След повеч от час Лара излезе от стаичката си и държеше казан, напълнен догоре с някаква кафяво-жълто-синя течност, мирищеща на нещо развалено, която изобщо не ми изглеждаше вкусно. Поне не бълбукаше, защото тогава наистина щях да повърна.
- Трябва да изпиете това - каза и посочи с брадичка казана. - Брат ти също. Тогава мога да ви вкарам в съзнанието му.
Погледнах Себ. Като чели беше по-блед и започваше да се поти.
- Добре - съгласих се. Щях да направя всичко за него.
- Кой ще бъде другия?
Откъснах поглед от близнака си и го впих в жената.
- Моля?
- Трябват двама души, за да се получи - обясни спокойно. - Две съзнания. Едно не е достатъчно силно. Трябва да са двама души, близки до сърцето му.
Когато обясняваше това, тя не каза за това, но нямаше значение.
Вече знаех кой е близък до сърцето на брат ми.
Погледнах към другия чернокос в стаята.
- Хари - заговорих. - Ще дойдеш ли с мен в ума на Себ, за да го спасим.

Хари
Гледах Ния право в очите като каза това.
Бях изненадан, че искаше да дойда точно аз. Мислех си... Не знаех какво точно съм си мислил всъщност.
Но кимнах. Трябваше да направя това. За Себ. За да го спася.
- Хубаво - каза мрачно Лара. - Но трябва да побързаме. Времето не чака никого.
Тя наля от гадорията си в малки чаши, високи не повече от 10 см и ни ги подаде.
- Пийте ги бързо и гледайте да не го задържите много в устата си - посъветва ни лечителката.
Но нямаше нужда. Никой от двама ни не искаше да се наслаждава на вкуса му повече от необходимото.
На две глътки изпих течността.
Като усетих киселия вкус върху езика си ми идеше да си изповръщам червата. Очите ми се насълзиха и се задавих. Преглътнах проклетото нещо и си обещах по-късно да си измия устата със сапун.
Изведнъж стомахът ми се сгърчи. Превих се на две и се свлякох на земята, измъчван от болка. Зрението ми се замъгли, не можех да чуя нищо. Външния свят просто... заглъхна.

***

Събудих се в някакво бяло пространство. Не можех да го опиша по друг начин. Всичко беше една безкрайна, бяла реалност, аз се реех, напълно безтегловен.
Настасия не се виждаше никъде. Всъщност, наоколо не се виждаше нищо.
В далечината постепенно се добиваха очертанията на врата. Беше червена и изпъкваше на белия фон. Реших, че нямам избор и "заплувах" към нея.
Внезапно се появи нова врата, недалеч от мен, този път кафява. И втора. И трета. И още много. Всичките кафяви. Но те не ми трябваха.
Червената.
Това беше правилната.
Трескаво се насочих към нея, но изникваха все нови и нови врати, които ми пречеха. Те също се рееха, но бяха тежки като истински врати и трудно си проправях път към тях. Накрая станаха толкова много, че ме затискаха от всички страни, задушавайки ме.
Усетих как ръбовете се впиват в кожата ми, а рамките ме удрят отново и отново.
Червената.
Трябваше да стигна до червената.
Не знаех точно защо, но трябваше за стигна именно до нея.
Опитах се отново да ги разбутам, но бях прекалено уморен. Почти нямах сили да се движа.
Изневиделица всички врати се отдръпнаха, сякаш издухани от вятъра.
Моят спасител беше не кой да е, а Настасия. Стоеше не далеч от мен, със сериозно изражение и леко размазани телесни очертания.
Беше намръщена съсредоточено и следеше вратите с поглед.
- Върви - каза ми напрегнато, без дори да ме погледне.
Сега разбрах защо трябваха двама, за да влязат в нечие съзнание. Единия пазеше другия от инстинктивната защита на ума, докато той проникваше в него.
Колко хитро.
Без да губя време се насочих към червената врата. Бях бърз, до колкото мога, при положение, че гравитацията тук беше нулева.
Още врати тръгнаха да се залепят за мен, но Ния не им позволи да ме достигнат.
След доста усилия и от двама ни се добрах до дестинацията си. Хванах дръжката, но точно преди я отворя се обърнах към Ния.
Тя беше обградена от много врати и едва успяваше да ги задържи и на метър от себе си.
- Не ме мисли! - извика ми, все така без да ме поглежда. - Просто го спаси!
С лека вина, но твърда решимост натиснах дръжката и прекрачих прага на червената врата.
И тогава видях...

... ботуши.

***

...ботуши...

...лъскави...

...черни...

...ботуши.

Аз мразех тези ботуши.
Мразех човека, който ги носеше.
Мразех другите, които ги носят.
Мразех това място.
Мразех.
Мразех
Мразех
Мразех
Мразех
Мразех
Мразех
Мразех
Мразех
Мразех
Мразех
Мразех
Мразех
Мразех
Мразех
Мразех
Мразех
Мразех
Мразех
Мразех
Мразех
Една голяма длан грубо сграбчи косата ми и повдигна главата ми, само за да я тресне отново в мръсната земя на тъмницата.
- Сега ще изпълняваш ли, гадино? - попита Той.
Виждах единствено ботушите.
Проклетите лъскави, черни ботуши, винаги спретнати и съвършени. Сякаш ти натякват, че са подържани, обгрижвани и добре изглеждащи, а ти си едно нищожество, което дори не може да се държи на собствените си крака.
Мразех ги.
Но не толкова колкото притежателят им. Той.
Мъжът, чието име ми бе толкова противно, че дори не исках да си го помислим.
Той подхвърли купчината желязо точно пред лицето ми.
Не помръднах. Само въздъхнах тежко и по-шумно от колкото ми се искаше.
Но Той разбра.
Беше ме срам от установяването на този факт, но беше истина. Предадох се. Бях прекалено уморен. И цялото тяло ме болеше. Ума ми беше на каша.
Бях прекалено... слаб.
Той победи.
- Използвай най-чистата светлина- прошепна Той. - Ще разбера ако е нещо друго. Внимавай за това. Иначе...
Не довърши. Излезе от килията ми, а шумното затваряне на врата отекна в коридора.
С треперещи пръсти взех метала и затворих очи. Дори не си направих труда да стана. Така просто щях да изхабя енергия.
Затворих очи и в мен пламна нова омраза. Омраза към самия мен, към собствената ми слабост.
- Съжалявам- промълвих, а дрезгавия ми глас се изгуби в мрака.

(963 думи)