"Отново в замъка"

Едно нещо беше безпределно ясно... Ако не беше Еди, щяха да станат диви животни!

Професор Хъдсън им обясни, че същата гора, преди много, много години, е била прокълната. Ако някой навлезе в нея, никога няма да успее да излезе, без да знае точно как. След ден-два, този, който е имал 'удоволствието' да се изгуби, започвал да се отчайва и да губи представа за времето, докато най-накрая, не се вижда принуден да остане завинаги и да заживее там.

След като Еди се магипортира от тяхната страна, той им подаде по една метла и четиримата се издигнаха във въздуха.

-Накъде е "Хогуортс"? -опита се Ник да надвика, вятърът, който бучеше в ушите му.

Те тримата следваха Еди, който беше невероятно добър с метлата.

-Просто ме следвайте! -Ник чу гласът на Еди през въздушен тунел.

Те се издигнаха над гъстите дървета -естествено не се отърваха без драскотини и синини. След като се озоваха над дърветата, Ник се опита да обходи с поглед цялата грамада дървета под тях, ала не успя. Между короните им почти нямаше разстояние и отгоре всичко изглеждаше като зелена мека пелена.

Ник вдигна поглед и видя, че другите са доста по-напред. Понякога той потъваше толкова дълбоко в мислите си, че пропускаше цели моменти от живота си. Той наклони леко метлата напред и тя се стрелна към Оли, Грейс и Еди.

Метлата не беше от най-новите. Май че беше "Нимбус 2001", но летеше сравнително спокойно без особени трусове и турболенции.

Ник почти беше настигнал групичката, когато много силен вятър успя да го преобърне.

-О, гадост! -изруга той и все така гледайки гъстите корони на дърветата с главата надолу, Ник стисна дръжката и неговата Нимбус леко се завъртя обратно.

За секунда му се зави свят, поради кръвта, която рязко се беше върнала в мозъка му, където си принадлежеше. Той разтърси глава, премига и се огледа.

Това не можеше да е истина!

Ник започна да се върти на едно място, с цел да огледа терена. Обаче той установи, че никъде не вижда който и да е било от тяхната групичка.

Ушите на Ник започнаха да туптят и сърцето му ускори ритъма си. Той се замисли и се опита да пресъздаде преобръщането си, за да може да определи накъде да лети.

Ала колкото повече се мъчеше да си спомни, толкова повече спомените му избледняваха и той забравяше. А опиташе ли се да си спомни по заограждащите го планини беше невъзможно, защото всичко му се стори почти еднакво.

В своята паника, той се стрелна напред, накъдето му се стори най-правилно.

Не беше усетил, кога се беше снижил и сега връхчетата на обувките му брулеха клоните на дърветата.

Момчето спря за малко и пак се огледа. Наоколо беше пусто и нямаше жива душа.

Ник отново вдигна дръжката на метлата леко нагоре, за да се издигне, ала нещо го спираше. Той опита отново и установи, че нещо му пречеше и той не контролираше полета си.

Ник завъртя поглед назад и видя, че някак си, бръшляна, който обикновено растеше по ствола на дърветата се покачва по метлата му и я увива, като в същото време я повличаше надолу, заедно с Ник върху нея.

Момчето опита да измъкне метлата си, ала бръшляна продължаваше да се изкачва и да завлича метлата.

-Само на мен може да се случи!... -започна да вика той и усети как дивото растение, започна да се качва и по него, като го завличаше.

Метлата вече беше потънала под бръшляна, когато растението се стегна около ръцете му и уви около кръста, като започна да го задушава.

Ник се опита отчаяно да го разкъса, но растението не помръдваше и продължаваше да пълзи към врата на момчето. Беше като подивяло, сякаш... Омагьосано!

Не, Ник нямаше време да по размишлява над това, защото въздухът започна да му става ценен.

-Глупава китка! -извика Ник и усети как листата започват да гъделичкат лицето му и как здрава хватка се стяга около врата му.

Пред очите му причерня, а поради липсата на въздух, той започна да съдира гърлото си от кашлица, в жалки опити да поеме глътка въздух. Ушите му запищяха, а сърцето му ускори ритъма си.

-О, Мерлин, НИК!

Ник не беше в състояние да разпознава гласовете, само наум ругаеше, защото не бе взел пръчката си.

-Отдръпнете се! Диффиндо!

Хватката се поотпусна и Ник усети как започва да пада.

-Аресто Моментум!

Той спря да пада и все така носейки се на едно място във въздуха, нечии ръце го придърпаха и Ник усети как нечий ужасно силен парфюм го гали по лицето. Несъзнателно ръцете му обвиха нечии кръст и той усети как отново се носи във въздуха, този път в правилата посока.

Само след няколко минути, през които Ник едва си поемаше въздух и звучеше като астматик, дишането му най-накрая се успокои. Ушите му започнаха да бучат от вятъра, а пред очите му се изясни всичко.

Той беше на метлата зад Еди, чийто парфюм прогаряше косъмчетата му в носа... Защо си слагаше толкова много?! Да не би да беше изсипал целият флакон върху себе си?!

Вятърът удряше Ник в лицето.

Поглеждайки назад, той видя Оли и Грейс, които гледаха към него притеснено.

-Добре ли си?! -попита го Оли.

Ник само кимна отсечено.

Щом гората под краката им изчезна, слънцето вече се беше показало над хоризонта и огряваше земята. Гледката беше неописуема и вероятно ужасна за хора, който имаха страх от височини.

Полята под тях бяха огрети от слънчевата светлина и изглеждаха, като зелена покривка. Короните на дърветата правеха гъсти сенки. Само след още километър те видяха и къщички, все още не осъмнали.

-Почти стигнахме! -надвика плющенето на вятъра Еди, а Ник разгледа темето му по-добре от всякога.

Видя, че на врата му имаше дълга дълбока резка, вероятно от белег.

-Какво ти се е случило на врата? -попита Ник.

-Моля?!

-Белега! На врата.

-О, -възкликна професорът и не каза нищо повече.

Само след няколко минути Ник видя кулите на Училището за Магия и Вълшебство "Хогуортс".

AnnSlavova:

Здравейте!

Как ви минава 'голямата' тридневна почивка?

Надявам се добре.

Това е новата глава. Надявам се да ви хареса.

Ако имате желание изразете мнението си.

Нова глава ще кача възможно най-скоро!

Лек ден!