— Колегата на последния ред, тук ли сте? – Дрезгавият глас на професор Леновски изкара Никола от приказния свят на дебелата, прокъсана книга, написана от Елин Пелин. Шоколадовите очи на студента се стрелнаха в посока слабата мъжка фигура, стояща в центъра на огромната стая.

   — Съжалявам, професоре, унесъл съм се – лениво промълви 21 годишният мъж, докато разтъркваше късо постриганата част от косата си. От другата страна, буйните му кестеняви къдрици отново закриха една четвърт от лицето му, стигайки до тези дълбоки тъмни очи, които в момента не излъчваха нищо друго освен чисто отегчение.

   — Ще ми се да сте толкова унесен и в красотата на по - мъртвия от блъсната котка, но прелестен латински език, колкото сте в литературното четиво – доцентът продължи да го упреква, впил сините си очи в пространството над главата на Никола. Изглежда не обръщаше внимание на бурната вълна от смях, заляла кабинета и продължаваше да прескача от тема на тема.

     Странен човек беше Петър Леновски, странен и налудничев като Лудия шапкар от "Алиса в страната на чудесата". Дали годините го бяха превърнали в това, което е в момента или "красотата на по - мъртвия от блъсната котка, но прелестен латински език" най - накрая си беше казала тежката дума? Никой си нямаше и представа какво се случваше в главата на професор Леновски, но едно нещо беше пределно ясно на всички: въпреки не малкото си странности, той беше истински професионалист в сферата си.

След поредното незаинтересовано кимване от страна на студента, доцент Леновски продължи да изписва дългата, бяла дъска с всевъзможни житейски и дълбокомислени цитати, които Никола класифицираше като "ненужна информация, затромозяваща и без това пренатоварения му мозък". Накратко, часовете по латински език бяха едно от последните неща, от които Никола се интересуваше, заемайки една позиция преди темите от сорта "Чии са най - дългите крака в България?" и "На кого дари стария си силикон плеймейтката Джулиана Гани?". Въпреки видната му апатия към този предмет, трябваше да посещава скучните лекции, ако искаше някой ден да види дипломата си за завършено висше образование. И все пак, никой не го задължаваше да обръща голямо внимание на всичко, което казваше Леновски, така че дори не си правеше усилието. Няколко секунди по - късно, погледът на Никола отново зашари по пожълтелите страници на Елин-Пелиновата книга, а той се пренесе отново в света на халите и водниците, на юнаците и самодивите. Ароматът на стара книга, отпечатана с не най - качествено черно мастило бе любимият парфюм на студента. Макар да бе ефимерен и не чак толкова натрапчив, колкото одеколоните на състудентите му, Никола носеше аромата на себе си с достойнство.

Обявяването на края на лекцията прекъсна четенето му малко преди финала на разказа за ядосаната и наранена самодива, която беше изкарала наяве всички екологични проблеми на модерния свят. Въпреки, че четивото беше за проект, който Никола трябваше да предаде след Великденската ваканция, той предпочиташе да свърши всичките си задължения предварително и да се отдаде изцяло на заслужената си почивка, а и ако трябваше да бъде честен, мистичните фолклорни разкази винаги са привличали вниманието му.

     Без да се замисля излишно, Никола чевръсто натъпка всичките си хвърчащи листи и изрезки в дънковата си раница и се вля в тълпата от негови колеги, които бързаха да напуснат владенията на професора по латински език. Старата книга на Елин Пелин обаче стискаше здраво в лявата си ръка, докато в дясната се намираха мобилен телефон със закачени за него слушалки. Беше краят на последната лекция за деня, което поуспокои Никола до известна степен. Радваше се, че най - накрая ще се прибере в квартирата си и ще довърши разказа на спокойствие. Е, доколкото бе възможно със съквартирантка като неговата.

     Щом напусна аудиторията, спусна се по масивното стълбище чак до приземния етаж и зави по тесния коридор, свързващ помещенията на няколко от факултетите на Софийския университет, младият мъж си отдъхна. Разтвори отново прокъсната книга и тъкмо да понечи да постави слушалките в ушите си, когато забеляза позната фигура в отсрещния му край. И се подготви за неизбежния сблъсък с нея.

— Ники, превърнал си се в истински книжен плъх! – бодро крещеше дребното на вид, но трудно опитомимо същество, носещо името Елица Симова. Пискливият ѝ глас изпълни коридора и накара всички в него да насочат вниманието си към дивото момиче, което видимо не се интересуваше как изглежда в очите на хората. Алено червените ѝ коси се носеха зад нея като воал от опасна красота, предизвикваща интереса на всяко мъжко същество в обсег от десет метра. След като стигна до Никола, тя увисна на врата му като златна верижка, чието място винаги е било там.

   — А ти си все толкова безотговорна и отчайващо досадна, колкото преди шест години – отвърна той с топла усмивка на лицето си. Сарказма и иронията бяха техния начин да покажат колко са важни един за друг, и колко здрава връзка имат помежду си. Истински брат и сестра, без дори капка обща кръв.

   — Ти пък си по - отегчителен и от любимеца ти Леновски на празнична лекция – отговори Елица през смях, след което бързо възвърна нормалното си състояние, а лицето ѝ придоби суров и строг вид. – Сега по същество.

   — Какво искаш да кажеш с това "по същество"? – усмивката на Никола замръзна, а напрежението струеше от него на толкова силни вълни, че можеше да се види с невъоръжено око.

В продължение на две минути очите на Никола бяха впити в пъстрозелените ириси на Елица, но нито един от тях не изрече и дума. Много притеснителни мисли обсебиха главата на младия мъж, като всяка следваща ставаше по - стаписваща от предишната. Елица подхождаше сериозно към изненадващо малко неща, чиято важност обаче беше неотречима и това тревожеше Никола най - много от всичко. Близката му приятелка и настояща съквартирантка беше придобила такова изражение, сякаш бе научила, че ядрен апокалипсис ще заличи живота на Земята след едва няколко часа. След поредното потропване с крак от страна на Никола, червенокосото момиче продума:

   — Говоря за планинската екскурзия тази ваканция, ехооо, да не живееш под скала? – Елица нададе рязък смях, докато най - добрият ѝ приятел демонстративно завъртя очи и подминавайки я, продължи да крачи с равно темпо по дългия коридор на университета. – Хей, къде тръгна, върни се!

   — Ели, това няма как да се случи, познаваме се.

   — Ъм, да, за жалост.

   — Хей! – Никола стрелна унищожителен поглед в посока на Елица и отново заби очи в корицата на книгата, която носеше. – Не съм точно спортен и приключенски тип, а и имам нужда от истинска почивка, която не включва ято загорели двадесетгодишни, натъпкани в малка горска хижа.

— Първо на първо, няколко хижи, което означава, че имаме право да изберем с кого да сме заедно. – Елица прочисти гърло и впрегна всичките качества на бъдещ юрист, които притежаваше, за да убеди Никола да се съгласи с нея за пореден път – Почти всичките ни приятели ще са там, ще бъде като доброто старо време!

— Дори не ми напомняй... – отвърна той с най - киселата си гримаса.

— Какъв загубеняк си само! – Елица подскачаше покрай него досущ като малко кутренце около майка си и бе придобила също толкова жален поглед. – Ники, и без това си почти готов с докладите си. Обещавам, че никой няма да ти пречи, щом решиш да се усамотиш. – добави, полагайки ръка на сърцето си.

   — Колкото и привлекателно да звучи, не мис...

   — Поне изслушай предложението ни, преди да откажеш – безцеремониално го прекъсна червенокосият пожар в женско тяло. – Така е редно, Никола, аз ли да те уча на обноски?!

   Никола се закова на място, с искрен шок изписан на лицето му. Момичето, което го бе прекъснало по средата на думата сега му говореше за обноски и прочие. Устата му бе зейнала, докато Елица стоеше и го гледаше въпросително и укорително. Дрезгав смях се отрони от устните му, когато закрачи отново, неспособен напълно да осмисли парадоксалната ситуация от преди малко.

   — Говори! – процеди през зъби, когато младото момиче на свой ред го настигна и закрачи в такт с него.

— Така...

И в момента, в който Елица заговори за прекрасната местност в чудатата планина Пирин, Никола отново се пренесе в света на любимите си фолклорни митове.
За момент си помисли, че цялото това приключение не е лоша идея.
И щеше да се изненада колко е прав.