Ариана
Качихме се в буса, но не потеглихме.
Разказаха на мен и Уил какво се случи. Очаквах Зед да е уморен, но той сякаш сияеше. Явно това да използва слънцето само го подсилваше. Беше като батерия.
- Когато ги открих не усетих само тях - обясни Уил. - Усетих и емоциите им. Имаше много болка и страдание.
Лицето му се згърчи и потърка гърдите си. Изглеждаше така все едно самия него го боли.
Внезапно изпитах силно съчувствие към него. Усетил е толкова много чуства и то все лоши и негативни.
- Мисля - каза Каролайн, - че и двамата трябва да си починете. Трябва да отидем в най-близкия град и...
- Не! - извика сивоочкото.
Погледнах го слисано. И не само аз. Всички запремигаха насреща му.
Обикновено Уил беше толкова сдържан и студен. Винаги бе мълчалив и не показваше емоция, държеше се разумно и знаеше как да се справи със ситуацията.
Това избухване напълно противоречеше на характера му.
- Не можем! Има толкова много, които ни чакат, които страдат! Не може да ходим от град на град и да търсим когото ни падне! Това ще отнеме седмици, дори месеци!
- А какво да правим? - бавно попита Лена, която се бе изтръгнала от шока, поне частично.
- Ехо! - чу се весел глас. - Нали за това съм тук!
Обърнах се към Хари. Той се бе потпрял на стената и ни гледаше развеселено.
- Аз съм полу-демон, забравихте ли? Моята специалност е телепортацията. Мога да ни пренеса тук и там.
- На какво растояние? - попита Ядар.
Момчето сви рамене.
- Ако съм отпочинал и не съм ранен, може да е навсякъде в континента.
- Добре тогава - каза Уил. - Отиваме в Канада.
- Канада? - възкликна Шейн. - Отново?
- Този човек се намира приблизително в източната част. Ние бяхме в западното крайбрежие.
Каролайн въздъхна тежко.
- Ще караме с това докато не стигнем гора. После го оставяме.
Без много суетене всички се настанихме по седалките и буса потегли, с Диего зад волана.
По едно време се унесох и заспах.

Бях насред долина. Миришеше силно на нещо металическо.  Кръв. Навсякъде имаше безжизнени тела, окървавени мечове и брони. А най-ужасното от цялата гледка бе че долината се простираше напред, напред, чак до хоризонта. До където погледа ти стигне имаше тела. На млади и стари, на мъже и жени. На деца. Отстъпих назад, стъписана от целия този ужас и погром. Но се спънъх в едно тяло и паднах върху други. Изпищях. И продължавах да крещя, докато не чувах нищо друго освен оглушителния крясък.

Събудих се рязко. Огледах се наоколо. Навън беше нощ. Бях заспала в прегръдките на Шейн. Всички други спяха освен шофьора и аз. Сега караше Волфанг.
Вдишах и издишах дълбоко. Радвам се, че съм пищяла само в съня, а не наистина. Точно сега последното, от което имах нужда бе куп загрижени и любопитни погледи.

Евридика
Слушах гласовете на цветята и дърветата, които минаваха през главата ми.
Различните видове не можеха да общуват с други, освен със себеподобните си. Затова имаше такива като мен. Само чрез нас можеха да си говорят.
Винаги са ни наричали повелители на природата. По-скоро тя повеляваше нас.
Понякога дочувах и интересни неща. Минуса беше, че главата ти е като стая за среща с приятели. Беше толкова шумно, че не можех да чуя собствените си мисли.
Внезапно автобуса се обърна и всички се събудиха, разтърсени от рязката смяна на посоката.
Отворих очи и през предното стъкло видях три човешки силуета. Всички ги видяха.
Всички наискочихме от превозното средство. В Лас Вегас бяхме обяснили на Ариана как действаме в подобни ситуации. Само Уил щеше да остане, за да пази и да обясни на Хари, Зед и Оливия какво става.
Обградихме фигурите в кръг, така че да нямат път за бягство.
Повя силен вятър, предизвикан от Диего. Зад гърбовете ни пламна буен огън, който не позволяваше нито на нас, нито на тях да излезем. Изолт обви всичко в тъмнина. Ядар се превърна в тигър и започна да се приближава към тях бавно и заплашително. Онези подскочиха при вида му и за отстъпваха назад. Но почти веднага се зблъскаха с Циан и светещите му драконови очи. Тъмнината ги правеше още по-ярки и плашещи. Отскочиха и от него. Шейн изникна от третата им страна разперил красивите си ангелски криле. Силуетите заотстъпваха на единствената им възможна страна. Но пътя им беше препречен от Изолт, цялата в черно и зла усмивка.
Тук идваше и моят ред.
Докато те бяха разсеяни от четирима врагове, аз спуснах няколко корена към тях. Те се овиха около телата им като лозя. Нямаха време да реагират. Бяха обездвижени.

Чейс
Боже мой, тези хора имат страхотна организация!
Само за няколко минути вече бяхме обездвижени и в капан.
До мен Себастиян продължаваше да се бори. Лин от друга страна стоеше мирно и си пазеше силите за нещо по-важно.
Когато се увериха, че не можем да мръднем кимнаха на зловещото момиче и тъмнината се отдръпна. Пламъците стихнаха и сега хвърляха мека светлина, колкото да не тъмно. Тигъра се превърна в млад, брадат мъж, русото момче си прибра крилете, а онова с очите също придоби по-нормален вид.
Висока руса жена пристъпи към нас, на години горе-долу колкото мъжа. Виждах очертанията на още хора, но те не се показаха.
- Кои сте вие? - попита.
Последва тишина, в която се чуваше само припукването на огъня.
Жената въздъхна разочарованието.
- Не ми се искаше да го права, но ще се наложи ако не ни съдействате.
Още една пауза.
Жената въздъхна разочарованието.
- Уил! - извика. - Трябва ни помоща ти.
От буса слезе сравнително слабо момче, но на тази светлина не можех да видя чертите му.
Изведнъж се закова на място и се вторачи в мен.
- Каролин - каза тихо. Явно името на жената. - Той е един от нас - каза и ме посочи.