Лин
Сестрата на Себ имаше същите очи като него. Като нажежен метал.
Само че сега те бяха широко отворени и пълни със страх и сълзи. Оглеждаха всичко наоколо с благоговение, каквото не бях виждала у някого. Сякаш околната среда беше най-изумителното нещо на света. А после погледна Себ и всички останали.
- Не умирате - прошепна.
Една плаха усмивка се настани на устните ѝ тя погледна Себ.
Той се усмихваше широко докато гледаше сестра си.
Чуха се множество стъпки и Каролайн, следвана от Ариана и Шейн, се показа от гората.
Тя бързо огледа цялата опстановка. Спря зеления си поглед на Настасия. А после погледна и Себ.
- Това ли е тя?
Никой не ѝ отговори. Нямаше нужда.
Приятеля ми прегърна сестра си още по-силно, сякаш някой щеше да му я открадне.
- Да не би да ти е роднина? - обърна се водачката към повелителя на светлината.
Не беше трудно да се досетиш, че във вените им тече една кръв. Косите им бяха еднакво черно-кафяви, очите, костната структура... Мамка му, дори имаха еднаква височина! Можи би Себ я надминаваше с няколко милиметра, но иначе бяха като две капки вода.
- Тя е близначката ми - отвърна Себ, някак... хладно.
Русата жена ахна смаяно, но бързо се овладя.
- Знае ли?
Не беше нужно да уточнява за какво питаше. За това дали знае, че е член на Кръга.
Себ доби леко тъжно изражрние. Ако не го познавах толкова добре едва ли щях да забележа, но все пак съм прекарала две, почти три, години с него.
- Не - каза несигурно.
- За какво говорите? - ненадейно се намеси новачката. - Себ, кои са тези хора? Как ме открихте? И защо?
Себ въздъхна и я погледна.
- Ния - започна внимателно. - Не откачай.
Тя го гледаше притеснено и виждах, че паниката ѝ нараства.
- Тези хора са Кръга - още една глътка въздух. - И ти си част от него.
Не вярвах, че човек може да разшири зениците си повече, но момичето успя.
- Моля! - извика и ръката ѝ се стрелна към рубина на врата ѝ. Стисна го така, все едно живота ѝ зависи от това.
- Не е нужно да ходиш с тях - побърза да обясни Себ. - Аз ще остана с теб, независимо от всичко! Ако искаш остани тук. Ще съм до теб.
Ама той...
Наистина ли щеше да...
Каролайн пончи да каже нещо, но се отказа.
Почуствах една огромна буца на гърлото си, която не можах да преглътна и с цялата сила на волята си.
- Себ - обади се Чейз и пристъпи напред. Опитваше да го скрие, но по гласа му личеше, че е наранен. - Ами ние? - посочи себе си и мен. - Ако тя не иска да тръгне с нас, ще ни изоставиш?
Себ стисна челюст, но не отвърна нищо.
В мен започна да се трупа гняв. Една топка от гняв, болка и разочарование.
- Себастиян - казах студено и пристъпих напред. - Нима ние не означаваме нищо за теб?
- Знаеш, че не е...
- Ще ни зарежеш - прекъснах го - и ще забравиш всичко, което преживяхме просто така!?
Топката започна да си пробива път навън.
Себ отклони поглед.
- Ще забравиш през какво преминахме, за да се доберем до тук!? - не осъзнах кога съм започнала да крещя. - Използва ни, за да се върнеш при скъпата си сестричка!?
Щеше да възрази, но аз не му позволих.
- Да ти напомня ли, че ако не бяхме аз и Чейз ти щеше да умреш в онази бензиностанция!?
Очите на Себ се разшириха и той залитна назад, сякаш го бях ударила.
- Лин! -  чух възклицанието на Чейз.
Топката излезе навън и отцели Себ по най-слабото място. Знаех, че щеше да го заболи по-малко ако го бях ударила с камших.
В огнените му очи блесна гняв и известно количество болка.
- Ами да ме бяхте оставили тогава! - извика в отговор.
Забелязах, че е на ръба да рухне.
Затова му обърнах гръб и просто закрачих нанякъде, надалеч от момчето, което бях започнал да приемам за свой брат.

Хари
След като Лин си тръгна Чейз гледа още няколко секунди Себ и отиде да догони момичето.
Нямах идея за какво говореха, но Себ имаше лице от камък.
Него не го познавах. Къде бе отишло забавното момче, което ми говореше за чистата светлина? Приятелят ми.
Виждах обаче, че Лин го бе засегнала дълбоко.
Трябваше да призная, че се почувствах... неприятно от думите на Себ, че ще остане със сестра си.
Беше ясно, че момичето не иска да ходи никъде, а ние трябва да продължим.
Но въпреки това го разбирах. Ако аз бях на негово място, щях да постъпя по същия начин.
Все пак да откриеш сестра си, която мислиш за мъртва, си беше много разтърсващо.
За миг срещнах погледа си с този на Себ и там видях всичко, което ми трябваше.
Той не ни изоставяше. Не му бяхме безразлични. Просто искаше да подкрепи сестра си.

Себастиян
- Какви са силите ти? - обърна се Каролайн към Ния.
Тя се сви в мен и тихо отговори:
- Убивам с поглед.
Младата жена кимна.
- Ти си номер 17 - пое си дъх. - Чуй ме сега. Може да дойдеш и заедно с нас да търсим останалите...
- Може ли да поговоря с брат си за минута? - прекъсна я сестра ми.
Каролайн премигна, изненадана от рязкото прекъсване.
- Да, разбира се - каза неохотно.
Ние се отдалечихме, така че никой да не ни чува, и тя каза:
- Себ, преди да отговаря на русата жена искам да знаеш нещо - накрая гласът ѝ потрепери.
- Ния - казах нежно и се опитах да я прегърна, но тя ме избута.
- Трябва да знаеш - пое си дълбоко дъх, а очите ѝ отново се напълниха със сълзи и тя ги стисна. - Аз убих родителите ни.
Цялото ѝ тяло затрепери и
Аз я прегърнах и започнах да я успокоявам.
Обзе ме изпепеляващ гняв. Но не към Ния. А към тях.
Онези чудовища, които бяха стоварили такава тежка вина върху едно 13-годишно момиче.
Войните на Смъртта бяха нападнали имението ни точно по времето на партито за рождения ни ден. Там бяха всички роднини. Всички. Лели, чичовци, баби, дядовци, братовчеди... Цялата рода.
Първо изчакаха огъня да се разпространи.
А после настана клане.
Първо убиха възрастните. За тях знам със сигурност. Прерязаха им гърлата пред погледите на всички.
А за останалите имах малка надежда, че са успели да избягат. Щом аз и Ния сме живи.
Докато къщата се рушеше и всичко гореше, бях видял как един едър Войн избутва родителите ми пред Ния. А рубина лежеше на няколко метра от нея.
- Ти не си виновна - казах, като се стараех да звуча успокоително.
- Как да не съм! - възкликна и се отдръпна от прегръдката, поглеждайки ме в очите.
- Не стана така, както си мислиш - казах. Разказах ѝ какво съм видял. За онзи мъж, който нарочно ги бе избутал.
Ния просто ме гледаше с празен поглед.
- А какво стана с онзи... Войн?
Май ѝ се искаше да каже нещо друго накрая.
- Не знам - признах. - Но ако някой ден отново го срещна...
Погледнах я право в очите. - ... ще го убия.