В малката дървена къщурка, в края на самотно планинско село, живееше момче. Момче, по-срамежливо от дете, по-чисто от девица, по-красиво от богиня. Бе роден като дете на занаятчия, а порасна като дете на гората. Оцеляваше и разказваше на малките деца що е видял в таз тъмна гора, що чудати създания бродят в дълбоките дебри на нощта.

Кибум го бе кръстил баща му, но Кий наричаше себе си от малък.

Лежейки, той пое от аромата на топлата възглавница под главата си. Късните лъчи на залязващото слънце бяха окъпали дебелите завеси върху прозореца, карайки прашинките да танцуват под жълтата светлина на един, единствен лъч светлина, който нахлуваше неканен между тях. Беше едва началото на лятото, но вече беше адски горещо. Кибум лежеше само по своето бельо и все още се страхуваше да отвори очи, за да не прекъсне малкия перфектен момент, който си бяха сътворили.

Но той не беше малък и знаеше, че всичко на този свят си има своя край.

А от опит знаеше, че хубавите неща свършваха в пъти по-бързо от всички други.

Усети го как се изправя...дори със затворени очи, разбра, че облича дрехите си.

Първо мръсно бялата риза. Обичаше да я загащва в черните си панталони. След това панталоните, чорапите, които винаги риташе под леглото и обувките с нисък ток, които издаваха тракащ звук по дървения под.

Кибум зачака.

Тишината, която се разпъна като паяжина около него, сякаш го задушаваше.

След това леглото до тялото му, потъна.

Той го целуна. Нежно, деликатно и любвеобилно. С топлина неприсъща за човек, устните му оставиха своята диря по бледото чело на Кибум.

Миглите му потрепериха...искаше да отвори очи и да погледне в неговите, невероятни..магични зеници, но не го направи.

Страхът от загубата на контрол го плашеше. Правеше го слаб, макар да не бе. Правеше го беззащитен, какъвто рядко си позволяваше да бъде.

Обувките отново затракаха по пода.

Той се отдалечаваше.

Отиваше си.

Кибум го знаеше.

Но не действаше. С ръка стисна тъмния чаршаф под дланта си и захапа устните си яростно от нуждата да го спре.

Деня почти си отиваше.

Кибум знаеше, че не може да го задържи.

Но поне за малко..за още един кратък миг..можеше да го има в прегръдката си.

Искаше да го заключи в килера и никога повече да не го пусне. Да остане там, да му се любува, да го глези само както той умееше. Да го направи най-щастливия мъж на света. Кибум беше сигурен, че ще успее да го направи такъв.

Но живота не му позволяваше. И от истината болеше.

Те бяха от различни светове.

- Трябва ли да вървиш?-въпроса напусна устните му с мъка, каквато не вярваше, че притежава.

- Знаеш отговора-отвърна Той и се обърна.

Кибум стоеше седнал в леглото си, с голи гърди, настръхнали от чувството за отдалечаване, което се прокрадваше около тях. Очите на Кибум блестяха в черния си, шоколадов цвят и крещяха без думи 'Недей". 'Не си отивай". 'Тук е твоето място".

Но и двамата знаеха, че не е така.

- Случва се, нали? Това е...последният път, в който те виждам.

Другото момче завъртя главата си настрани, сякаш се опитваше да прикрие емоцията, която го обля като вълна. Ръцете му се напрегнаха и дланите му се свиха в юмруци.

Кибум не издържа и стана бързо от леглото. Точно с пет крачки се озова срещу него и протегна ръце, хващайки юмручените.

Погали ги с меките си пръсти и те се отпуснаха по свой, собствен акорд.

- Винаги знаеш какво точно да направиш. Как най-добре да ме успокоиш - изшептя Той.

Кибум издаде разделен звук и придърпа ръцете му към себе си, обвивайки тялото му в силна и здрава прегръдка.

Кожата му, макар и през дрехите позволи на другото момче да усети горещината, която чуждото тяло излъчваше.

Чувстваше го като парче от себе си, но в същото време знаеше, че това бе невъзможно.

Няколко мига постояха така, забравили за реалността.

Потънали в прекрасния момент, те почти приеха съдбата си. Кибум пръв се отдръпна. В очите му нямаше сълзи, но не беше необходимо да има, за да разбере другия, че той страда.

Пръстите на Кибум се плъзнаха по брадичката на по-високото момче.

- Нека ги видя...за последно-той повдигна лицето му към себе си и се загледа в очите му.

Огромни, магични орбити, пълни със златен прашец, който плаваше в светло лилава боя.

Сякаш в очите му бе скрита цяла една галактика.

Толкова опияняващи. Толкова неземни.

Кибум се изправи на пръсти и подпря челото си върху другото. Пое си дълбоко дъх и го изпусна също толкова дълбоко.

Ръцете на другото момче го стиснаха така, сякаш искаха да му отнемат дъха.

- Моя магична частичка живот...-прошепна Кибум и изпусна отново дъха си насечен, сякаш всеки момент щеше да заплаче.

- Моя човешка частичка живот-допълни другото момче и постави бавна целувка върху челото на Кибум.

Думи, които значеха толкова много за тях. Думи, с които показваха и споделяха невъзможната обич, която ги беше погасила.

По-високото момче отдели тялото на Кибум от себе си и се обърна, преди да има шанса да го погледне в очите. Страхуваше се, че погледа на Кибум би променил изцяло ..всичко.

Дървената врата се затвори пред лицето на Кибум и за миг той остана на едно място, като предмет. С празен поглед подпря челото си на вратата и заби късите си нокти в дървото.

Болката, която си мислеше, че няма да изпита го разтресе като удар от мълния.

Дочу звука от вратата на долния етаж и се оттласна, тичайки към прозореца.

Високото момче така и не се обърна. Продължи напред към гората, следвайки онази част от себе си, която надделяваше над човешката.

Кибум се усмихна тъжно..

Едва когато образа се скри зад първия ред дървета, той позволи на сълзите да паднат от очите му.

Както се беше появил-като сянка в нощта, със силните си копита, така си отиде и сега.

„Прави бяха хората"-помисли си Кибум.

„Елена принадлежи на гората".

„От където е дошъл..там ще се върне".

Проклети да бяха словата, които посякоха мечтата.