Ева
Вървяхме мълчаливо през гората.
Вече се здрачаваше, а аз бях прекалено изтощена, за да търся някого чрез силите си.
- Искаш ли да си починем? - обади се ненадейно Хари.
Аз просто кимнах и двамата рухнахме на земята. Сдържах се да не легна, защото знаех, че ако го направя няма да мога да стана.
Опитах се да преглътна, но гърлото ми беше изненадващо сухо. Дори не бях забелязала.
Впрегнах остатаците от силите си, за да потърся вода.
- Наблизо има поточе - казах уморено и посочих.
Хари ме погледна съчувствено.
- И ти ли?
Усмихнах се едва едва.
- След цял ден вървене.
"И използване на сили" - добавих мислено.
Но не го казах гласно. Знаех, че ще се почувства виновен, защото не може да помогне.
Завлачихме се към поточето, а когато видяхме чистата вода, се нахвърлихме като не видели.
Когато се напих се почувствах доста по-добре. Част от умората изчезна.
Решихме, че трябва да си запалим огън, ако ноща се окажеше по-студена, отколкото очакваме.
Събрахме малко дърва, като Хари носеше по-големите, а аз съчките.
Когато трябваше да ги заплим той прие образа си на демон.
На главата му се образуваха бегли подобия на рога и очите му леко засияха.
Той насочи показалец към събраната дървесина и от пръста му изкочи малко огънче, което я запали.
Бях наясно, че това е само частично преобразяване. Все пак той беше част от Кръга - най-силни сред магьосниците.
Той пак си стана нормалнен и аз попитах:
- Какво можеш да правиш като се преобразиш наистина?
Легна до огъня и се загледа към небето, което не можеше да се види много добре от короните на дърветата, но все беше нещо.
- Само няколко пъти съм се преобразявал изцяло - каза той. - Тогава ставам по-бърз, по-гъвкав, зрението ми се изостря.
Аз също легнах, слушайки го.
- Чуствах се силен. Непобедим. И можех да контролирам пламъците до някаква степен.
- А как изглеждаш? - попатах. - С остри зъбки и опашка? - попитах шеговито.
- Аз... ами... Ъъъ...
Надигнах се на лакът и го погледнах полу-изненадано, полу-шеговито.
Той същи ме погледна, явно чувствайки се неловко.
Искрено се засмях и пак се излегнах.
- Не се обиждай, но това е толкова клиширан образ! - казах през смях.
- На мен ли го казваш! - възкликна, засмивайки се заедно с мен. - Нямаш представа колко бъзици съм отнесъл на тема "малкото дяволче"!
Посмяхме се още малко и накрая настъпи тишина. Нощните звуци изпълниха въздуха, а растенията утихнаха.
Умората започна да ме надвива и очите ми сякаш сами започнаха да се затварят.
Бях твърде изморена, за да мисля за каквото и да е.
Въпреки това една част от ума ми винаги беше със семейството ми. С Кръга.
Надявах се някога отново да успея да ги видя.

Изолт
Зед се излекува. С мъка, но се излекува.
В момента и тримата седяхме около един накладен набързо огън.
Всички мълчахме, страхувайки се да нарушим тишината. Да не спукаме балона, който ни предпазваше от суровата реалност. Но не бяхме напълно изолирани от нея. Къркорещите ни стомаси болезнено ни напомняха в какво положение сме. Гладни, жадни и изгубени.
Ние нямахме нищо. Бяхме сами.
- Батко - обади се детски глас. - Гладна съм.
Зед се усмихна уморено на сестра си.
- И аз, Олив. Но сега нямаме нищо за ядене.
Тя прегърна коленете си и се загледа тъжно в огъня.
Това ми дойде в повече. Не можех да гледам как едно невинно момиченце гладува. Не и ако можех
да направя нещо.
Рязко се изправих и те вдигнаха погледи към мен.
- Изолт? - каза Зед, а в очите му се четеше безмълвен въпрос.
Аз се обърнах с гръб към тях и казах:
- След половин час ще има за ядене.
И закрачих към тъмната, непозната гора.
Но аз не се страхувах от мрака. Той трябваше да се бои от мен.

***

Ловувах.
Със сенките.
За пръв път от години.
Бях хванала един див заек. Сенчести остриета го одраха, а Зед го изпече на огъня. Имаше талант за колинарство, признавам му го.
В момента се бяхме нахвърлили на месото, все едно не сме яли цяла вечност. И на мен наистина ми се струваше така.
Когато и тримата приключихме установих, че пелерината ми е нацапана с кръв. Нищо, и без това беше избеляла и скъсана.
Ръцете и устата ми бяха мазни и аз реших,че щом ще я махам няма смисъл да я пазя.
Свалих я и се почистих колкото можах. Казах на Зед и Оливия, че могат да се избършат с нея, когато се нахранят.
Огледах дали по дрехите ми няма петна от кръв. Носех черна туника, кожени панталони във същия цвят и един семпъл кинжал. За всеки случай. Не се знаеше кога сенките ще излязат извън контрол и ще се наложи да се оправям сама.
Погледнах Олив, която тъкмо си бършеше устата в пелерината ми.
Имаше сенщки под очите, очите й бяха уморени. Дрехите й - мръсни и прокъсани на места.
Зед не беше в много по-добро състояние. Неговите сенки бяха дори по-дълбоки, а лицето по-бледо. Сивата му тениска беше напоена с кръв.
Нямаше да издържим дълго във дивото. Само с дрехите на гърба си и надежда в сърцата не ставаше. А и не бях убедена, че имаме второто.
Спешно трябваше да да се върнем в цивилизацията.
Но как? Нямаше никой, в който да имаме пълно доверие.
Освен...
- Знам къде да отидем - казах от нищото.
Те ме погледнаха въпросително.
- Пазителите. Те ще приемат всеки магьосник. Особено Кръга.
Оливия погледна притеснено по-големия си брат.
- Батко...
Той поклати глава и тя си замълча, но все още бе притеснена.
Присвихочи срещу тях и попитах с обичайния си, студен тон:
- Има ли проблем?
- Не - отрече Зед и се загледа в догарящия огън. - Няма.
Не бях напълно сигурна в отговора му, но не ми беше до спорове с него.
- Хайде да спим - казах. - Щом станем, тръгваме. Знам къде имат база наблизо.
И тримата легнахме на земята без дори да си кажем лека нощ. Бяхме прекалено уморени за това.
Заспах, донякъде успокоена от мисълта че имаме някакъв план.

(980 думи)