Бях изключително ентусиазиран за тази литературна сбирка, защото за пръв път щях да посещавам подобно нещо. Не знаех какво да очаквам, но все пак неизвестността гъделичкаше любопитството ми. Вярно си беше, че следвах българска филология вече за трета година, но никога не се бях интересувал от такива събития. Предпочитах да седя вкъщи над книгите, да развъждавам върху тях и да си представям самата обстановка на съответната епоха, и да се опитвам да вникна в главите на героите. Но един приятел ми сподели за това литературно събиране и че гаджето му било чувало много приятни неща за това място.

- И защо ми казваш това? Знаеш, че не си падам по подобен сорт мероприятия. - Попитах и дръпнах от цигарата си, докато не усетих как никотинът прогаря дробовете ми. Врътката на правилното пушене бе да успееш да всмукнеш достатъчно дълбоко, че да усетиш как напрежението в главата ти се отпуска поне малко. Отначало беше трудно да привикна към цигарения дим и постоянно насълзяващите ми се очи, но в крайна сметка свикваш с цигарата между устните и дима в ноздрите си. И макар че цигарите разваляха здравето ми, намирах нещо успокоително в тях. Те бяха моят отдушник, просто се чувствах свободен, докато пуша. По-малко нерви, по-малко напрежение и по-малко стрес. По този начин успявах да балансирам живота си, за да не падна от него.

- Не знам - повдига рамене приятелят ми. - Може случайно да се заинтересуваш от нещо друго, освен от собствения си задник - повдигна предизвикателно едната си вежда, но аз все още не разбрах накъде бие. Понякога си мислех, че не ме познаваше.

- Ако си мислиш, че по този начин ще промениш мнението или начина ми на живот, много се бъркаш - посочих му и издишах облак дим. - Ако си приключил с мотивационните речи, смятам да прибера задника си вкъщи - хвърлих цигарата върху асфалта и я стъпках хубаво.

- Няма какво да губиш - пробва отново приятелят ми.

- Освен ценното си време - усмихнах му се.

- Което прекарваш между прашни книги - натърти приятелят ми.

- Какво точно искаш, Ангеле, защото усещам, че желаеш да ми кажеш нещо? - обърнах се към него, защото бях започнал да губя търпение. Чисто и просто не ми се стоеше в една стая с хора, които дори си и нямаха понятие от думата "литература" и какво би могло да стои зад тази наука.

- Ами...- започна неуверено той.

- Изплюй камъчето - погледнах го в кафявите очи, които ме гледаха изплашено.

- Майка ми е споменала на една своя приятелка, че можеш да пишеш хубаво и че учиш филология...

- И...- подтикнах го отново, но извинителният му тон не ми харесваше.

- Приятелката на мама се оказа, че организира литературни събирания всеки уикенд.

- И мен ме интересува, защото...? - почитах.

- Защото приятелката на мама иска да посетиш срещите ѝ.

- Кажи ѝ, че съм зает и че нямам време - отвърнах му. Въобще не ми се занимаваше с някакви остарели лелички.

- Обещах на мама, че ще отидеш непременно.

- Защо въобще си обещал подобно нещо, като знаеш, че не ходя по такива тъпи клубове? - ядно му отвърнах и сериозно исках да го хвана за гушата и да започна да го душа.

- На мама никога не можеш да откажеш, Зюмбюле - погледна ме с влажен поглед като на куче, а аз въздъхнах шумно през носа. - Само за една среща отиди и това е. Така хем мама няма да ми опява на главата защо не си отишъл, хем ще можеш да се поперчиш малко със знанията си.

- И какво ще правя измежду някакви стари хора? - попитах го, присвивайки очи, а Ангел вдигна беззащитно ръце.

В действително се оказа, че единственият възрастен човек бе приятелката на майка му, която водеше срещите. Или единствената жена над 50 години. Останалите бяха около и до 40 години. Което не беше толкова зле.

- Да не би да се познавате отнякъде? - попита объркано Вера, организаторката, докато гледаше как си хвърляме странни погледи.

- Не.

- Да - отвърнахме едновременно и можех да се закълна, че това момиче имаше огньове вместо очи.

- Не точно - отвърна през зъби девойката и изу мокрите си обувки. - Съвсем случайно го срещнах на улицата преди малко - усмихна ми се криво.

- И все още се надявам да не сте си ударили главата - отвърнах, докато не откъсвах очи от нейните. Така се изтърси на тротоара, че можех да се закълна, че сърцето ми прескочи един такт.

- Главата ми е добре, благодаря - отметна мократа коса от лицето си, откривайки нежни и красиви черти с два чифта бесни очи, лунички по бузите, чипо носле и малки надъвкани устни. - И мисля, че дължа извинение за цветята. - За момент очите ѝ станаха по-големи и още по-наситено кафяви. Но можех да усетя за частица от ефимерността, че тя наистина съжаляваше, нищо че езикът ѝ бе толкова дързък и несъобразително груб.

- Разбира се, няма проблеми - отклоних поглед към вазата със зюмбюлите, които разнасяха своя неповторим аромат из стаята. - Всичко е съвсем наред - допълних.

- Като гледам времето навън - измърмори Вера, - едва ли някой друг ще пристигне, така че можем да започнем срещата с наличните хора - усмихна се топло тя, докато навън се изливаха поредните порои. Но гледайки Роза, можех да се закълна, че тя не е такъв огромен фен на дъждовете.

До края на срещата Роза стоеше до радиатора и топлеше не само тялото, но и дрехите си. Странното бе, че през цялото време не бе отронила и една дума, което ми се стори в рязък контраст с буйната ѝ личност. Предполагах, че един човек като нея, който има такава избухваща натура, би бил по-пламенен в дискусиите, които Вера обсъждаше с останалите. Или пък просто се бе успокоила.

Каквото и да бе причината, наистина много исках да чуя и нейното становище. Усещах, че щеше да е интересно.

Бях се настроил доста положително за тази малко натрапена ми сбирка. Но тя вече беше грабнала вниманието ми и по други параграфи.