Страх ме е. Студени тръпки са полазили по цялото ми тяло. Иска ми се сега Габриел да е с мен. Защо не е с мен? Защо само аз съм осъдена?

Ръмженето се приближава. Така ли ще умра? Нищо смислено не направила, от никого запомнена. Или още по-лошото — служеща за пример. Ала не в добрия смисъл.

Затварям очи и стискам плаща си, завивайки се още по-плътно с него.

Дано по-скоро този кошмар приключи. Ако ще умирам, нека е бързо.

***
Тараня Возниц