"Пълно омесване"

На първият ден от месец Септември, на гара "Кингс Крос", на перон девет и три четвърти цареше ужас. Всякакви звуци сред които писукане на сови, мяукане на котки, квакане на жаби, развълнувани ученически гласове, разплакани родители и много други вдигаха врява до небето. Червеният парен локомотив на "Експрес Хогуортс" изпускаше пара, изчаквайки да удари единайсет часа, за да може да потегли към "Хогуортс".

На перона се появи и Ник О'Брайън. Това беше първата му година в училището и се притесняваше ужасно много. Само след секунда зад него изникнаха родителите му. Майка му беше висока и нежна, с кестенява коса и зелени очи. Баща му приличаше на ястреб -изглеждаше строг и стриктен човек, с който шега не бива. Ник приличаше на майка си. Той имаше зелени очи, светло кестенява коса и мило лице, по което сега беше изписано само и единствено притеснение.

-Хайде Ник, да побързаме, има само пет минутки! -подкани го майка му, която се притесняваше не по-малко от него.

Тя преплете ръка със съпруга си и те потеглиха напред. След метър жената осъзна, че синът й не е до нея. Обърна се и го видя на същото място където го беше оставила.

-Ник, хайде! -извика му тя, но момчето унило придоби огромен интерес към кецовете си. -Изчакай ме Ричард. -рече тя и остави съпругът си да оглежда останалите семейства.

Елеанора се приближи към сина си.

-Какво има, Ник? Говориш за това заминаване, още малък.

-Мисля че ще ви разочаровам. -измънка момчето.

-От Разпределителната церемония ли се боиш? -подсмихна се жената, а след като момчето не отговори, тя продължи: -Не се притеснявай. Където и да те разпределят, ти пак ще си наш син. -от това на Ник не му стана по-

добре -Разпределянето няма никакво значение, миличък. Важно е какво има тук -и тя докосна гърдите на момчето -И тук. -докосна главата му.

Ник като че ли се поободри, а когато чуха първата свирка, която беше сигнал че е време момчето да се качи на влака, очите на жената започнаха да се насълзяват. След като сбогуването се оказа дълго и трудно, понеже Елеанора се разплака, Ник успя да се качи на влака. Той помахваше на родителите си докато влакът не зави и те изчезнаха от погледа му. Остана сам, объркан, притеснен с куфар и клетка в ръка. Тръгна надолу по коридора в търсене на свободно купе. По пътя си той се размина с много ученици. Тези, които бяха не по-малко притеснени от него, изглеждаха на неговата възраст, а по-големите бяха грейнали от щастие. Лесно им беше на тях, нали не им предстоеше да ги разпределят! Нямаше много свободни купета, а куфарът му късаше ръката, поради тежестта си. За щастие накрая на вагона той намери две, в които имаше само по един човек. В едното момиче, а в другото -момче. Без да се замисля много, почука леко на стъклото на купето, в което стоеше непознатото момче, след което Ник плъзна вратата и надникна вътре. Момчето вдигна глава.

-Ъъъ... Здравей! -каза неуверено Ник. -Аз съм Ник. Свободно ли е? -попита като кимна към седалката срещу момчето.

-О, приятно ми е! -възкликна то.

-А, може ли? -попита пак.

-О, да заповядай!

-Благодаря. -Ник остави тежкият куфар до прозореца, седна, като остави клетката с тигровият си котарак на седалката до него. Другото момче беше дребничко русо момче със топли кафяви очи.

-Аз се казвам Ари Джонсън и съм за първа година. Ти коя година си? -попита Ари.

-Ъмм... И аз за първа? -Много се надяваше да се сприятели с някой, а Ари му се стори добра възможност.

Ник забеляза, че момчето изглеждаше много по-зле от него. Той беше позеленял и постоянно си играеше с гривната на лявата си ръка.

-Какво има? Изглеждаш по-зле и от мен, а си мислех, че това е невъзможно.

-Ами... -проточи момчето -Аз съм си мъгълокръвен.

-И?

-Ами...Почти нищо не знам за Магьосническият Свят. Вашите обичаи са различни от нашите. Притеснявам се, че няма да свикна никога. -обясни.

Ник го разбираше. Вярно, че той беше чистокръвен, но въпреки всичко се опита да се постави на мястото му.

-Мисля, че няма да имаш проблем. -каза с усмивка Ник. -Има много други деца, които също идват от мъгълски семейства. Не се притеснявай, смятам че ще се справиш. -окуражи го.

По лицето на Ари се разля усмивка. Изглежда най-после се беше успокоил.

Когато пейзажът навън се смени с поля, а небето започна да потъмнява, Ник и Ари вече се бяха отпуснали и разговаряха на дълго и широко. И двамата забравиха за тревогите около "Хогуортс". Към обяд един дребен мъж мина с количка пълна с лакомства, а те не пропуснаха да напълнят джобовете си с много бонбони и други вкусотии.

-Какъв ли вкус има? -запита се Ник и посочи едно зелено бобче, което беше извадил от "Всякакви вкусови бобчета на Бърти Бот".

-Не знам... -проточи Ари. -Но ми прилича на сопол. -Може... -отварянето на врата на купето го прекъсна. На прага стояха две коренно различни момичета.

Едното не беше много високо, но беше сладурче, имаше кестенява коса и кестеняви очи, наподобяващи дървесна кора, бяла кожа и може би красива усмивка, ако сега по лицето й не се четеше гняв. Беше леко раздърпана, сякаш някой котарак й беше гризал дрехите. Другото момиче беше високо, с гъста руса коса и сиви очи. Лицето й беше с леки и меки черти, а очите й гледаха мило.

-Джеймс Сириус Потър, знам че си тук. -извика гневното момиче.

Тя извади дълга светло кафява пръчка и започна нервно да обикаля купето, сякаш не виждайки Ник и Ари.

-Знам, -вдигна клетката на Ник, сякаш някой би могъл да се скрие зад нея. -Че -обърна куфара му -Си -ритна куфара на Ари -Аууу -явно я беше заболяло -Тук. Знам, че си тук. Излез. -започна да вика.

Ник реши, че е време да се намеси, преди момичето да опустоши цялото купе.

-Хей, -извика той в опит да надвика момичето, но то дори не го отрази.

-Мери? Виждаш ли го някъде? -попита то другото момиче.

-Не Грейс, ако беше тук щеше да се види. -успокои я Мери.

-Може да е с мантията-невидимка на баща си. -заразмишлява момичето.

Ник погледна към леко зашеметеният Ари, който просто вдигна рамене.

-Хей, може ли? -обърна се към ядосаното момиче. След като тя го погледна очакващо той продължи. -Аз съм Ник, а той е Ари -кимна той към зашеметеното момче. -И сме сами още от потеглянето на влака. Вие сте първите непознати -натърти той на думичката -Които влизат така изневиделица.

-О, къде са ми обноските -възкликна момичето. -Съжалявам. Казвам се Грейс Съливан, а това е Мери Нийс, първокурсници. -тя подаде малката си ръчичка за здрависване. Ник пое ръката й.

-Значи си сигурен, че не познаваш Джеймс Сириус Потър? -попита момичето, докато се здрависваше с Ари.

-Да, сигурен съм -уверено рече Ник.

-О, ами -започна Грейс -Съжалявам, че стана така. -рече и застана на вратата. -Ще се видим.

След като плъзна обратно вратата в купето се възцари тишина.

-Леле, -простена Ари. -Не беше зле.

-Кое? -не разбра Ник.

-Мисля, че тая беше луда! -възкликна той.

Ник вдигна рамене в отговор.

-Хей, кога ли ще... -подхвана Ари, но внезапно в целият влак настана мрак.

-Ар? Добре ли си? -попита Ник, който се чудеше какво ли става.

-Да, но какво стана? Къде отиде светлината?

-Може да сме в тунел. -предположи Ник.

-Не, нали все нещо щеше да се види. Имам предвид, нали има светлини в коридорите. -заразмишлява Ар.

-Отивам да видя какво става. -рече Ник и стана, като се запъти към врата опипом.

-И аз идвам, че си е направо страшно да стоиш сам тук. -рече Ар.

Ник намери дръжката и плъзна врата като излезе навън. В коридора не се чуваше почти нищо, но беше много по-студено отколкото в купето.

-Ехо, има ли някой? -тихичко попита Ник и направи още няколко крачки нагоре по коридора, а влакът се клатушкаше и затова той залиташе леко, точно като някой пияница.

-Ей! -някой извика отзад, а Ник така се уплаши, че хукна напред, а след няколко секунди се блъсна в някой, отзовавайки се на пода, започвайки да се търкаля надолу по коридора. След като светлините отново светнаха Ник беше на пода, под най-странният възможен ъгъл, оплел се с още някой. Пред него беше ръката му, която не чувстваше. Чуха се плъзгане на множество врати, след това всички ученици се скупчиха около тях. Ник не виждаше лицата им, но обувките им ги огледа доста добре. Всички започнаха да се смеят, а него го обзе яд.

-Не си чувствам ръката. -каза ръмжейки.

-Това е моята ръка, -рече познат глас, някъде под него. -Някой да помогне...

-Чакай нека се разплетем. -предложи той, понеже никой не ги чу, когато помолиха за помощ.

Опита се да намери другата си ръка, а когато най-сетне успя, другите продължаваха да се кикотят.

-Давай -извика той.

-Как...

-Просто... Извади си ръката!

-Чий кокал се забива в реброто ми? -каза гласът на Ар. Ясно беше, че и той е част от топката хора.

-Просто го направете!

-Кое?

-Ръцете...

-Сега..

След минутна борба, най-накрая успяха да се разплетат. Ник яростно скочи на крака. Беше се сблъскал с Грейс и Мери, а явно беше въвлякъл и Ар.

-Добре кой го направи? -извика ядно Ник, но въпреки че другите ученици бяха спрели пороя смях, ги гледаха с насмешка.

-По спокойно дребен. -рече нечий самоуверен глас. Най-отпред излезе високо момче със смолисто черна коса и светло кафяви очи. Лицето му беше лукаво, а подлата усмивка му придаваше вид на хулиган.

-Ти! -изръмжа Грейс. -Ти си бил!

-Разбира се, че бях аз. -разсмя се той. -Да си бяхте видели лицата.

Той започна да се смее и всички навред с него.

-И за кой по-точно се мислиш? -разяри се Ник.

-Аз, ли? За Джеймс Потър се мисля. - през смях рече той.

AnnabethSlavova:

Съжалявам, че пролога е ужасно дълъг, но просто трябваше все нещо по-интересно. Все пак се надявам да е харесал все на някой. Надявам се, ако има читатели, всички заедно отново да се потопим в Магьосническият Свят.