"Пророчеството"

-Ето, Ник, стопли се!

Грейс положи нейният халат върху гърба на Ник, за да може той да се стопли, защото все още беше подгизнал от малкото му приключение в реката.

След това тя извади пръчката си и я насочи там, където Оливър и Стела бяха струпали сухи клони, като прошепна:

-Инсендио!

Една малка искрица просветна, след което се издигнаха буйни пламъци огън, като погълнаха сухите дървета.

Оливър и Стела веднага заеха места близо до огъня, за да може да се сгреят.

-Благод-аря Грейс! -благодари Ник и се сви още по-близко до огъня.

-Моля! -усмихна се Грейс, след което започна да разтрива ръце една в друг, за да се стопли.

Оливър забеляза това и веднага свали халата си и й го сложи нежно на рамената.

-Ама така на теб ще ти е студено! -възрази Грейс загрижено.

-Не се притеснявай, важното е, на теб да ти е топло! -каза срамежливо Оливър, хвана ръката й и заедно седнаха до огъня.

Нощта внезапно беше сменила хода си. Синьото небе бе помрачено от тъмни и зловещи облаци, които се бяха надиплили гъсто. Студеният въздух бе нахлул без предупреждение, карайки температурите рязко да се понижат.

Ник, Оливър, Грейс и Стела сега стояха близко до топлите пламъци на огъня, за да може да започнат да чувстват крайниците си.

Ник, загледан в огъня, бе отново в света на мислите си. Вперил поглед в неукротимите пламъци, той размишляваше над това, какво ли ще предстои оттук нататък. Знаеше, че няма да им е лесно и Клаудиус Фоукс бе само първата жертва от стотиците, които щяха да бъдат жертвани. Отново щеше да се разяри война, само заради Фоукс. Ник се чудеше винаги ли това име щеше да го преследва?

Неговите мисли се насочиха към това, че за да бъдат толкова зли, те трябва да са имали ужасна причина. Може би родителите им са били точно такива, каквито те ги описват. И въпреки че Ник винаги беше мислил, че те преувеличават и че родителите им най-вероятно са добри, сега беше склонен да повярва.

Една лоша мисъл нахлу в главата на Ник, в такт със студеният въздух, който разроши короните на дърветата. Фоукс можеше да нарани родителите му за отплата! Тази мисъл скова тялото на Ник повече, отколкото леденият, мъртвешки полъх бе способен.

-Грейс? -обади се Оливър и погледна към Грейс, която се беше сгушила в дългите му ръце.

-Ммм? -попита тя, без да си дава много зор.

-Все още ли ти е студено? -попита я той и се заигра с едно кичурче в косата й.

-Радвам се! -засмя се Оливър.

Ник предполагаше, че тя просто беше поклатила глава в отговор.

-Да, браво, а на мен пак си ми е студено! -изръси сърдито Стела и направи още една малка крачка към пламъците.

Никой не каза нищо повече, а просто се оставиха на тишината да ги погълне. Някъде наблизо се чу вик на бухал, след което просветна светкавица, а след нея последва гръм. Никой от тях не помръдна, сякаш бяха оглушели и не чуваха идващата буря.

-Какво ще правим оттук нататък? -попита Стела, като наруши тишината.

-Аз отивам да спася родителите си! -решително каза Ник, все така загледан в огъня.

***

Капките падаха свободно една след друга. Светкавица, след светкавица просветваха и осветяваха тихата и неприветлива нощ. Мълниите прорязваха нощта.

Улица "Голдън Бридж" беше съвсем безлюдна и обикновена. Може би нямаше друга улица в околността, в която никога нищо интересно или странно да се бе случвало. Хората, които живееха тук бяха дружелюбни, приятни и някои, прекалено, свръх любопитни.

Ала хората бяха и прекалено старомодни. Никой от тях не знаеше за "Хогуортс", нито пък беше чувал името Волдемор, или пък Фоукс. Едва ли бяха чували дори името на Хари Потър. Те бяха просто хора. Съвсем обикновени хора, които, въпреки неведението, в което живееха, бяха чували името Ник О'Брайън.

Бяха чували това име, защото на най-безмагьосническата улица в Британия, живееше една от легендите в Магьосническият свят, а именно Ник.

Хората наричаха детето странно, бурно, но прекрасно. Винаги му се бяха радвали, когато то си играеше на улицата, почти лишена от трафик. Улицата, която дори и сега беше безлюдна. Улица, която не предполагаше, че тази вечер ще бъде навестена по възможно най-странният начин някога.

Точно там, по средата й, се чу едно силно ПУК и четири фигури, от които три с халати, се появиха от нищото. Държанието на тези фигури беше необичайно, точно както появата им.

Те извадиха магическите си пръчки и все така почти долепени една до друга, продължиха напред.

-Ник, къде е? -попита, скърцайки със зъби Грейс, долепила се плътно до Оливър, който трепереше като листо.

Ник впери взора си и въпреки дъжда, я видя. Синята малка къща почти в края на улицата. Без да се замисля той се насочи към нея и щом стигна вратата й, той веднага позвъни на звънеца. Мина само секунда, след което осъзна, изключително глупавото си действие.

Въпреки всичко, той зачака и само след още една секунда, вратата сама се отвори, пропускайки ги вътре.

Ник се замисли. Ами ако това беше капан? Въпреки всичко, ако не го направеше -ако не влезеше -и нещо лошо се случеше с родителите му, той никога не би си го простил, затова момчето просто събра смелост, стискайки пръчката си по-силно от всякога.

Щом влезе вътре последван от приятелите си, той рече:

-Лумос!

Връхчето на пръчката му светна, като освети малък участък от къщата, в която бе отраснал.

-Лумос!

-Лумос!

-Лумос!

След като и другите три пръчки светнаха, сега Ник виждаше много по-добре. Къщата изглеждаше необитавана. Може би родителите му спяха горе в спалнята!

Ник, без да иска разрешение, просто се понесе нагоре по стълбите, изгубил каквато и да е предпазливост.

Много добре чу как Грей му беше изсъскала да спре, но точно в този момент, той не можеше да спре, защото мисълта за топлата усмивка на майка му и хвалбите на баща му, движеше цялото му тяло, което се оказа подвластно на сърцето, а не на мозъка.

Щом той се качи на вторият етаж, безцеремонно подмина стаята си и се насочи право към тази на родителите му. Веднага щом ръката му докосна бравата, той замръзна и притаи дъх. Стисна очи и наум се замоли те да са там, живи и здрави, весели и жизнени.

Неусетно ръката му натисна дръжката и той влезе тихо в стаята, за да стане свидетел на едно празно легло с разхвърлени завивки. Нямаше ги. Родителите му ги нямаше.

-Ник!

Оливър го беше проследил и сега стоеше на прага на спалнята.

-Какво стана? -попита русото момче.

Ник сведе поглед към пода, след което отново го вдигна и погледна към прозореца, виждайки как безмилостният дъжд продължава неуморно да блъска по него.

Момчето отново наведе поглед към пода, виждайки как локва дъждовна вода се беше насъбрала около него.

-Няма ги. -отсече той с голяма буца, заседнала на гърлото му.

Ник преглътна, след което се придвижи до леглото, като седна на него и подпря лакти на коленете си, свел глава между ръцете си.

Оливър остана още малко така, след което просто клекна до приятелят си, слагайки ръка на рамото му.

Една малка сълза се стече от окото на Ник. Къде ли бяха родителите му? Ами ако Фоукс ги бе хванал и сега ги подлагаше на адски мъчения? За това беше виновен само и единствено той, никой друг.

Ник преглътна още веднъж.

-Ник, стига, ти не си виновен! -опита се да го успокои Оливър.

-Дали? -попита Ник тихо, все така свел глава. -Няма ги, Оли! Просто ги няма! Къде са? Ами, ако Фоукс...

-Не си мисли такива простотии, О'Брайън! -моментално го сряза Оливър.

Ник въобще не беше усетил, кога Оли му беше простил непростимото, ако въобще беше. Ала въпреки всичко той стоеше до него, като истински приятел.

-Благодаря ти! -каза тихо Ник.

-Моля?... -не разбра Оли.

-ОЛИВЪР! -изпищя Грейс отдолу, като накара Ник и Оливър да се втурнат към нея без въобще да се замислят.

AnnSlavova/ Annabeth:

Здравейте!

Това е новата глава, която се надявам ще ви хареса!

Мисля, че стана скучновата заради липсата на действия, но оставям това на вашата преценка. Дано ви е харесала!

Кажете ми, искате ли да продължа втората книга? Защото изпитвам известни съмнения, въпреки че имаше двама човека (те си знаят кои са!), който успяха да ми вдъхнат кураж!

Така, нова глава съвсем скоро!

Ами това е хора!

Лек ден!