"В гората"

Отново се бе спуснал непрогледен мрак, но този път, това не беше сън и Ник се страхуваше, от това, което би могъл да види.

В някои коридори имаше леки ивици лунна светлина, които далеч не им помогнаха. Въпреки това, почти слепи, за това къде стъпват, те продължиха, ориентирайки се по виковете, които се нижеха един след друг.

-Давайте, още малко, -шепнеше Ник, въпреки че не бе особено сигурен, дали някой го слушаше.

Той намали крачка и ги погледна.

-Наистина ли го искате? -попита и премести погледа си върху всеки един от тях -Оливър, Грейс и Стела, изглеждаха много решителни и убедени, в това, че го искат.

Ала Ник не беше сигурен, че те са много убедени в желанията си и просто чувстват дълг.

Той имаше изключително лошо предчувствие, белега на бузата му опъваше и мястото бе изтръпнало, а с всеки един вик, той все повече започваше да разпознава гласът, което пък го караше да иска да полети към мястото, като хипогриф.

-Да, тръгвай вече де! -изписка Стела.

Тя винаги, меко казано, пищеше, когато беше ядосана или прекалено развълнувана.

Той просто кимна и отново се понесе към източника на виковете.

Точно зад ъгъла Ник видя гледка, която смрази сърцето му. Някъде от тъмнината се спускаха две вериги, като бяха оковали професор Хъдсън за двете ръце. Главата му беше леко килната на една страна и дишаше едва-едва. До коленете на професора, които бяха единствената му опора, капеха едри капки кръв.

Деклън беше легнал на пода и не помръдваше.

Другата фигура в коридора, почти успя да накара Ник да побегне и да не се връща повече.

Срещу Еди, с пръчка в ръка, беше застанала висока фигура. Неговите безмилостни, сиви очи гледаха кръвожадно, а устата му беше разтеглена в лека усмивка. Пред тях стоеше мъжът, който се предполагаше за победен. Мъжът, който преди бе директор на училището. Мъжът, който носеше проклетото име Джамал Фоукс.

Прозвуча силна гръмотевица и освети коридора, като по него заиграха множество ужасяващи сенки. Ник се постара да задържи уплахата в себе си, но Грейс извика силно.

Безпощадният поглед на Фоукс веднага се премести към тях. Щом очите му срещнаха тези на Ник, усмивката му стана още по-доволна, ако това изобщо беше възможно.

-Ах... Ник, здравей! -гласът започна да се забива в ушите на Ник, като сто нажежени остриета. -Няма как да стане по-добре! -напревно и спокойно си изпя Фоукс.

-БЯГАЙТЕ! -извика Ник инстинктивно, ала Фоукс, с едно привидно просто движение на пръчката си, направи така че Оливър, Грейс и Стела отфръкнаха назад и се скриха в тъмнината и тишината, а Ник се озова окован по същият начин, както беше и Еди.

Китките му започнаха да го болят, така сякаш оковите бяха нажежени до бяло. Той се опита се да освободи от тях, но колкото повече опитваше, толкова повече болката го заслепяваше.

Ръцете му моментално изтръпнаха, а главата му килна на една страна, но той се постара да я вдигне. Ръцете все още го боляха, но той мислеше само и единствено за Оливър, Грейс и Стела.

Щом тези имена изплуваха от морето на болката, Ник започна още повече да се бори с непреборимите окови, като те пращаха по ръцете му ужасяваща болка.

-Тц, -изцътка Фоукс с език. -Ник, Ник, мили, -продължи, а болката започна да завладява цялото му тяло. -Колкото повече се опитваш да се освободиш от оковите, толкова повече ще те боли. Омагьосани са. Така ни наказваха моите родители.

Ник се опита да му повярва, въпреки че нямаше никаква причина да го прави. Ала щом спря да се съпротивлява, болката в китките му намаля и той усети как, нещо лепкаво и топло, се стича по ръцете му.

-Ето, така Ник! -рече отново Фоукс с монотонен глас. -Май е по-добре, нали?

-И защо ми го каза? -попита закачливо Ник, стараейки се да звучи предизвикателно. -Ти искаш да ме боли!

-Така е. -потвърди ужасяващият мъж, като направи няколко крачки към Ник. -Обаче, някои... -той се поколеба. -Събития, промениха начина ми на мислене. О, да, ще те боли, но по-късно! Интересува ме да не те боли чак толкова много!

Ник изпухтя невярващо.

-Съжалявам, че ти не си първият човек, който го боли тази година Ник, но моят брат, ми се стори много по-удачен. Нека него го боли! -рече Фоукс с неистова омраза.

-Но ти обичаш брат си! -възрази Ник, припомняйки си.

Преди цели пет години Джамал Фоукс бе положил неимоверни усилия, за да върне брат си -Клаудиус Фоукс -към живот. В крайна сметка бе успял.

-О, да, аз обичам Клаудиус! -не отрече мъжът. -Но този тук, не!

Марж се изкиска.

Мислите на Ник започнаха да препускат със скоростта на светлината. Нима... Той беше техен брат?

-Но аз нямам нищо общо с вас! -рече той в отвращение.

Фоукс се разсмя тихо, без каквато и да е нотка на радост в гласа му.

-Не, Ник, ти имаш много общо с нас, -започна той и бутна Ник, като болката, която се беше уталожила, се върна. -Ала не си ни брат! Професор Хъдсън е!

-Моля? -извика Ник. -Ама... -той беше крайно объркан. -Това е невъзможно! Той е прекалено добър!

-О, да, така е! -не отрече Фоукс. -Той не е израснал с нас, а е бил даден за осиновяване и е имал прекрасен живот с хора, които никога не са го оковавали с омагьосани окови. -мъжът каза всичко това бързо, сякаш се страхуваше някой да не му отнеме думата.

Ник беше сигурен, че това е лъжа!

-Не ти вярвам! -извика той.

-Както решиш. Я ми обясни само, как успя да оживееш Ник? -попита Фоукс. -От началото на годината се опитвам да те убия, но ти въпреки всичко се измъкваше.

Ник си спомни за всичко странно което се беше случило още от началото. Вагонът... Дървото! Фоукс се е опитвал да го убие още от началото на годината, докато не е стигнал до "Хогуортс"!... Роно! Сега всичко му стана ясно. Всяко парче от пъзела се нареди на мястото си.

-Знаел си! -възкликна той.

-О, да знаех всичко! Знаех, че щом видиш, че някой заплашва Деклън ще се втурнеш да го спасяваш. Реших, че отново мога да си върна това, което ти ми отне, Ник! Лесно беше. Прекалено си предсказуем!

-Как така всичко, което съм ти отнел? -попита Ник в прикрит ужас. -Нима болката ми няма да ти е достатъчна?

-О, не, няма. -отсече Фоукс и се заигра с пръчката си. -Точно в този момент, мои хора се... Оправят с учителите и след още определено време, аз ще имам отново властта в ръцете си!

Ник преглътна тежко и притвори очи, като започна да мисли, но така и не стигна до разумно решение.

Той вдигна глава, за да види как, от тъмнината се появяват Оливър, Грейс и Стела с пръчки в ръце.

Изненадата не беше силната страна на Фоукс. Оливър и Грейс, с общи усилия, го повалиха с вцепеняващото заклинание, а Стела освободи Ник и Еди и направи така, че Фоукс да е окования.

-НЕ! -извика Фоукс и гласът му огласи цялото училище.

Ник, все още на същото място, застанал на колене, дишаше тежко. Грейс проверяваше как е Еди, а Оливър се беше надвесил над Деклън и се опитваше да го свести.

-Ник, не бой се, ще те намеря и отново ще си платиш! -извика Фоукс и започна да се съпротивлява, като оковите не го подложиха на никакви болки.

Главата на Ник го болеше, заради силната болка, която беше преживял и заради всички неща, които бе чул.

-Ник, той скоро ще се освободи! -извика Грейс. -Трябва да тръгваме!

-НЕ! -извика той. -Ами Еди и Деклън? -попита.

Не биваше да позволява нещо лошо да се случи на Деклън, имайки в предвид, че той беше отговорен за това, че момчето беше изгубило брат си. А Еди... Не биваше да го оставя!

-Няма време! -отсече Оливър и хвана Ник за рамото, като го замъкна нанякъде, а след тях бягаха Грейс и Стела.

-Трябва да се върна за Деклън и Еди! -каза през зъби Ник, ала Оли сякаш не го чу, защото поддържаше все същата скорост.

Всяка крачка му костваше много, ала той продължи.

-Ами ако спасим Макгонагъл? Нека й кажем! -продължи да хаби силите си, ала Оливър, сякаш пропускаше думите си през ушите.

Ник въобще не забелязваше накъде го водят приятелите му, защото всичко около него бе замъглено. Ала, когато климатът рязко се смени и поройният дъжд намокри дрехите му, той разбра че са извън училището.

Щом стигнаха гората, в която се предполагаше, че не трябва да са, всички те седнаха на тревата, като жадно си поемаха въздух.

-Това... Беше -на пресекулки започна Стела. -Страхотно! Хайде да го повторим пак!

-Какво правим тук?! -попита Ник. -Трябва да помогнем! -той се опита да се надигне, но всеки един мускул го болеше.

-Малко е късно! -възкликна Грейс, като беше вперила ужасен поглед в замъка.

Само едно зърване в същата посока, позволи на Ник да разбере, че тя е права. Отново!

AnnabethSlavova/Ann:

Здравейте!

Това е новата глава! Надявам се да ви хареса!

Ако искате изразете мнението си относно нея, ако искате недейте! :)

Как сте? За повечето от вас вече има ваканция, затова ви пожелавам приятна, пълна с изненади ваканция!

Така... Ами това е хора!

Ще се опитам скоро да кача нова глава!

Лека вечер!