Изолт
Събудих се от кошмара чак когато слънцето докосна лицето ми.
Когато отворих очи имах чувството, че още сънувам.
Света ми се струваше толкова нереален и чужд.
Но когато видях спящите лица на спътниците си и усетих твърдата земя, на която спах през ноща, се върнах в реалността.
Отърсих се от остатъците от спомена-сън и се изправих на крака.
Осъзнах, че докато спим губим от светлината на деня, която беше неимоверно ценна за нас.
- Ставайте! - извиках им и разтърсих Зед, а после и Оливия.
Момчето скочи като ужилено и се огледа наоколо, готов за опасността.
Не му обърнах внимание, а продължих да тръскам Олив.
Най-накрая тя леко отвори очи и премигна няколко пъти. Започна да се надига и когато се уверих, че няма да заспи отново, спрях.
- Трябва да тръгваме.
С неохота, те се надигнаха.
Понеже нямахме провизии, които да събираме (освен мръсната ми мантия), тръгнахме бързо.
И на двамата още им се спеше, но поне Зед бе нащрек въпреки това, докато Оливия едва си държеше очите отворени.
Докато вървяхме през калта и опадалите клони, болезнено усещах липсата на хигиена. Каквато и да е хигиена.
И тримата не се бяхме къпали от поне четири дни. Дрехите полепваха по мен и се превръщаха в гадна втора кожа. Миришехме на пот. Дрехите и косите ни бяха мръсни, защото бяхме заспали направо на земята от умора. Исках да си измия зъбите или поне да си изплакна устата.
Не изрекох тези оплаквания на глас, разбира се, но нямаше и нужда.
Бях сигурна, че спътниците ми изпитват същото.
Вървяхме часове наред, през гората, която за наша радост не беше много гъста. Само един път си позволихме да спрем и то просто защото се бяхме натъкнали на някакво жалко езерце, което бе по-скоро локва, но не ни пукаше особено. Не можахме да се изкъпем, но поне се изплакнихме както трябва.
Докато газахме през едни упорити гъсталаци, се сетих, че отново изникна проблема с храната. Щяхме да стигнем до базата на Пазителите след още дни ходене, дори и да тичаме през цялото време. А ние и без това не бяхме способни да го направим, дори и да искахме.
Имаше един рискован начин, който не исках да използвам, но...
Отлично знаех, че сме неспособни да оцелеем в дивата гора напълно сами. Дори нямахме провизии.
Така че се налагаше час по-скоро да стигнем до Пазителите.
Рязко се заковах на място и Оливия едва не се блъсна в мен.
Обърнах се към тях и казах:
- Има един начин да стигнем по-бързо.
Зед ме погледна въпросително, но си личеше, че едва възприема думите ми. Въпреки, че бе спал цяла нощ, той беше уморен, схванат от спането на земята и измъчван от кошмари.
- Как? - попита просто.
- Аз мога да ни заведа до там. Но ще изхабя много енергия и има вероятност да припадна.
Не споменах, че може да умра. Не беше нужно. Това си беше мой проблем, който можех да реша и без тяхната помощ.
- Сигурна ли си? - попита ме той, но си личеше че се надява да съм.
Кимнах и подадох двете си ръце към тях.
- Дръжте се здраво и за нищо на света не се пускайте - казах им сериозно.
Те явно разбраха колко е важно това, защото стиснаха силно ръцете ми.
Затворих очи и ги повиках.
Мрак и сенки докоснаха гърба ми, плъзнаха по пръстите ми и погалиха лицето ми.
Дадох им свободата да направят същото със Зед и Оливия.
Щом усетиха намеренията ми, какво искам да направя... ни погълнаха.
Погълнаха ни и започнахме да пътуваме през злоба и кошари, отчаяние и спомени.
Някой бяха мой. Други бяха на Зед. А трети на Олив.
Видяхме страховете си, желанията си, нашия егоизъм. Предателството, което сме изпитали и причинили. Таени тайни и обиди, скрити чуства, все лоши, излязоха наяве.
Препътувахме през мрака на сенките, чак до базата на Пазителите.
Те ни изхвърлиха в един храст, който за наша радост, беше малинов.
Щом и последната сянка се отдръпна от кожата ни....

***

... забравихме всичко, което сме видели и чули.
Дишах тежко и неравно, сякаш съм пробягала цял маратон.
Не можех да видя дали сенките са ни отвели където исках или просто са яли от страха, който им поднесохме на сребърен поднос.
Имаше само мрака, мрак, мрак.
Той отново ме погълна.
Точно както в съня ми.
Единствената разлика беше, че сега се случва наистина. И няма слънчева светлина, която да ме спаси.

Неутрална Гл. Т.
Момичето с русите къдрици вървеше между началните празни килии. Не след дълго започна да навлиза в отделението, което бе почти пълно с магьосници. Всички до един бяха пребити и омаломощени.
Тя се стараеше да не поглежда към никоя килия, най-вече защото искаше да избегне очите на затворниците.
Защото те бяха толкова горящи, интензивни и гневни, че я приковаваха на място. В тях ясно можеше да види за какво чудовище я мислят, обвиняваха я, съдеха я. И най-лошото - мразеха я от дъното на душата си.
Но имаше случай, когато е било още по-зле. Няколко пъти бе зървала спокойни погледи. Не, не спокойни. Празни. Бездушни. Пълни с отчаяние и примирение. Те я съдеха още по-жестоко.
Тя стисна ръцете си в юмруци.
Продължи да крачи с поглед, забит право напред.
Вървеше почти безшумно, стараеше се да не привлича погледите на другите Войни. Нарочно се беше облякла в черно точно за тази цел.
Само че те не й обърнаха внимание. За тях тя беше поредния сержант пратен от еди-кой-си да му върши книжовната работа, която тук се смяташе за "мръсна".
Русокосото момиче мина необезпокоявано през няколко отделения, докато не стигна целта си.
Там вече я спряха.
- По каква работа си тук? - попита един от мъжете, които пазеха на входа.
- Оливър ме изпрати да им предам съобщение - отговори безизразно.
Войните се почудиха малко дали е редно да пускат едно момиче при най-опасните затворници, но ако заповедта идваше от Оливър...
Те й отвориха вратата.
Тя пристъпи в сумрачната стая и десетина погледа се впиха в нея.
Тези очи бяха различни. В тях нямаше омраза, осъждане или примирение. Те бяха изпълнени с решимост. И смелост. И болка. И тъга. И още решимост.
Да, това определено беше Кръга.
Когато чу стоманената врата да се затваря зад нея, тя проговори.
- Здравейте. Аз съм Лиз-Бет. Тук съм, за да измислим план за бягството ви.

(1037 думи)