Не можех да повярвам на очите си.
В стоманената врата имаше дупка. Меко казано.
Голямата част от нея напълно липсваше, разкривайки, че стената е поне 10 сантиметра дебела.
Всички останаха замръзнали за момент, втрешени от случилото се.
Освен Циан. Той се обърна към мен, грабна веригите близо до китките ми и ги разтопи. Разтопи ги!

От тях останаха само куп безполезни синджири, който издранчаха на земятя пред мен.
Погледнах го с широко отворени очи.
- Бягай! Аз ще освободя останалите
Кимнах, вярвайки че ще го направи. Хукнах с всички сили към току що направената дупка.
Бях точно пред нея, когато чух писък. Бързо се обърнах и видях че Циан е повален на земята, а Сара, която се опитваше да му помогне, беше сграбчена в гръб от един Войн. И идваха още.
- Бягай! - извика ми Циан.
Щом обаче го направи всички забелязаха, че съм извън строя.
- Ариана, бягай! - изкрещя Шейн. - Моля те!
Срещнах изумително сините му очи, които ме умоляваха да го направя.
Останалите, хванати от Войни на смъртта, започнаха да крещят същото, опитвайки се да се освободят. Бяха с дрезгави от писъци гласове.
Огледах приятелите си, моето семейство, как се борят с два пъти по-едри мъже от тях, само за да ми спечелят време.
Погледнах Циан, който се гърчеше в ръцете на един Войн. Той бълваше огън на три метра във въздуха и се опитваше да изгори държащия го човек.
Нямаше да позволя жертвата му да е била напразна. Да понася жестокостите на Оливър за едното нищо.
Ще се върна обещах си мислено. Щях да се върна и да отмъстя. За всичко.

***

Бягах.
Бягах колкото ми крака държат. Клоните на дърветата ме дразкаха, корените ме спъваха, но не ми пукаше. Трябваше да се махна колкото може по далеч. Да намеря другите. Да освободим останалите. Да отмъстим на онези копелета за всичко, което са напарвили. За болката, която ни причиниха.
Луната бе пълна и осветяваше пътя ми. Сякаш искаше да ми помогне.
Не знам колко време съм бягала, но чак когато усетих че оставам без дъх и краката ми се подгънаха, спрях. Седнах на земята и поех жадно въздух.
Оковите още бяха около китките ми и спираха магията ми. Чувствах ги като някакви гривни, които все повече и повече се затягаха около ръцете ми.
Легнах по гръб, направо на земята, без да ме интересува какво има на нея. Вече не ми пукаше.
Загледах се в луната и си спомних за Оливия. Малкото русо момиченце, което намерихме във Вегас, заедно с брат ѝ Зед и Хари.
До колкото си спомнях намушкаха Зед в корема. А Хари се хвърли към тях... Дано е успял да ги измъкне.
Загледана в луната и чувствайки се повече от изтощена, си позволих да заспя.

Джеймс
Имаше някава суматоха на двора, която разсея мъжът, който държеше веригите ми. Само толкова ми трябваше.
Ударих го с лакът в лицето, целейки се в слепоочието и го препънах. Той падна тежко на земята и аз се обърнах светкавично. Когато се уверих, че е в безсъзнание, го претърсих и взех двата ножа от кръста му се затичах към двора.
Когато излязох навън останах замръзнал за момент.
В стената имаше една огромана част, която беше изгорена. Буквално. Можеше да се види разтопения метал, пушека издигащ си от нея...
Огледах какво става наоколо. Голяма част от Кръга бяха хванати от Войни и викаха на някой да бяга. Изглежда този някой най-после изпълни заповедите им и те се успокоиха малко, но не спряха да се борят.
Набързо огледах цялия двор и видях този, който ми трябваше.
Тръгнах към него. Много непознати Войни, които вероятно бяха подкупени и следователно предатели, опиваха да ме спрат, но не случайно бях Предводител на Войните на смъртта.
Може и да бях получил поста наследствено, но никога не биха допуснали слабак да поеме властта. Доказах се като достоен.
От както се научих да ходя се упражнявах в боя с всякакви оръжия. Когато бях на четири сериозно се захванах да уча изкуството на ножа, кинжалите и камите.
Бях като вихрушка от ярост и метал, оставях тела след себе си, без да се интересувам дали са мъртви или просто осакатени. Само взимах малките остри предмети от тях и ги хвърлях надалече.
Не изпусках от поглед чичо Оливър.
Той нямаше право да управлява. Не носеше кръвта на Харис в себе си.
Просто бе омъжил сестра си за водача, за да може да има повече власт.
Но аз знаех, че мама и татко наистина са се обичали. Спомнях си как се гледаха. Можех да го твърдя със сигурност.
Когато бях съвсем близо, на крачка разстояние, готов да забия нож в гърба му, както той постъпи с истинските Войни и мен...
И тогова, точно преди да забия ножа, някой ме повали на земята и опря кама в гърлото ми.

Край на 1-ва книга от поредицата „Светлина и мрак"

(994 думи)

Дата на публикуване:
10 август, 2017