Адам
Хари рухваше.
Не му личеше много, но аз го виждах.
Когато вкараха повелителя на светлината обратно в лечебницата, не посмях да вляза в стаята.
- Те могат ли да присъстват или искаш... - обърна се Лара към момичето, което се представяше за сестра на момчето.
- Нека останат - прекъсна я тя.
Лара започна да им обяснява за състоянието на спомените му. Какво щеше да стане.
Лицето Хари се сгърчваше с всяка изречена дума. То издаваше едва частичка от болката, която се четеше в очите му.
Като видях колко е притеснен изпитах лека вина.
Моментално пропъдих това чувство и го приписах на факта, че ние сме братя.
Не можех да се притеснявам за него.
Та аз го мразех.
Заради това, което причини на Елен.
Щом се сетих за нея гневът напълно измести остатъчното чувство на вина и ми напомни защо го ненавиждах.
- И сега, когато е използвал магия, състоянието му се е влошило - каза Лара и погледна неодобрително към мен.
Нещо се мярна в погледа й, приличащо на разочарование, но отказах да мисля за това.
Хари бавно се изправи и с няколко крачки застана точно пред мен.
Яростта, която изпитваше ме удари като физическа вълна. Не можеше да се сравнява с моята тиха злоба.
Неговия гняв беше като ураган - див, необуздан и абсолютно разрушителен.
- Ти, копеле - изплю в лицето ми Хари. - Ти си му казал нещо. Не би те нападнал просто така.
- Аз... такова... - изпелтечих, но не той не ми даде шанс за още оправдания.
Удари ме право в лицето и усетих как носът ми потъва под натиска на юмрука му.
Едва бях осмислил какво се случи, когато той ме удари пак. И пак. И пак. Докато не ме тръшна на земята. Тогава продължи.
Не можех да повярвам какво се случва.
Хари - моят по-малък брат ме налагаше сякаш бях боксова круша. Не че аз не бях правел подобно нещо на него. Но той...
Хари най-после спря, но само защото другите насила го бяха откъснали от мен.
Подпрях се на лакът и немощно изплюх кръв. Много кръв.
А от носа ми, който сигурно беше счупен, капеше още от червената течност.
- Хари! - чу се плющящ вик, който сигурно беше на Лара.
Но грешах. Тя беше вляво от мен и ми подаваше салфетки.
Гледаше ме спокойно, но можех да видя какво чуства наистина.
Беше ядосано. Бясна. На мен, защото въпреки състоянието на пациента, аз нарочно го бях предизвикал.
На Хари, защото ме беше нападнал. Или поне се надявах на това.
Този, който извика, беше онова момиче, сестрата на повелителя.
- Сега не е време за бой! Трябва да помогнем на брат ми!
Хари се сепна, сякаш се събужда от дълбок сън. Погледна към нея малко виновно.
- Извинявай, Настасия.
Тя също му кимна и се обърна към Лара.
- Как можем да го спасим?
Сестра ми се отдръпна от мен, оставайки кърпичките на земята.
- Ще ви обясня.
Дори не погледна към мен. Обърна ми гръб.
А от това ме заболя повече от колкото очаквах.
Те се върнаха в стаята и Лара започна сбито да им казва какво трябва да се направи.
Погледнах към момичето - Настасия - както я нарече Хари.
До този момент не й бях обръщал внимание, но сега я огледах по-добре.
Тялото й беше слабо. Под дрехите се виждаше, че буквално е кожа и кости. Косата й беше в онзи особен нюанс на черното, като момчето в лечебницата. Очите й бяха живи въглени, които сега горяха с твърда решителност.
Това беше човек, на който са се случвали ужасни неща. И сега той упорито се бореше те да не се повтарят.
Тя нито веднъж не ме погледна.
На езика ми беше да й извикам, че съжалявам, само и само да срещна пламеният й поглед.
Но се въздържах. Сигурно щеше да ме помисли за пълен мухльо, с това окървавено лице и безпомощно лежащ на земята. Освен ако вече не ме смяташе за такъв, разбира се.
Реших, че трябва да направя нещо по въпроса.
Взех салфетките, оставени от Лара и започнах да си чистя лицето.
С перифернота си зрение забелязах пръски кръв до мен. Когато изцяло ги погледнах ми се доповръща.
Беше опръскала цялата дървена веранда. Алените пръски сякаш бяха на всякъде.
Точно като деня на инцидента.
Кръв на всякъде. Писъци кънтящи из селото.
Огън.
Толкова огън, срещу който мрака ми беше безсилен.
Извърнах поглед и трескаво забърсах лицето си.
Но беше твърде късно.
По дяволите.

Настасия
Докато слушах как тази жена ми обяснява как трябва да спасим Себ, сърцето ми се сви.
Нещо се бе случило с него. Нещо толкова ужасно, че нямаше спомени от цяла една година от живота си.
Не можех да проумея как се бе случило това. Как беше възможно!?
Какво е станало, докато аз съм била заточена в гората? Защо? Как? Кога!?
- ... отвара, за която ще е нужно известно време подготовка. Мога да я приготвя за около час.
Кимнах й, искрено благодарна за помоща й.
Тя влезе в някаква малка стаичка като каза да не я прекъсваме за нищо на света, иначе отварата ще се развали.
Хари закрачи нервно насам натам като през две секунди поглеждаше Себ.
Аз погалих главата му и му се усмихнах насила.
- Всичко ще с оправи - прошепнах. - Ще видиш.
Имах чувствато, че ако го гледам още чалко ще се разплача. Реших да видя на кого се бе нахвърлил Хари.
Обърнах се към човека, който нападна брат ми.
Цялата потръпнах от гледката, която се откри пред мен.
Момче, може би близо да моята възраст, седеше на верандата и се подпираше на нея, а около него имаше кръв.
Самото му лице беше омацано с нея. В ръка държеше напоена с червено кърпичка, която вече не ставаше за нищо. Бе затворил очи и почти не помръдваше. Ако не чувах дишането му щях да помисля, че е мъртъв.
Внимателно се приближих и клекнах до него, където до преди броени минути стоеше жената - Лара.
- Добре ли си? - попитах тихо.
Той рязко отвори очи и впи поглед в моя.
Очите му бяха толкова сини, тъмни и студени, като облачно небе преди буря.
Но след като се вгледах по-надълбоко в тях, открих...
- Защо ме гледаш така? - дрезгаво попита той.
Болка.
Това се таеше в дълбините им.
Много предателство, мъка и болка.
Но преди да успея да се съвзема от тези му емоции, той сложи защитни прегради и студения цвят на очите му вече отговаряше на начина, по който ме гледа.
- Просто исках да видя дали си добре - казах смутено и отместих поглед от лицето му.
- О - промълви изненадано. - Аз... ами...
Прокашля се, сякаш не беше сигурен какво трябва да отвърне.
- Не си ли... ядосана затова с брат ти?
Не бях много сигурна за отговора на въпроса му.
В началото наистина бях ядосана. Мислех само за това, че брат ми може да загуби разума си, а аз бях безсилна срещу това.
Но после, когато гледах как Хари го удря най-безмилостно, а той дори не се защитава гневът изчезна.
- Мисля, че вече си научи урока - казах и му се усмихнах.
Той се позасмя леко и ме погледна отново.
- Виж, аз... съжалявам. Нарочно го провокирах, за да се сбием. Но нещата излязоха извън контрол и...
- Добре, добре - прекъснах го аз. - Разбрах, че съжаляваш.
Той ми се усмихна криво.
- Междудругото, аз съм Адам. Приятно ми е - подаде ми неокървавената си ръка, за да се здрависаме.
Аз я стиснах и също се усмихнах.
- И на мен. Аз съм Настасия.
Студения цвят на очите му като че ли се стопли, а усмивката се разшири.
Адам.
Май току що започнах едно приятелство с него.

(1233 думи)