Ариана
Събудих се от един настоятелен глас, който ми казваше да стана.
Примигвайки отворих очи и видях лицето на сестрата на Себ пред себе си.
- Трябва да станеш! - настояваше тя. Беше нервна.
- Какво... - измънках.
Небето беше пъстро, но познах че слънцето тъкмо изгрява. Не знаех дали това е добре или зле.
Застанах в седнало положение, но нямах много време да се съвзема, защото момичето ме дръпна да се изправя на крака. Леко залитнах, но тя ме теглеше така устремено, че нямах време да се притесня за равновесието си.
- Какво става? - попитах.
- Те идват - каза паникьосано.
- Кои? - отново зададох въпрос, объркана от действията й.
Спря и ме погледна право в очите.
- Войните.
И продължи да ме тегли нанякъде.
След като каза това млъкнах и я оставих да ме води.
След малко се спряхме пред един огромен малинов храст и тя ме дръпна да се скрием зад него.
- Яж - нареди и започна да къса малини.
Наистина бях гладна, за това не се възпротивих, а направо награбих от плодовете.
Стояхме така няколко минути, скрити зад растението и претихнали.
И чухме гласове. Много гласове. В началото бяха далече, но постепенно започнаха да се приближат. Имаше и стъпки. Които идваха все по-близо и по-близо. Докато не застанаха точно пред храста.
Пулсът ми се ускори, дланите ми се изпотиха. Вледеняващ страх сграбчи сърцето ми и усетих как ми е трудно да дишам.
Спомних си "Желязната девица". Тъмната, тясна, наподобяваща палатка, килия. С острите шипове, които се впиват в кожата ти всеки път като помръднеш. Мъжете, които ме удряха с дръжките на копията си през направените дупки. Въпроса на Оливър, който постоянно ми задаваше.
А тези хора можеха да ме върнат там. В "Киен".
Вече се задушавах.
Настасия обърна лицето ми към нейното. Беше ужасена. Сложи ръка на устата ми и и даде знак да мълча.
След часове, както ми се стори, гласовете започнаха да се отдалечават заедно със стъпките.
Не бях осъзнала, че съм заровила пръсти в пръста и я стискам. Отпуснах ръцете си и ги извадих от земята. Погледнах дланите си. Целите бяха омазани с пръст и кал, под ноктите ми имаше мръсотия и трепереха. А после видях и пръстените с плуващите цветове. Цялата се разтресох.
- Ей, спокойно - каза ми нежно другото момиче. - Вече ги няма. Не могат да ти сторят нищо.
Погледнах я. Тя хвана свитите ми на юмруци ръце и ми се усмихна топло.
- Но те още са при тях - прошепнах.
Спомних как Циан избълва огън и разтопи стената. Неговия огън. Явно много му е липсвал щом е успял да преодолее вещерската магия.
Но огънят му... Само какъв огън! Никога преди не се бях докосвала до такава магия. Толкова дива.
Как ли щеше да го накаже Оливър? Него и всички други. Побиваха ме тръпки само като си помисля.
- Ще ги измъкнем - каза простичко тя.
Вторачих се в нея.
- Но не сами - продължи. - Ще намерим останалите. Ще се подготвим.
Гледах я с влажни очи и се опитвах да се овладея. Трябваше да се стегна. За да мога да спася семейството си. За да спася всички от "Киен".
Поех бавно дъх и още по-бавно го изпуснах.
- Добре - казах като бях сигурна, че няма да се пречупя още на първата дума.
- Добре - повтори Настасия.
Постояхме малко така, в тишана.
След време тя попита:
- А как ти беше името?
Погледнах я учудено.
Усмихна ми се извинително.
- Съжалявам! Помня че ти и още едно момче дойдохте с русата жена, но не можах да запомня имената на никой, който ми се представи.
- Няма нищо - уверих я. - Аз съм Ариана, номер 3.
Кимна ми и се огледа наоколо.
- Мисля,че вече сме сами.
Аз също претърсих с поглед околноста и стигнах до същото заключение.
- Настасия...
- Викай ми Ния - прекъсна ме.
- Добре - усмихнах се. - Ния, помниш ли какво се случи по време на атаката?
Лицето й стана мрачно.
- Помня.
- Ще ми разкажеш ли? - помолих.
- Добре - съгласи се. - Но ще трябва да ми подсказваш имената.
Кимнах и я подканих да започне.
- Ами... един мъж изкочи от храстите и намушка момчето с диамантените очи в корема. Русото момиченце го подхвана и извика "батко".
- Това са Зед и Оливия. Те са брат и сестра.
- Едно чернокосо момче се хвърли към тях и ги телепортира.
- Хари.
- След това се върна и взе Себ. Върна се и за мен, но някой го удари по главата точно преди скока и той без да иска ме пусна докато ме телепортираше. Така се озовах се в тази гора.
- Явно е искал да те отведе някъде и пътя е минавал от тук - разсъждавах на глас аз, но по-скоро налучвах.
Ния сви рамене.
- Всеки магьосник знае за Кръга и силите на всеки номер. Те са като приказка за малките деца. Така ги учат на всички дарби. Но само дотам. Не се знае нищо конкретно за способностите ви.
- Интересно... - промърморих. Не знаех доста неща за магьосническия свят.
- Хайде! - внезапно подкани тя и се изправи. - Трябва да се движим. Не бива да се застояваме на едно място.
Аз също станах и двете решихме, че не искаме да вървим в посоката, от която дойдоха Войните, камо ли в посоката на където бяха тръгнали. За това тръгнахме в посоката зад нас.
Вървяхме мълчаливо, като единствения звук идваше от пукащите клонки под краката ни.
Тишината заплашваше да ме погълне. Да ме изяде цялата, без да остане и трошица. Смяташе да ме удави в собственото ми мълчание, да увие пипалата на лудостта около съзнанието ми, да впие зъбите на кошмарите в плътта ми.
Накрая не издържах и проговорих:
- Разкажи ми за семейството си.
Щом обаче видях скръбта по лицето на Ния съжалих, че изобщо бях казала нещо.
- Извинявай, не се усетих.
- Няма нищо - каза ми с тъжна усмивка. - Ще ти разкажа.
Аз също се усмихнах предпазливо.
- Ще започна с родителите ми - започна като си пое треперлива глътка въздух. - Те бяха най-страхотните хора на Земята. Още от малки всяка вечер лягахме с тях на двора и гледахме небето. Не помня да сме пропускали. Само когато времето се разваляше си оставахме вкъщи. Говорихме си за всичко. За магията, хората, уважението, срама, отчаянието... Те ни направиха човечни като цяло. Нямахме тайни от тях. Даже Себ им призна, че е гей.
- Себ е гей!? - изненадах се аз.
Ния ме погледна учудено.
- Да, той не ви ли е казвал?
Поклатих глава.
- Поне аз не знам.
- Той никога не се е срамувал от това - каза замислено. - Само беше притеснен какво ще си помислят нашите. Друг път не е криел. Но мисля, че нещата от тогава много са се променили - последното го каза малко напрегнато.
- Ако трябва да съм честна, не сме обсъждали нищо лично - признах. - Само ми предаде един урок за светлината.
Ния кимна и разговора продължи да се върти около семействата ни.
Позволих си да й разкажа за мама, татко, Тор, Рейчъл и колко ми липсват.
Знаех, че тя бе загубила семейството си, но без подробности. Едва ли имах правото да говоря колко ми е мъчно за моето, при положение, че то беше живо.
Но тя не каза нищо. Изслуша ме и се съгласи с мен, че е трудно да се откъснеш толкова рязко от средата, където си прекарал цял живот.
Всъщност Настасия беше много добър човек. Жалко, че й се беше случило такова ужасно нещо.

Адам
Почуках на вратата на лечебницата и предпазливо я отворих.
Както и очаквах Лара беше до леглото на онова момче. В дясната си ръка държеше химикалка, с която потупваше брадичката си, а другата почиваше на коляното й. Гледаше съсредоточено в лицето му.
- Здравей - обадих се аз.
Тя ми хвърли бърз поглед и ми кимна.
Малко се разтревожих. Лара винаги щеше да размени една две думи с всеки, който я заговори. Ако мълчеше значи беше или много ядосана или много притеснена. Или и двете.
Влязох в стаята с кремо-кафявите стени, където бяха болничните легла и седнах на стола до нея.
- Какво има? - попитах.
Лара остана неподвижна за няколко секунди и каза:
- Не мога да ти издавам личната информация за пациент.
Повдигнах вежди леко подигравателно.
- И на кого ще кажа, сестричке? На мама, която припада само като чуе думата "кръв"? Или на татко, работохолика? О, сетих се! На хората от селото, на които умните ти приказки звучат като пръщолевици.
Тя не реагира по някакъв начин на шегата ми. А това не беше добър знак. Обикновено ми се ядосваше или си смееше. Но все казваше нещо. Наистина беше стонало нещо.
- Стига Лара - от шеговития ми тон нямаше и следа. - Знаеш, че можеш да ми се довериш.
Тя въздъхна тихо и започна:  .
- Физически той е добре. Няма телесни наранявания, бързо се възстанови с пиене на много течности и като си почине ще е напълно здрав. Но...
Потърка челото си и плъзна длан по цялото си лице.
Въздържах се да не казвам нищо, защото знаех, че ако я прекъсна нямаше да продължи.
- Нещо не е наред с ума му. По точно със спомените му.
Притесних се този да не е някоя откачалка, която ще се разбеснее веднага щом отвори очи.
- Когато се погрижих за тялото му, направих обикновенно рутинна проверка на съзнанието му. Беше просто формалност, не очаквах да има нещо. Само че когато стигнах до спомените му...
Направи болезнена гримаса, но се овладя и продължи:
- Усетих, че се е случило нещо ужасно на 13-я му рожден ден. Не се разрових достатъчно дълбоко, за да разбера подробности, но не това е важното.
Типично за сестра ми. Винаги зачита личното пространство на хората.
- Има някакво скитане по улиците и после... нищо.
- Моля? - учудих се. - Как така нищо?
- За около година в паметта му има едно черно петно. Едно огромно, черно нищо. Все едно не е съществувал за този период от време.
Премигнах насреща й и погледнах лицето на повелителят на светлината. Беше спокойно, дишаше равномерно. Спеше, без да показва никакви признаци, че страда от амнезия.
- Но по-лошото е, че той не знае за това.
Погледнах я истински стъписан.
- Как няма да забележи, че не помни цяла година от живота си!?
- След тази случка на рождения си ден, той изпада в меланхолия. Не го интересува къде е или какво прави. За него дните са били като месеци, а месеците като дни. Изобщо ни се е интересувал от времето. Чак по-късно, след черното петно, той среща двама души, които му помагат.
Беше ми трудно да си представя ситуацията на това момче. Струваше ми се прекалено ужасяващо.
- До сега това не е било проблем, но нещо се е случило. Нещо му е напомнило за случилото се през годината, която не помни. И сега има голяма опасност, когато се събуди, съзнанието му да стане на каша. Може би не веднага, но ще бъде скоро.
Погледна ме със скръб.
- А ние не можем да му помогнем.
- Няма ли начин? - попитах, съжалил момчето, независимо, че повеляваше светлина.
Лара тъжно поклати глава.
- Има. Но ми трябват минимум двама, близки до сърцето му хора, които да влязат в съзнанието му и да отключат спомените му.
А ние не познавахме такива. Дори името му не знаехме, за да ги потърсим.
Бяхме в задънена улица.

(1812 думи)