"Заплахи и кошмари"

Ник излезе от училището, право в градинките. Всичко около него се въртеше, той дишаше учестено, сърцето му биеше досущ, като лудо, а мислите му бяха далеч от всичко.

Имаше чувство, че сърцето му плачеше. Болеше го.

Той затвори очи, в опит да си поеме въздух, за да спре силната пробождаща го болка в гърдите. Коленете му силно трепереха, като му се струваше, че те не можеха да го заведат никъде другаде.

Но той трябваше да се махне! Трябваше да остави възможно най-голяма дистанция между всички в училището и самият него! Страхуваше се от себе си!

Щом отново отвори очи, слънцето за миг го заслепи и той примижа на фона на силните лъчи, които го поглъщаха.

Дишането му отново се успокои и леката болка от недостига на въздух изчезна, ала другата болка, силната болка, болката отляво. Болката от това, което беше сторил го караше да иска да издере собствените си очи.

Все така треперейки, Ник някак си успя да овладее коленете си и те го придвижиха напред, а самото момче, беше в пълно неведение за всичко, което прави.

Краката му го заведоха в полянката, като той седна под сянката на едно дърво и обви краката си с ръце. Едва тогава забеляза, че неусетно, той беше на същото място при първият инцидент.

Сега бележката и Марж му се сториха маловажни, в сравнение с това, което бе сторил. Той беше използвал едно от Непростимите проклятия върху най-добрият си приятел! Беше го накарал да изпита нетърпима болка! Ала нима бе възможно да използва проклятието, имайки се в предвид, че той не практикуваше често магия, а за трите проклятия бяха учили преди известно време.

А ако... Ами ако в умът му беше изникнало Смъртоносното проклятие?! Какво ли би сторил тогава? Какво ли щеше да стане тогава?

Неусетно Ник започна да се клатушка напред-назад, досущ като умопобъркан.

Какво го беше прихванало?! Защо?!

Мислите му го бяха отвели до толкова много пътища и кръстопътища, че щеше да му е нужно всичкото време на света, за да успее да ги обмисли.

Той не трябваше да приближава никой! Никога вече!

Ник, треперейки като лист, погледна ръцете си.

Нима той беше зъл? С това си действие той не падаше по-ниско от братята Фоукс! Мястото около белега изтръпна. Нима и той беше като тях?

Дали сега аврори щяха да дойдат и да го отведат в Азкабан? Да, това му се стори добро наказание, а дори и не чак толкова жестоко. Но поне нямаше да нарани никого вече.

Слънцето се скри и цялата полянка потъна в мрак. Мрак, който вероятно беше присъщ за душата на Ник. Дали Оливър някога щеше да е способен да му прости? Има си причина да се наричат непростими все пак... А най-страшният въпрос за Ник бе, дали той щеше да си прости?

Момчето внезапно чу гласове.

От рязкото му вдигане на главата, врата му се схвана.

-Да, някъде...

Момчето веднага разпозна гласа. Болката стана още по-силна и непоносима, ако това изобщо бе възможно. Той се разтрепери още повече и веднага скочи на крака, този път съзнателно.

Без за миг да се замисля, Ник се шмугна зад дървото, стараейки се никой да не го види.

-А сигурна ли си? -попита друг глас.

-Напълно! -рече отново Грейс.

След няколко минутки, в които момичетата търсеха Ник, се чу въздишка.

-Ник? -извика Грейс.

Тя беше точно от другата страна на дървото!

Буца заседна в гърлото на Ник.

-Знам, че си тук, излез! -подкани го отново момичето.

Ник се стараеше да не мърда, като неусетно дори беше задържал дъхът си.

-Ник! -извика отново най-добрата му приятелка, като по гласа й личеше, че започваше да губи търпение.

Момчето разбра, че Грейс беше готова да мине зад дървото и така щеше да се изправи пред него. Той не можеше да й го позволи!

-НЕ! -извика Ник. -Не идвай!

Отново се чу въздишка.

-Добре, щом не искаш да идвам, ще си остана тук и ще си говорим през дървото, а?

-Не! -отсече категорично Ник, установявайки, че гласът му беше дрезгав.

-Добре тогава... -проточи колебливо Грейс. -Аз ще говоря, а ти ще слушаш!

Една сълза се търкулна от окото на Ник.

Защо тя продължаваше да контактува с него? Защо не се страхуваше? Какво искаше?! Не биваше да бъде тук!

-Моля те, Грейс. -примоли се Ник. -Просто си върви!

От гърдите на момичето отново се оттръгна дълбока въздишка.

-Не мисля, че ще стане така! -възмутено рече Грейс, като повиши тон. -А и не искам да изглежда, че съм разкарала Стела чак до тук за нищо.

Ник не пророни и дума.

Милите му запрепускаха отново, като първоначално се стресна, че тук има още някой. Ала след като помили малко, сметна, че така беше по-добре. Все пак Стела Блейк беше уникална вещица и може би щеше да е способна да го озапти, ако отново го прехванеше нещо. А дали Грейс я беше довела поради същата причина? Може би се страхуваше от Ник и се надяваше, че ако нещата се усложнят, може да разчита на защита от страна на Стела?

-Кажи ми Ник, -отново започна да говори Грейс. -Ами ако това се случваше с мен, нима ти би ме оставил да се оправям сама?

Той се замисли, макар че не трябваше, защото отговорът му бе пределно ясен.

-Не. -рече просто.

-Именно! -потвърди момичето. -Мисълта ми е, Ник, че не е нужно да минаваш сам през това. Не е станало нещо... -Ник долови колебание в гласът й. -Което да не се оправи!

-Моля? Та аз за малко убих най-добрият си приятел! -възкликна момчето.

-Не прекалявай! -предупреди го Грейс. -Не беше точно така! Ти беше разтроен, разгневен, обиден, а и не посегна да се биеш пръв...

-Това нищо не оправдава!

-Така е. -съгласи се момичето. -Обаче ти не си искал!

-А може би, да. -въздъхна Ник.

-Обясни?

-Щом не съм го искал -заобяснява. -Защо се случи? Имам предвид можеше да използвам кое да е друго заклинание, но аз използвах едно от непростимите! -той сведе поглед.

Минутка-две минаха в мълчание от страна и на двама им. Времето внезапно се беше разсърдило и от приятен, слънчев ден, бе преминал в неприятен, мрачен и ветровит обяд. Облаците, скрили слънцето, бяха ниски и черни, което предвещаваше дъжд.

Ник не го притесняваха особено, защото зеленият балдахин от листа щеше да ги предпази поне малко.

-Виж, Ник, -рече сетне Грейс. -Според мен не си искал. Имаше нещо гнило в цялата работа. А и през последните дни не ти беше никак лесно. Аз и Оливър те наблюдавахме и макар и да не показвахме никакви признаци, че знаем, че нещо не е много наред с теб, ние дълбоко в себе си бяхме наясно, че ти се обвиняваше за всичко станало! Чудехме се какво да направим, дали да поговорим с теб или просто да се правим на едно и половина. И сега -тя въздъхна. -Разбирам, че бяхме ли поговорили може би нямаше да стане така! -той се опита да възрази, но Грейс го нападна с нов порой от думи. -Всичко така ти се беше насъбрало, че днес просто намери начин да излезе! И отново, ти не -натърти тя. -Си виновен, ни най-малко!

Тя му остави малко време да помисли, след което отново го подкани.

-Излез!

Времето, дадено му за размисъл, го беше накарало да помисли и думите на Грейс му се сториха изречени от сърце. Вероятно наистина всичко му се беше струпало, ала това все пак не оправдаваше нищо. Нямаше оправдание. Никога нямаше да има, но най-добрата му приятелка го беше накарала поне да се покаже.

Грейс беше седнала и скръстила крака на същото място, на което Ник беше седял преди малко.

-О, най-после! -зарадва се тя и скочи на крака, като се засили и го прегърна.

Ник не посмя да й отвърне, защото вината в него напираше. Щом тя го пусна, момчето премести поглед към Стела, която беше стояла на страна и седнала на тревата, ги гледаше с лека усмивка.

Черната й коса се спускаше на леки вълни около лицето, а топлите й кафяви очи преценяваха ситуацията внимателно. И ако това не беше типична рейвънклоука!

Стела се изправи и погледна Ник, като леко се усмихна.

-Здравей, Ник! -поздрави кратко и отново си придаде замислено изражение.

Вероятно тя беше от хората, които предпочитаха да гледат отстрани.

-Здравей! -рече и Ник.

-Тръгваме ли? -намеси се Грейс, а наблизо се чу гръмотевица.

Ник се поколеба за миг.

-Ник? -погледна го дребосъка настоятелно.

Той просто кимна в отговор и те тримата тръгнаха към училището. По пътя Ник започна да премисля отново всичко. Всъщност той не беше забелязал как, когато Грейс беше започнала да му говори, се беше успокоил. Вече не трепереше, колената му си бяха добре, но сърцето му все още беше свито и имаше неприятното чувство, че бие двойно по-бързо от нормалното.

Потънали в мълчание и размисли, те чуха още една гръмотевица, след което по тревата започнаха да се сипят едри, студени капки дъжд.

-О, не! -тропна с крак Грейс и тримата побягнаха към замъка.

Изглежда обаче дъждът нямаше намерение да ги изчака и капка след капка, небето навън започна да се излива.

Дъждът удряше Ник, Грейс и Стела, като забавяше крачката им и ги караше да настръхват от невероятно бързата и изненадваща смяна на времето.

Тревата се степа под стъпките им и дъждът. Само след няколко секунди прекарани под дъжда, те бяха мокри до кости. Ник отново започна да трепери и когато най-сетне всички влязоха в училището, Стела ядно изруга.

Те я погледнаха втрещено.

-Какво? -попита тя, невъзмутимо и започна да разтрива мократа си коса. -Все едно съм се изкъпала току-що!

Ник и Грейс се спогледаха и избухнаха в бурен смях.

AnnSlavova/Annabeth:

Здравейте!

Това е новата глава! Дано не ви се е сторила скучна. Трябваше да я има тази глава, защото това е много трудно изпитание за Ник и да...

Ами изразете мнението си, ако искате.

Нова глава ще кача скоро... Надявам се.

Лека вечер!