обвивка. - Все още не мога да чета мисли.

- Това е хубаво - едвам доловимо повдигна рамене. - Нали знаеш, любопитството изяло главата на котката.

- Мен не ме е страх.

- И мисля, че излъга.

- За кое? - повдигнах вежда.

- Че не си открил онова, което търсиш - заключи студено.

- Може и да съм, може и да не съм. Едва ли някой би могъл да ти каже. Хората са крайно завъртяни и сложни същества. Ние едва себе си разбираме, какво всъщност остава за другите?

- Все още не мога да търпя погледа ти. Напряга ме, а това ме изнервя.

- Е, поне вече не се държиш грубо.

- Сам го каза и действително си прав. "Разбитите сърца винаги се разпознават." Съкрушението ни издава. А и си прав, че не само аз страдам от хората - въздъхна тежко.

- Нима признаваш, че съм прав?

- Не се надценявай, Зюмбюле.

И ние продължавахме да ходим по тротоара, обгърнати от лежерността на застоелия въздух, пропит от ласките на нощта. Наистина не беше нужно да говорим, за да ни е приятно. Просто беше достатъчно да мълчим, за да може тишината да запълни пукнатините по нас. Дори това да бе за толкова малко време.

- Е, какво смяташ да правиш оттук насетне? - не се сдържах и попитах. Беше общ въпрос, но се надявах Роза да ми даде още една част от разбитата си душа, за да мога да заспя тази вечер.

- Обичаш да задаваш въпроси?

- Обичам ли? - И можех да се закълна, че видях как ъгълчето на тънките ѝ устни, оцветени в тъмно червило се повдигнаха едва доловимо.

- Не знам. Ти какво смяташ да правиш в такъв случай? - обърна главата си към мен, а в погледа ѝ се четеше доста странна смесица от любопитство, униние и болка. Въпросът не бе какво виждах аз в нея, а какво виждаше тя в мен.

- Явно и ти обичаш да задаваш въпроси - не ѝ останах длъжен.

- Уча се от най-добрия - сви рамене равнодушно и продължи с изтормозената си походка. Защо не можеш да продължиш напред, Роза? Какво те държи в миналото? Позволи ми да те спася от самата теб.

- Смятам да посещавам известно време тези сбирки. Интересни са - уклончиво промълвих.

- Ужасен лъжец си, само това ще кажа - засмя се насила, но гласът ѝ така или иначе звучеше твърде отпаднал и пресипнал. - Ужасно голям лъжец - поклати глава, сякаш не вярваше на това, което казваше.

- Какво става, Роза? - почитах притеснено.

- О, не започвай отново, вече разбрахме, че си голям лъжец - засмя се изкуствено. - Хората не ги е грижа за останалите. Всеки си гледа в своята паничка и на него да му е добре. Ако тръгна да умирам, едва ли на някого ще му направи впечатление - повиши тон. - Не се прави, че си загрижен, когато не си. Не ти приляга.

- Аз се тревожа за теб - спрях на едно място, изоставайки с няколко крачки. - Не слагай всички хора под един знаменател.

- А под какъв да ги слагам, Зюмбюле? Хората са лицемери, егоисти и пълни безхаберници. Не се интересуват от събратята си, търсят изгода, играят си с живота ти сякаш е детска игра, а накрая дори не дават обяснение защо са те наранили. Не правим ли всички така? - обърна се към мен. Не можех да видя ясно дали плаче, или не, но можех да видя личностната борба, която се водеше в нея. Бях я преживявал неведнъж. - Не нараняваме ли по инстинкт? Не го ли правим заради някакви странни подбуди? Кажи ми? Не сме ли най-егоистичните и самозаблудени същества на този свят?

- Не всички хора са такива, Роза.

- Не са ли? - сух кикот излезе измежду здраво стистнатите ѝ зъби.

- Не са.

- Я, не говори глупости, Зюмбюле. Знам, че и теб са те предавали, сам ми го сподели - гласът ѝ изтъня заплашително. - Знам, че и ти си страдал заради нечия грозна и подмолна душа? Искам да не ме лъжеш - впери погледа си, в който като че ли се отразяваха не флуоресцентните светлини от лампите, а тежки светкавици. - Не сме ли всички брутални същества, които нараняваме, защото така ни е вродено?

Мълчание.

Не знаех какво да кажа.

Вероятно бе права.

Но аз вярвах в доброто, оптимизма и благоденствието. За мен хората ставаха зли, а не се раждаха такива. Но за нея нещата вече не стояха така.

- Грешиш, Роза, макар че всеки си има мнение. Не оставяй миналото да влия на настоящето ти. Мога да ти помогна - задъхано добавих.

- Върви на майната си, Зюмбюле. Ти, твоето спокойствие и философии. Не си прав. Хората само умеят да те нараняват. Те не са създадени да помагат - изкрещя ми през сълзи и се обърна, отдалечавайки се бързо.

Трябваше да я настигна. Трябваше да я утеша, прегърна и целуна.

Но не го направих.

А трябваше.

Трябваше да ѝ помогна.