"Лошо предчувствие"

Щом Грейс разпозна приятелските лица, тя прибра пръчицата си и ги прегърна.

-Глупаци! -започна да ги налага. -Щях да ви нараня! Идиоти!

-Ей, ей! По... По-леко! -изпадна в истерия Оли и хвана ръката й.

След като тя се успокои ги поогледа.

Самата Грейс имаше драскотини по лицето, от веждата й се стичаше тънка струйка, вече засъхнала, кръв. Очите й шареха безнадеждно.

-И ние се радваме да те видим! -отбеляза Ник, преструвайки глас, който трябваше да изрази лека нотка на обида, заради боя, който изядоха.

-Сама ли си? -попита Оли и започна да оглежда наоколо.

-Да, с кой друг?! -гласът й трепереше, явно доста се беше стреснала.

-Трябваше да се сетя, виж се, не изглеждаш добре! -вметна Ник.

-Ха-ха-ха! -изсмя се тя саркастично.

-Какво ти се е случило?!

Все така стоейки на същото място те се огледаха. Чу се грачене.

-Ама, че... Зловещо. -измрънка Оли.

-Остави ме мен, -реши да смени темата Грейс. -Какво се е случило с вас?

-Ами ние... -започна да се обяснява Оли.

Ник започна да се оглежда, чувствайки че нещо не е наред. Той чуваше думите на Оливър, сякаш долитаха отдалеч и мислите му бяха много надалеч от подправените приключения и геройства, които Оли разказваше на Грейс в опит да я впечатли.

Изведнъж мястото около белегът във формата на змийче, изстудя и Ник спря да го чувства. Ушите му започнаха да пищят, сякаш сирена беше запяла своята трагична песен. Дъхът му секна.

Той не знаеше защо, но просто го направи.

-БЯГАЙТЕ! ВЕДНАГА! -извика той и хукна.

Оливър и Грейс се спогледаха объркани, явно ги беше хванал неподготвени.

Ник вече беше прекосил полянката, намирайки се близо до гората, когато се спря и се обърна, като затърси с поглед приятелите си.

-ОЛИВЪР, ГРЕЙС, БЯГАЙТЕ! -извика отново и неговите объркани приятели го послушаха и побягнаха.

Ник ги изчака и щом те стигнаха до него той ги хвана за ръцете и ги задърпа в гората... Точно в този миг, всичко заглъхна и вагонът, в който се беше намирал Ник, просто избухна.

От ударната вълна те паднаха и изохкаха.

Ник, чието сърце биеше, като лудо, все така легнал на неравната тревиста земя, обърна поглед.

Нито една ламаринка не беше останала от вагонът им. Огнени езици осветяваха нощта, сякаш стигайки небето и сливайки се с него в тъмната нощ. Черен пушек се издигаше, досущ като воал.

-Да го вземе Мерлин, дано! -изруга Оливър и въздъхна. -В най-мръсните шорти на...

-Оливър! -каза учудено Грейс, заради ругатните на момчето.

-Мерлин! -довърши. -Какво се случи? -той млъкна, но никой нямаше удоволствието това да продължи дълго, за това, само след няколко мълчаливи секунди, които те прекараха легнали на тревата, момчето продължи да мърмори.

-Как... Какво?! Ник ти как разбра?

Ник погледна към Оли, след което въздъхна и се вдигна на крака, като изтупа джинсите си, по които имаше зелени петна от тревата.

Той веднага след това помогна на Грейс да се изправи.

-Ник?! -викна подир него Оли, когато той тръгна надолу, по-навътре в гората.

Само подир миг до Ник, от двете страни, се появиха Оли и Грейс.

-Ник? Не отговори на въпроса ми! Как знаеше? -продължи упорито да си знае своето Оливър.

Ник направи още една крачка, спря и се обърна към приятелите си, които го гледаха любопитно.

-Виж, Оли, не знам. -каза просто той.

Чувстваше се изгубен и объркан.

-Как... -отвори уста Оливър.

-Как така ли?! Ми ей така! Не знам. Наистина. -той въздъхна и погледна към своите кецове Рийбок.

Точно в този момент му светна една лампичка.

-Но, най-странното е, че само и единствено вагонът, където бях аз избухна! -той погледна лицата на приятелите си, по които беше изписана тревогата.

-Просто случайност, Ник. На всеки друг вагон можеше да се случи. -веднага изложи тезата си Грейс и се усмихна.

За момент, Ник беше помислил, че никога повече няма да види тази усмивка.

-Дали? -попита той и отново се обърна, като закрачи.

Оли и Грейс се спогледаха с мрачни погледи зад Ник и в крайна сметка продължиха след него.

-Къде отиваме, ако не е тайна? -попита Оли и се препъна в един излязъл над земята корен. -И внимавайте! Ако някой от вас падне, ще се чудим как да го събираме от земята.

Грейс се изсмя звънко.

-Ник, имаш ли цел? -опита се да повдигне темата момичето, ала тя се препъна в един по-голям камък и Оливър я подхвана в последната секунда.

Ник не чу нищо, а и беше прекалено замислен, за да обърне внимание и просто продължи още няколко крачки, когато най-после му се стори прекалено тихо, за да е истина и се обърна.

Оливър поддържаше Грейс и двамата се гледаха в очите...

-Ало! Двамацата! -провикна се Ник. -Леви-десни!

-О, да. -смутено промърмори Оли и изправи Грейс.

Те двамата дори не се погледнаха повече и продължиха зад Ник.

Той пък, от своя страна, само разтърси глава и отново закрачи.

Гората беше гъста, трудно проходима и почти бедна на каквито и да е животни, което не беше особено обичайно. Навсякъде беше неравно, имаше камънаци, дънери, издадени корени на дървета. Растителността беше надминала себе си. Навсякъде имаше стърчащи ниски клони и тръни, по които дрехите им се съдираха.

Вървяха доста дълго време. Луната вече почти залязваше.

Оливър не млъкваше, с тази неговата умора, докато Грейс дори не се обаждаше. Само понякога и тя започваше да говори и Ник вече се намираше пред нервна криза. Не че и той не беше изморен -напротив. Колената му трепереха, боляха го драскотините от тръните и имаше чувството, че няма сили дори да говори.

-Уф, тези тръ-ни! -оплака се Оли и извади един трън от дясната си буза.

-Виж! -извика Грейс и посочи напред.

Гората свършваше и започваше полянка.

Те тримата се спогледаха и хукнаха към полянката.

Щом излязоха на огрятата от вече залязващата лунна светлина поляна, те хукнаха напред, колкото крака им държат.

Ник погледна напред бягайки, и видя, че полянката свършва с една голяма пропаст, а от другата страна на пропастта отново започваше гора.

-Чакайте! -извика той и забави ход.

Оливър и Грейс същи спряха.

Ник се приближи към ръба на пропастта и погледна надолу. Беше доста дълбока, а на дъното имаше река. Широка беше колкото един вагон.

-Страхотно! -измърмори Ник.

-Ник?! -чу той нечий глас, който като че ли идваше от другата страна. -Ник?! Това ти ли си?!

Момчето вдигна поглед и много трудно разпозна една приятелска фигура, с която, със сигурност, бяха спасени... Еди Шейд Хъдсън им се хилеше от другата страна, като им махаше оживено с ръка.

AnnSlavova:

Здравейте!

Страхотен втори ден от Великденската ваканция, нали?

Как си прекарвате? Надявам се добре!

Това е новата глава и живо се надявам да ви хареса, вярно, че е леко скучна, но...

Ако желаете изразете мнението си.

Пожелавам ви приятни Великденски Празници!

Лек ден!