Смразяващият, пролетен въздух профуча из коридора, досущ като снежна виелица насред разразяваща се зимна буря. Вцепенените силуети на четиримата младежи така и не помръдваха, а съвкупното биене на сърцата им наподобяваше на звука, идващ от церемониален тъпан - със същата честота и също толкова лесно доловими вибрации.

     Качулатата фигура, очертала се на фона на помръкващото планинско небе, вече обагрено в тъмнолилави и кралско-сини нюанси, също не помръдваше. Човекът, съществото, беше огромен, като същинска върлина, и заемаше голяма част от ширината, и височината на зейналата порта, до която Денислав се насилваше да си придаде най - студенокръвното, и непроницаемо изражение. Стряскащ беше не фактът, че въпросната фигура не се отместваше и на сантиметър, а това, че лицето му беше неразпознаваемо - покрито с черна качулка, която хвърляше дълбока сянка върху него. Отвъд чернилото сякаш не съществуваше нищо.

— Можем ли да Ви помогнем? – продума с равен тон Денис, въпреки че гласът му издайнически потрепна. Дланта му все така лежеше здраво стиснала кълбовидната дръжка на вратата, а силно изпъкналите му вени, простиращи се по протежението на почти цялата му ръка, пулсираха от напрежение. Ако мистериозната фигурата понечеше да предприеме някое по - рязко движение, студентът от НСА първо щеше да удря и чак тогава да пита.

В далечния край на коридора, момичетата и Никола наблюдаваха предпазливо разиграващата се сценка. Кафявокосият младеж инстинктивно побутна двете си приятелки зад слабото си тяло, макар че едва ли това му действие щеше да ги предпази, но им проправяше по - лесен път за евентуално бягство, ако нещата загрубеят. Черната котка, Ноара, също се придвижваше в синхрон с момичетата. Въпреки че Никола никога не се е славил със силни мускули и добра кординация, младият мъж разполагаше със завидна смелост, при това - в огромни количества. Знаеше, че няма голям шанс да победи в един чисто хипотетичен сблъсък, но това никога не го е спирало да се хвърли в такъв, ако на карта бе заложено благосъстоянието на близките му. А въпросният случай беше един от тези.

Когато странникът повдигна бавно ръце към забуленото си лице, момчетата се наежиха и едва не му налетяха, но щом до слуха им достигна гърленият смях на непозантия срещу тях, се въздържаха, с видна изненада, изписана върху лицата им. Качулката падна леко от главата на един огромен и страховит мъж, установиха всички присъстващи, който повече приличаше на мечка, отколкото на човешко същество. Черната му разрошена коса се сливаше с дългата му брада в същия цвят, а на фона на загорялото му лице изпъкваха два въглена, служещи за очи. Нечовешката му фигура се заливаше от смях, а в пълен контраст с него, групата от приятели се споглеждаше в недоумение.

     — Трябваше да се видите отсрани. Лицата ви станаха като бели платна, а очите ви - ей такива! – проговори със стържещ глас мъжът и продължи да се смее все така гръмко. Денислав се обърна от мястото си с лице към Никола и повдигна вежди въпросително - чакаше по - интелигентния от двама им да измисли някаква ответна реакция, за да не продължават да гледат с празни погледи и скришно треперещи ръце.

     — Простете, а Вие сте? – разбрал намека, студентът по българска филология отсече с равен и непоклатим тон.

     — Добре дошли в хижа "Душа", втората подред в импровизираното ни селище – отговори исполинът, докато изтупваше ръце и промушваше тялото си отвъд прикрехнатата врата, която се оказа твърде ниска, за да може масивоното му тяло да премине безпрепятствано. – Аз съм собственикът на това скромно ограждение - Христо Стоянов, приятно ми е да ви видя тук. Изглеждате свестни младежи, но въпреки това дойдох да ви дам известни насоки и да въведа няколко правила. Всички ли пристигнахте?

     След като най - сетне асимилираха изречените думи и осъзнаха кой стои пред тях, напрегнатите тела на двете момчета и двете момичета най - сетне се отпуснаха. Денислав въздъхна шумно и затвори вратата зад гърба си, докато Никола се здрависваше с господин Христо Стоянов, е, по - точно вторият разтърсваше толкова силно ръката на първия, че заплашваше да му измъкне някоя кост.

     — Да, но двама липсват – с равен глас се обади иззад Никола именно Женя. – Имам предвид, отидоха до близкото село, би трябвало вече да се връщат.

     — А, да, сборната групичка от двете хижи. Изпратих човек с тях, не се тревожете, в опитни ръце са.

     — Добро решение, като се има предвид нулевата им ориентация и липсващите им уменията да оцеляват без достъп до интернет – промърмори Ели, като се надяваше никой да не я чуе, но надеждите ѝ бяха разбити, щом всеки един от приятелите ѝ се засмя приглушено.

     — Тогава ще ги изчакам да се върнат, за да се разпишат на инструктажа. Съжалявам, ако съм ви притеснил – и с дълбок, донякъде ироничен, смях на уста, собственикът на хижата се изпрати сам, тръшвайки входната врата.

     Настани се неловка тишина, която единствено припукващите дърва в огромната, вградена камина нарушаваха. Никола, Елица, Женя и Денислав още превъртаха и преусмисляха ситуацията от преди малко, радваха се, че не се стигна до груб сблъсък, въпреки че сърцата им все така заплашваха да изскочат от гърдите им. Ноара се прокрадна от един ъгъл и набързо се втурна към стопанина си, в чийто крак се отърка, преди да поеме на разузнавателна обиколка. Елица придъвкваше устна нервно, впила нокти в ръката на най - добрия си приятел, който на свой ред потъркваше слепоочието си, докато се стремеше да навърже всичко, случило се преди малко.

     — Този наистина ми изкара ангелите – изпуфка Женя и накара всички да се засмеят, оттърсвайки се от изумлението си.

     — Вече ще заключвам веднага щом се прибера, чу ли Никола? – добави с треперещ глас Елица, като все така не откъсваше поглед от затворената входна врата.

• • •

    Час по - късно, когато тъмата беше изляла обсипаната си със сребърен брокат мастилница върху небосвода, портата на хижата се отвори с трясък и вътре връхлетяха засмените, и зачервени от студения планински въздух, Калоян и Дарина. Сладкият им глъч огласи коридора и прекъсна оживлените приказки на четиримата им приятели, които бяха разположени около масичката за кафе във всекидневната. Първа от помещението, за изненада на никого, се изстреля Елица и без да чака новодошлите да оставял торбите с покупки на земята, връхлетя върху тях.

     — Любими мои! Най - сетне! – косата ѝ покриваше изцяло лицето на момчето, а момичето беше заровило лице в сгъвката на врата на Елица.

     — Сега можеш да ни пуснеш да си поемем въздух – измърмори развеселено Калоян, докато издухваше няколко червеникави кичура от лицето си.

     Елица се подчини с негодуване, докато останалите от групата се присъединяваха към суматохата. Те бяха по - благоразумни и решиха да изчакат двамата си приятели да се оттърват от багажите и дебелите дрехи, преди да ги нападнат съвкупно. Дарина беше дребно момиче, с прекрасни извивки и две блестящи черни очи, които бяха леко прикрити зад изправен, русоляв бретон. Косата ѝ, както обикновено, бе сплетена на преметната през рамо, свободна плитка, от която се подаваха борови иглички. Обагрената ѝ в червено усмивка все така грееше на лицето ѝ дори когато се втурна да прегръща всички подред. 

     Наблюдавайки със тъмнозелени очи как изваяното ѝ тяло се отдалечаваше, Калоян бавно разкопчаваше шушлековото си яке под което се подаваше тяло на човек, прекарващ пет от седем дни във фитнес залата и водещ прекалено здравословен начин на живот. Русите му къдрици се поклащаха над дебелите му вежди, а искрена усмивка се настани на бледото му лице, щом Денислав и Никола се отдалечиха от шумните момичета, за да го приветстват.

     — Мислех си, че това никога няма да се случи повторно – продума с меден глас Калоян, описвайки кръг с ръце около всички им, след като се здрависа с двамата си приятели. – Особено пък това
– добави, спирайки се на Никола.

     — Чак такова чудо ли е? Ако знаех, щях да ви накарам да ме носите на ръце от София дотук – със смях отвърна Никола.

     — Ще ти се, кофеинов звяр такъв – обади се новодошлото момче, като го побутна по - рамото, отмествайки го с няколко сантиметра встрани, което пък предизвика смеха на Денис.

     — Да се прсъединим ли? – попита Денислав, нарамил пазарските торби и оглеждащ една бутилка с вино.

• • •

     Третият изпразнен, стъклен контейнер лежеше на барплота, а пред камината дружинката на младежите водеше оживени разговори на два фронта. Ситуацията стоеше по следния начин: най - солидно подпийнали се оказаха Женя, Дарина и Денислав, следвани от тренираните ценители на виното Елица и Никола, а единственият трезвен, за ничия изненада, беше Калоян. Докато разговорите на първите трима бяха объркани и придружени с много смях, вторите двама минаха на дълбоки философски теми, а непиещото момче се чудеше коя група му се струваше по - приятна и искрено се зарадва, когато на вратата се потропа, и разговорите стихнаха.

Всички знаеха кой се задаваше, затова дори и най - опиянените сред тях се насилиха да си придадат нормален вид, шом Калоян се втурна към вратата. До един приятелите му се изправиха и зачакаха търпеливо грамадната фигура на собственика да се присъедини към тях, но щом това се случи, и шестимата се оказаха изненадани от появата на младоликото, русокосо момиче, със сурово изражение, което вървеше до него.

— Виждам, че всички сте се събрали най - сетне – подхвана с ръмжащия си изговор Христо Стоянов. – Можем да започваме.

Скучната лекция, която бяха слушали откакто тръгнаха по училищни екскурзии, се проточи около двадесет минути и отегчи изцяло шестимата другари. Разписаха се до един на листа с проведения инструктаж и тъкмо, когато решиха че всичко е приключило, собственикът на комплекса побутна русото момиче напред и заговори отново:

— Това е дъщеря ми, Магдалена, някои от вас я познават вече – Калоян и Дарина отреагираха мигновено, кимвайки на младото момиче. – Тя ще отговаря за преходите ви в планината и за благосъстоянието на хижата, в която сте отседнали. Дотук беше моята роля в настаняването ви, а сега ви оставям в нейни ръце – и с тези думи, и едно потупване по рамото на дъщеря си, господин Стоянов напусна хижата.

— Както стана ясно, името ми е Магдалена и ще съм вашата домакиня, гид и всичко, от което имате нужда, и именно затова ще остана с вас в хижата, надявам се не е проблем – с непоклатим тон изрецетира всичко, оглеждайки всеки от гостите с преценящи, тъмнокафяви очи. Никола установи, че момичето беше привлекателно посвоему, с дълбоки очи, вълниста коса и стройна фигура, която беше покрита с бежов пуловер и черни, прилепнали панталони, които привличаха мъжкия поглед. Но точно когато сключиха поглед и Никола понечи да се усмихне, дрезгава реч привлече погледа на Магдалена:

— Сещам се за някои неща, от които се нуждая много в този момент – с котешка усмивка и опиянен глас се обади Денислав, разсмивайки всички, но не и непоклатимата госпожица срещу него.

— И ще ги получиш когато планината бъде потопена или решиш сам да си ги осигуриш – отразя тя на момента, което накара петимата приятели да я изгледат с почуда, тъй като никога никой не беше отрязвал Денис толкова безпощадно, а самият той едва не се препъна от шок. Ченето му заплашваше да удари пода всеки момент.

— Бъди джентълмен, Денис, не всяко момиче си пада по лоши момчета – сръчка го Женя подигравателно и с хълцане.

— Остави го, нека се превъплащава в Дани, но Санди едва ли ще отговори на чувствата му в този филм – добави Елица, изнервяйки Денислав още повече, но предизвиквайки сподавеното хихикане на другите. Магдалена беше извила едната си вежда предизвикателно, чакаше го да каже нещо, но спортистът просто не знаеше на кой свят се намира.

— Може би защото той е Санди, а въпросното момиче е повече Дани, отколкото Денис някога ще бъде – удари го по гърба Калоян, което накара пияното момче да загуби равновесие и да залитне напред. Изглежда най - трезвеният от тях се забавляваше и най - много.

— Ооо, я да млъквате всички! – и с тези думи смях заля къщата, дори стоическото изражение на Магдалена омекна, а устните ѝ се извиха нагоре. Най - сетне Никола срещна отново очите ѝ, с подобен на неговия цвят, и се усмихна добронамерено. Дори да не я познаваше, младият мъж усещаше, че с нея ги свързват повече неща, отколкото с някой от другите присъстващи. Беше започнал да се наслаждава прекалено много на тази почивка.

• • •

Когато във всекидневната стана прекалено задушно, дори с вече тлеещия пламък, а броят на празните бутилките беше нарастнал с три, Никола реши да подиша малко чист въздух. Не че компанията на приятелите му и новоприсъединилата се към тях негова връстница не му беше приятна, напротив, но изпитваше нужда да се усамоти за момент. Вече се беше настанил в една двойна стая на втория етаж, взимайки Денислав за съквартирант, и се отправи именно към нея. Беше я избрал заради обширната тераса с неописуема гледка, защото знаеше, че щеше да му помогне в писането. Въпреки че сега не възнамеряваше да пише, вече отваряше дървената врата и пристъпваше навън.

Вятърът ставаше все по - смразяващ с всяка отминала секунда, хапеше зачервените, от голямата доза погълнато вино, бузи на Никола и сякаш го побутваше назад, в укритието на горската къща. На младото момче му се стори, че природната стихия искаше да го предпази от нещо опасно, което тъкмо се бе пробудило от дълбок сън. Смешно, помисли си той, никога не го е било страх от мечки, но нещо потрепери под лъжичката му и го накара да напусне балконът с бърза крачка.
На излизане можеше да се закълне, че дочу приятна мелодия, стелеща се като гъста мъгла над притихналия, планински усой.