"Заплахи и кошмари"

Отново непрогледна тъмнина. Коленете на Ник трепереха, а зъбите му тракаха от страх. Не смееше да помръдне, съзнавайки опасността. Страхуваше се. Искаше да се махне от там веднъж завинаги.

Отново онзи глас. Ала този път, като че ли искаше да рече нещо друго.

-Бягай, страхливец, бягай! БЯГАЙ!

-НЕ!

Ник отново подскочи, като се озова седнал в леглото си. Дишаше тежко, а от челото му се стичаше пот.

-Ник, как-во? -Оли се надигна от леглото си и погледна Ник сънено.

-Нищо, Оли. -излъга Ник. -Заспивай!

Оливър смръщи още повече вежди, но в крайна сметка отново се намести, готов за сън. Ник погледна с надежда към прозореца, молейки се утрото да е близко.

Ала то не беше. Навън бе непрогледен мрак, подобен на онзи от сънят.

Момчето въздъхна и чу как Оли му припя в такт с леко похъркване.

Ник се усмихна.

Той преметна краката си, нахлузи си кецовете, облече си синият халат и внимателно си изниза от спалнята. След това сметна, че повече нямаше да заспи, затова слезе долу, като седна на едно от удобните кресла до камината и се сгуши.

Ето сега беше готов да премисли всичко. За втори път сънуваше подобен сън. Сън, който го караше да се страхува. Та това беше сън! Как можеше някой да се страхува от един простичък сън?

Но Ник знаеше, че този така наречен 'простичък' сън го беше накарал да изпита такъв страх, какъвто скоро не му се беше налагало.

Той потръпна.

Последната жар се тлееше в камината и осветяваше част от обърканото му лице.

Ник не се страхуваше от самият сън, а от това, което той му напомняше. Напомняше му, за ужасното нещо, което бе сторил преди много време. Нещото, което го накара да се откаже от магията. Какво е то?

Преди пет години, след победата на братята Фоукс, основателите решиха, че е време да си вървят и така и направиха. Ник никога не беше предполагал, че именно заради присъствието на основателите силите им бяха вдигнати чак до такава степен. Винаги си вярваше, че магията е в самият човек и само той може да реши дали тя ще е силна, или не. Ала когато те си тръгнаха, един инцидент, накара Ник да си обещае да не използва магия.

Към края на годината двамата с Оливър и Грейс решиха да си отдъхнат на полянката пред училището. Двете момчета искаха да се забавляват и затова започнаха да се дуелират с пръчките си.

Ник, на който силите му бяха извън контрол беше уцелил Оливър със заклинанието Експелиармус, прекалено силно и Оли си беше ударил главата. Ако не беше бързата реакция на Грейс, вероятно те сега щяха да са само двамата с нея.

Ник смръщи още повече вежди и се опита да забрави това, но всеки път щом се сетеше за случката, сърцето му се свиваше, при мисълта, че би могъл да навреди на Оливър... Ами ако беше?

Ник знаеше, че русият му приятел, най-добрият му приятел, му беше простил, въпреки че се съмняваше, че го заслужава.

Ето за това Ник беше решил, че магията само вреди и се беше отрекъл да я използва. Това естествено беше проблем за практиката на миналогодишните изпити СОВА. Професор Хъдсън беше убедил Ник някак си да използва пръчката си за малко...

Момчето се замисли за пръчката си, която би трябвало да е при Оливър, още от инцидента с влака... Дали беше обаче инцидент?

Навред с лошите спомени, в главата на Ник нахлуха и не чак толкова лоши. Спомни си как се бяха опитали да боядисат косата на Джеймс с мъгълска боя, докато спеше. Как Оливър и Грейс често се дърлеха и веднъж, Грейс ненадейно бе направила някакво заклинание, с което Оливър си загуби гласът. На Мадам Помфри й бяха нужни часове в правене на отвари, та да го върне.

Изведнъж нещо го изтръгна от мислите му.

Някакъв шум близо до портрета на Снейп, накара момчето да скочи на крака.

-Кой е там? -попита Ник, забравил за всякаква предпазливост.

-Аз съм Ник. -рече нечий познат глас и от тъмното кътче се показа Деклън.

Явно Ник беше пропуснал да забележи, че той не бе в спалнята.

-Деклън? -рече Ник с поотпуснат глас. -Какво има? Защо не си в леглото?

Другото момче въздъхна и погледна към пода. Ник забеляза, че той държеше нещо в ръката си. Голям жълт пергамент.

Може би беше нормално Деклън да страда, заради брат му... Ала момчето не изглеждаше добре. Под очите му имаше лилави петна, косата му беше като кошер, а кожата му -бледа.

-Добре ли си? -попита го Ник предпазливо.

-Аз ли? Да, мисля, че съм добре... -дори гласът му беше измъчен.

-Какъв е този пергамент? -изтърси Ник без притеснение и се приближи към Деклън.

-Нищо... -отсече момчето и скри пергамента зад гърба си, като отстъпи крачка назад.

Ник силно се съмняваше, че е 'нищо', за това посегна да го вземе, но Деклън не го пусна.

-Можеш да ми се довериш! -обеди го Ник с усмивка.

-Знам, но... -започна Деклън, а Ник използва момента и дръпна пергамента от ръката на момчето.

-Ник!

Ник веднага затърси нещо на листа, но на пръв поглед не видя кой знае какво. След като го погледна и втори път, той видя няколко думи, драснати в средата.

Ще съжаляваш за всичко.

Искрено твой: враг номер 1.

AnnSlavova/Annabeth:

Здравейте!

Пак ви досаждам. Има нова глава, която се надявам да не ви отегчи.

Утре на училище, а? :)

Нова глава ще кача... Не знам кога, но ще се постарая да е скоро.

Ами това е!

Лек ден!