— Хайде де, Никола, не бъди такъв антисоциален сноб! – нададе набитият им приятел от другия край на масата. Денислав Янков беше пълната противоположност на студента по българска филология, седящ срещу него - спортист, гимназиална звезда с множество приятели и стотици момичета, чиито очи почти изскачаха при вида на добре оформеното му тяло, когато той минеше покрай тях. Въпреки бившето си положението в гимназиалната социална йерархия, Денис винаги е бил един от най - доверените и близки хора в скромното обкръжение на Никола. И ето ги днес, няколко години по - късно, с привидно все същите топли отношения помежду си.

     — Десет дни на заточение в планината? Насред нищото? Май ще пропусна – спокойно отговори Никола, повдигайки едната си вежда. Облегна се в стола и поднесе към устните си поредната за деня чаша с горещо, черно кафе. Петата, ако трябваше да бъдем по - точни.

От мястото до Денислав, Елица изсумтя толкова силно, че двама случайни минувачи извърнаха глава в нейна посока. Тя им отвърна със сладникава, но настойчива усмивка и след този неин жест, очевидно предизвикал неудобството им, върна погледа си към най - добрия си приятел, все така вглъбен в порцелановата чаша пред лицето си. Ако не го познаваше, Ели би решила че по повърхността на тъмната течност се разиграваше сцена от бъдещето, която само той разчиташе. Но момичето знаеше, че Никола определено не беше почитател на окултните ритуали и набързо се отърси от въпросната мисъл. Сбърчквайки нос, поде с язвителен тон:

     — Какво трябва да се случи, за да се съгласиш да дойдеш? Да получиш официална покана от английската кралица, донесена на крак от самата нея?

     — И на това бих отказал, въпреки че предложението е добро.

     — Това няма да доведе до нищо. Слушай, Ники, – Денис се наведе напред, сключил длани. Вълни от нервност се полкащаха в светлосините му очи. С най - сериозното си изражение изписано на лице, продължи: – Постоянно четеш тези фолклорни митове и легенди, които така и не разбрах. Та има ли по - добър начин да се почувстваш част от тях, по - близко до хората, които са ги съчинили, от това да прекараш седмица в една от най - мистериозните планини на България? И не смей да извърташ темата!

     Никола мълчеше, докато погледът му прескачаше ту към изписаното лице на Елица, ту към стиснатата, атлетична челюст на Денислав. Сега, повече от всякога, когато ги гледаше през масата, застанали един до друг, забелязваше колко бяха различни най - близките му приятели от самия него. Вярно беше, че никога не се бе чувствал, сякаш се вписва в компанията им на бунтари, обявили война на всеобщо приетите норми, но несъмнено му беше комфортно с тях. Откакто завършиха училище и се превърнаха в студенти, по - бързо, от колкото очакваха, Никола осъзна, че връзката между тях започваше да се губи. Тънката верижка, която ги държеше сплотени, започна да изтънява още повече, защото все някой от тях беше зает, когато решаваха да се съберат, макар и за едно кафе.

Несъмнено се бяха променили. Елица се беше превърнала от буйното, непокорно момиче, което вечно беше забъркано в проблеми в изискана, млада дама, носеща сака и заострени боти, вместо кожени якета, покрити със значки и износени кецове. Дори луничките, някога покриващи половината ѝ лице, бяха избледнели, отстъпквайки място на изострени скули и нежни женствени черти. Денислав от своя страна бе захвърлил щампованите тениски и прокъсани дънки и ги бе заменил със семпли, черни дрехи, които подчертаваха тялото му достатъчно, но също така му придаваха по - изискано излъчване. Наболата му брада беше прилежно оформена в още един белег на неминуемото му възмъжаване. Промените в приятелите му, макар и нищожни, накараха нещо дълбоко в Никола да подскочи нервно. И докато ги наблюдаваше, за пръв път от много време заедно, както преди, носталгията по отминалите години се настани в душата му. Дали от нейното влияние, дали защото идеята да се скита из Пирин, търсейки вдъхновение и спокойствие, каквото всички знаменити, български творци са откривали дълбоко в планините, му се стори привлекателна по своему, не знаеше, но следващите му думи прозвучаха ясно и решително:

     — Какво трябва да си приготвя?

     Писъкът на Елица огласи кафенето, а победоносната им размяна на поздрави с Денис, накара Никола да се засмее, потривайки лице с длани. Като доброто старо време, бе казала Ели онзи ден и чак сега младият мъж разбираше какво беше желанието на приятелката му. И то по случайност донякъде съвпадаше с неговото точно в този момент. Да бъдат пак заедно, без обременяващи задължения, които да ги дърпат далеч един от друг.

— Не се тревожи за такива подробности, нали затова съм аз – отвърна жизнерадостно Елица, докато стискаше ръката на Никола през масата. – Ще се погрижа за всичко. Господи, не мога да повярвам, че се съгласи. Сънувам ли? Денис, ощипи ме!

— Не сънуваш, Ели, успокой се – опита се да каже Денислав, но неспиращото бръщолевене на Елица го заглуши и не му даде тази възможност. Тя започна да разяснява надълго и нашироко всичките детайли относно предстоящото пътешествие с такъв ентусиазъм, че двете смълчани момчета избухнаха в смях в момента, в който срещнаха смаяните си погледи. Не след дълго самата Ели се включи към тях и шумотевицата, която вдигнаха се разнесе из цялото заведение.

• • •

Учудващо беше колко много ненужни неща може да приготви едно момиче за десетдневно пътуване, при това в страната, мислеше си Никола докато погледът му блуждаеше в пространството около бялата дъска, пред която бе застанала преподавателката му по Морфология на българския език. Поредният безкрайно скучен предмет, с който студентът трябваше да се занимава в името на дипломата. Хубавото бе, че за разлика от професора, преподаващ латински език, доцент Яна Христова бе с всичкия си, а лошото - че бе истинско превъплъщение на триглавото куче Цербер.

— Господин Петров! Ще ни удостоите ли с честта да продължите с обяснението на темата, върху която говоря от двадесет минути, а вие така упорито отказвате да следите? – острият тон на жената накара кръвта на Никола да се смрази. Видимо пребледняващ и крайно стъписан, студентът понечи да отвори уста, когато някъде от задните редове на залата се разнесе треперещ, мъжки глас.

— С-съжалявам, професор Христова, няма да се повтори...

Никола си отдъхна с облекчение, проследявайки погледа на стряскащата преподавателка, който наистина бе насочен към другия ъгъл на стаята и момчето, което по случайност носеше същата фамилия като неговата. Наложи си да внимава до края на лекцията, за да не се превръща във втората жертва на професорката, при това в последния час преди дълго бленувата пролетна ваканция.

След безкрайното отброяване на секундите, прилежащи на оставащите минути до оповестяването на края на учебния ден, Никола най - накрая бе удостоен със "Приключихме за днес.", изречен със строгия глас на професор Христова. Макар този неин кратък анонс да бе изпълнен с неприкрита враждебност и едва доловима нотка на примирение, блажени усмивки плъзнаха по лицата на студентите. Всеки от тях се изнесе от огромната зала с неестествена скорост и често блъскайки се в някой свой състудент съвсем неумишлено, с цел да се измъкне от клопката на университета. Никола не правеше изключение, въпреки че тактично се придвижваше по ъглите и се промушваше покрай фигурите на останалите.

     Когато свежият, сутрешен полъх разроши къдриците му и изпълни ноздрите му с частично замърсения софийски въздух, студентът по българска филология си отдъхна недоловимо и пое, изпълнен с непривичен за него ентусиазъм, към спирката на градския транспорт, където търпеливо щеше да чака трамвая си в продължение на тридесет минути. Но това не го тревожеше, обзелото го чувство беше прекалено силно, настойчиво и дори да не искаше да си признае - му допадаше да се чувства по този начин. Не можеше да го определи като жажда за приключение, но нещо дълбоко в него се пробуди от летаргичния си сън и сега караше стомаха на Никола да се свива и разпуска от въодушевление. В главата му нямаше обеснение за този неестествен феномен, но сякаш някаква тайнствена, мистична сила го привличаше към Пирин и той не можеше да ѝ устои.

Младият мъж тръсна глава, за да прогони обзелите го мисли. Впи шоколадовите си ириси в таблото, което отброяваше времето до пристигане на превозното средство и то гласеше 24 минути. С врътване на очи, Никола постави слушалките в ушите си и като усили мелодията на любимата си група, измъкна от раницата си един малък тефтер, с кожена подвързия, и разгърна страниците му. Прокара пръсти през драсканиците, излязли от собствената му ръка и се зачете вяло в изписните по редовете думи.
Но нещо, някой, му напяваше с неизречени слова, за които само Никола имаше уши:
Ела, ела...