Неотрална Гл. Т.

Някъде по бреговете на Индия
Той се чудеше как нещата се объркаха толкова много.
Гледаше сините води на морето пред себе си и се питаше дали е можел да направи нещо. Да помогне. Да го предоврати. Все същите въпроси, които си задаваше от десетилетия.
Вътрешният му мир така и не се превърна в истинско спокойствие. Само една залъгалка, сламка, за която да се хване, илюзия, която да го облекчи.
Той погледна ръцете си, дългите сбръчкани пръсти. И макар тъмната си кожа, той можеже да види сините си вени.
Неволно се запита, нещо, което правеше прекалено често напоследък, как ли се казваше. Не помнеше името си. То беше загубено в бездна от спомени и мъки, от едни неясни чувства, които му подсказваха какво става с Кръга.
Харесваше му да се нарича Шива. Това беше единственото му връзка със страната, където е роден. Страна, на която вече не принадлежеше. Той не принадлежеше на никоя страна повече, отдавна беше загубил мястото си на тази земя. Шива копнееше да се прибере у дома, да види място, което никога не бе зървал и чието име дори не знаеше.
Искаше го. Толкова отчаяно го искаше, дори по-отчаяно от колкото в младостта си.
Шива си припомни далечните пътувания с остналите номера, в опит да се съберат целия Кръг. Бяха пътували из всички страни на Европа, някой части на Азия. Бяха видели толкова много, бяха преживели толкава много. Бяха изживели своите влюбвания, своите раздели, своите разбити сърца.
Шива отново погледна ръцете си, краката, които го боляха, сбръчканата кожа, камъка, на който седеше.
Онези времена бяха отдавна отминали. Те всички бяха мъртви, едва успели да стигнат 20 години. А после се бяха преродили отново. Шива беше възрастен, но не можеше да понесе всичката тази смърт, всичката тази болка. Така и не се зае да издирва преродените си приятели. Защото те вече нямаше да са те. Щяха да бъдат бебета, с разлечни имена, различни животи. И без спомени за него.
Но после като усети какво се случва с тях, изпита дълбока вина, че не беше тръгнал да ги търси.
Те доживяха да станат истински възрастни, да имат деца. Само че така и не се потърсиха. Бяха разединени, половината не знаеха какво представляват, а другата си имаха свои собствени проблеми. Войните на смъртта ги намериха. Избиха половината, нищо не подозиращите, които така и не се бяха осмелили да последват чувството в гърдите си, което им шепнеше, че някъде навън има повече и те трябва да го открият. Другите им костваха повече усилия, най-вече защото имаше и в собствените им редици.
Но сегашното поколение... о, те бяха друга история. При тях имаше нещо различно. Нещо се беше променило. Шива не знаеше какво точно, нито кога, но то беше хубаво. То даваше надежда, че може би, само може би, те ще успеят, най-сетне някой ще успее...
Шива си пое рязко въздух.
Ето го пак. Онова лошо чувство, лошо, много лошо. Нещо с Кръга, те бяха наранени, те бяха...
Шива стисна юмруци и опита да овладее емоциите си, да помисли. Те бяха далече, много далеч от него. В друг континент вероятно, може би някоя от Америките. Той бавно се изправи и се почувства като стареца, който е всъщност. На колко ли години беше...?
Шива обърна поглед към морето за последен път и се усмихна. Щеше да му липсва, но го беше гледал твърде дълго и твърде много години.
Време беше да издири приятелите си.

Центъра на Пекин
Жулиет имаше нужда от работа.
Проблемът беше, че като една шестндесет годишна, която иска да работи просто за да убие времето, възможностите й бяха силно ограничени.
Тя скиташе по препълнените улици, внимавайки да не се блъсне в някого.
Езикът също беше ограничение, продължаваше да разсъждава тя. И то голямо.
Тя бе идвала тук няколко лета и от време на време през коледната ваканция, но само за две седмици, най-много месец, колкото да види баща си. Но така и не бе успяла да научи езика както трябва, беше запаметила само най-простите думи и изрази като "Здравей", "Как си?", "Обичам те" и още няколко думи от рода на "котка", "куче", "къща", "семейство" и тем подобни. Но това бяха просто някакви звуци, които с часове се беше упражнявала да изговаря пред огледалото у дома за да впечатли баща си. Когото му ги бе казала, в очите му беше светнала гордост и се беше хвалил с нея седмици наред. Но Жулиет знаеше, че това беше едно голямо нищо. Нищо в сравнение с езиците, които баща й знаеше. Той беше китаец, знаещ родния си език до абсолютно съвършенство. Беше научил също и френски, английски, руски, а сега бе захванал да учи японски защото... защо не?
Самата Жулиет не беше наследила дарбата му за учене на езици. Нейният роден език беше френският, езикът на майка й и страната където беше родена и където живееше - Франция. И въпреки това още изкарваше средни оценки на тестовете по френски. Учеше и английски и това беше език, който й служеше добре в социалните мрежи и който беше единствения й шанс да размени по някоя и друга думи с гаджетата на баща си (само понякога се случваше да знаят френски). Всеки път когато му идваше на гости той беше с различни красиви хора. Мъже или жени, със скучни сиви костюми или ярки екстравагантни дрехи, с войнишки прически или дълги разчорлени коси, много дискретни спрямо отношенията им или целуващи се на публични места. Баща й излезеше с когото му падне. Или поне така си бе мислела в началото. Всички хора винаги бяха безкрайно мили с нея. Някой напрво се разтопяваха когато я видеха, особено когато беше малка, други бяха по-сковани (но повечето бяха просто срамежливи, не враждебни), а имаше и трети тип, с който се бе сблъсквала само веднъж. Беше една жена, държаща се с нея по странен начин, който по онова време не й беше познат. По-късно осъзна какво беше това - снисхождение. Може би дори мъничко отвръщание. Когато баща й видя това, красивата блондинка веднага беше изгонена от апартамента му. Тогаво на Жулиет й дожаля за нея и го помоли да не й се сърди. Тогова баща й каза, че никой не може да се отнаса така с малкото му момиченце. По-късно, когато се замисли за това, Жулиет осъзна, че единственият стандарт, който баща й имаше към всичките си партньори, бе да са добри с нея. За някой това беше нужно да се напомни, а други се влюбваха в нея от пръв поглед. В момента той беше с една висока жена, симпатична брюнетка, което беше искрено мила с нея. Тя имаше син. Жулиет признаваше, че е сладък. Беше висок, тъмнокос и даже имаха едно общо нещо - той също беше смесена кръв между европейка и китаец. Проблемът? Беше задник. Едва я поглеждаше и дори не се беше здрависал с нея, когато се запазнаха. Майка й би казала, че не е достоен за нея. Жулиет почти се усмихна и тогава се замисли какво ли прави майка й. Тя беше заминала на почивка на Бахамите малко след като баща й я беше взел Париж. Надяваше се, че там ще може да си почине както трябва от всички онези адвокатски документи, с които се беше заринала.
Момичето секна потока си от мисли. Точно в момента нямаше време да се тревоже за това.
Работа. Тя си търсеше работа.
Жулиет опита да се съсредоточи. Наистина опита. Но просто не можеше. Не беше заради шумния град. Не беше и заради мислите за баща й, майка й или онзи задник.
Не, нещо я човъркаше от няколко дни. Но не знаеше какво. Имаше едно тъпо чувство, нещо, което сякаш я викаше, но тя беше прекалено далеч за да го чуе.
Жулиет поклати глава в опит да проясни мислите си. Не се получи.
За това просто продължи разсеяно да оглежда улиците на Пекин, докато хората продължаваха да минават покрай нея и да се занимават със собствените си животи.
Жулиет потърка гърдите си, но лошото чувство така и не я напусна.

▪  ▪  ▪  ▪  ▪  ▪  ▪  ▪  ▪  ▪  ▪  ▪

(На изображението са Шива и Жулиет)

Здравейте! Искам да се извиня за забавянето!!! Просто wattpad ми изтри половината глава и ми отне време да я напиша отново :')