В нашето културно общество е постигнато възможно най-трудното за постигане нещо. Съвършената цел. Мир.

Мир между хората. Хармония с природата. Любов и разбирателство.

Цената не е никак малка.

За да работи системата на Хаитите, всички е трябвало да се превърнем в едно цяло. Да се доверяваме на лидерите. Конгреса, ги наричаме. Безусловно да се доверяваме на всички техни правила, които вече две столетия са работили и продължават.

Нашето малко общество е разделено на две части. Фортуга — това сме ние — са работническата класа. Хората, които вършат всичко нужно, за да бъде възможно физическото, интелектуалното и емоционалното оцеляване на хората. А Резеная... те се грижат системата да работи. Те са тези, у които е властта. Дължим им всичко. Защото без тях — ще е анархия! Ще бъде като... като зад... зад Стената. Никой не иска това. Повярвайте ми. Затова има правила. Затова трябва да ги има!

Правилата са толкова много, че повечето хаитците спазват по навик. Да загасяш фенерите преди осем и трийсет вечерта, да се събуждаш на зазоряване, да вършиш отредената ти от Конгреса работа точно и правилно без почивен ден, да бъдеш верен на човека, също отреден ти от властта. Е, може би някои закони ви се струват не толкова лесни за спазване, колкото други, а?

Скоро навършвам 16. Това означава, че Тараня Возник вече няма да бъде Возник. Ще бъда отделена от семейството си и ще заживея в нов дом с фновия си съпруг. Не зная кой ще бъде. Според резултатите ми, ще бъда разпределена в съответна каста и моят бъдещ съпруг трябва да бъде от същата тази каста. Само мога да се надявам да бъда Фортуга. Предпочитам Фортуга. Никога не съм се виждала като лидер...

Също така се надявам да ме разпределят с Габриел...

Габриел е момчето, което обичам с цялото си сърце. Двамата мечтаем да бъдем отредени един за друг. А не виждам защо не. Та ние толкова си приличаме! Отраснали сме заедно. Е... на всеки под 16 е забранено да е извън дома си, освен за училище. Но ние живеем врата до врата и си хвърляме тайно бележки през открехнатите прозорци. В Хаит къщите са толкова близко едни до други, че това е твърде лесна задача.

И така от толкова много години. А как искам да го докосна... Пишем си за това всяка свободна секунда. И все по-нетърпеливи ставаме.

Габриел е наистина неотразим. Чернокос, строен и типичен син на Фортуга, той се справя отлично със земеделието. С него си говорихме в училище как трябва да бъдем отредени, защото в историята често се среща съседски юноши да бъдат отредени. И с Габриел имаме твърде много сходни черти.

Но всичко това зависи от церемонията за завършването ни на десетия ни учебен сезон. Всеки учебен сезон трае 8 месеца. Този е вече в седмия. И с Габриел нямаме търпение, защото на тази церемония ние и връстниците ни ще бъдем отредени. После следва финалната ни година от обучението, а на завършването ѝ се местим при онези, с когото ни е отредено.

Не че не се вълнувам толкова от еснафския ни живот. Но повече ще се вълнувам заедно с Габриел. Той е тръпката, която чакам твърде дълго време. А и в крайна сметка какво друго да ми бъде в главата?

"Как какво?! Ти чуваш ли се! Конгреса добре че не е тука да те чуе... Глупаво момиче. Върши си работата и мълчи. Мълчи, мълчи, та да не изтрия тая уста мръсна с курка!" Майка се шашка, затова не ѝ говоря вече за Габриел и моята мечта. Защото тя я убива. "Аз ако си позволявах такива мечти, с баща ти нивга нямаше да видя щастие! Но Конгреса прави щастието. А не ние! Учи се и умней, та дано си в Резенея някой ден! "

Родителите ми са типични Фортуга. Както майка ми Гладис, така и баща ми Маркъл. Возник са една съвсем не славеща се фамилия, което означава, че всеки си знае задачата и не се пречка. Абсолютно същите са и всички останали семейства.

Защото отклониш ли се... отиваш зад Стената.

Не обичам да  мисля какво се крие зад нея. Само съм чувала ужасяващи истории, от които ти се смразява кръвта.

А сега моята кипеше. Нямам търпение за утрешната церемония.